№ 16583
гр. С., 13.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. И.
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА Гражданско
дело № 20231110102057 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. №
52960/24.02.2023 г./ на **** срещу С. И. Н., с която са предявени установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 1 743.97 лв., представляваща главница за предоставени В и К
услуги за имот, находящ се в гр. С., ****, за периода от 19.02.2021 г. до 21.02.2022 г., ведно
със законната лихва от 28.07.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 22.22 лв. –
мораторна лихва за периода от 29.04.2021 г. до 30.03.2022 г., за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 40773/2022 г. по описа на
СРС, 85 състав. Претендират се разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение за доставка на В и К услуги за
процесния имот с ответницата в качеството й на наемател, към което са приложими Общите
условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите на В и К оператор ****,
одобрени от КЕВР. Поддържа, че е доставил за исковия период на ответницата В и К услуги
– доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води, отчитани
посредством 2 бр. изправни водомери, за което са издадени фактури през периода от
29.03.2021 г. до 30.03.2022 г., но тя не е заплатила тяхната цена.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Оспорва наличието на договорно правоотношение с ищеца.
Оспорва реалната доставка на услугите, като изтъква, че издадените фактури не са
основание за плащане. Твърди, че ищецът не е изпълнявал задълженията си за отчитане,
измерване и изчисляване на потребеното количество вода, като сочи, че общият водомер е
бил несертифицирано средство за търговско измерване, не са правени регулярни отчети, не е
било поставяно съобщение кога ще се отчитат водомерите и не са били налице условията за
начисляване на презумирано количество вода, защото тя не е отказвала осигуряване на
достъп до индивидуалния й водомер за отчет. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно
1
убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК искове за
установяване дължимост на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 40773/2022 г. по описа на СРС, 85 състав.
Исковете са допустими като предявени в законоустановения срок, при наличието на
подадено в срок възражение срещу заповедта и в предметните и субективни предели на
заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
По предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1
ЗВ в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: наличие през
исковия период на договорно правоотношение с предмет продажба/доставка на В и К услуги
между ищцовото дружество в качеството му на продавач/доставчик и ответницата в
качеството й на потребител; ищецът реално да е доставил В и К услуги на ответницата в
количество, съответстващо на претендираната сума и отчетено съгласно нормативните
изисквания; наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
погасителната давност.
Първият спорен въпрос е дали през исковия период е съществувало договорно
правоотношение между страните по делото. По него съдът намира следното:
По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този
начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата/доставката на В
и К услуги. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на изричен писмен договор. Съгласно § 1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ от Допълнителната
разпоредба на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги
„потребители“ по смисъла на закона са: юридически или физически лица – собственици или
ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; юридически или
физически лица – собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
потребители на услугите В и К са: собствениците и лицата, на които е учредено вещно
право на строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдявани
имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води; собствениците и
лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и
нежилищни имоти в сгради – етажна собственост; собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на водоснабдяваните обекти,
разположени на територията на един поземлен имот и присъединени към едно
водопроводно отклонение. Следователно потребител на В и К услуги по смисъла на
посочената нормативна уредба са собствениците или лицата с учредено вещно право на
ползване или на строеж за съответните имоти, т.е. законът приравнява придобиването на
право на собственост, вещно право на ползване или право на строеж за имота със
сключването на договор с В и К – доставчикът. Изброяването на тези лица обаче не е
изчерпателно, като приемането на противното разбиране би противоречало на принципа за
договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. Съдът намира, че потребители В и К услуги могат да бъдат и правни
субекти, различни от горепосочените, ако ползват имота със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, и същевременно са сключили договор
за продажба/доставка на В и К услуги за този имот при публично известните общи условия
директно с В и К – доставчика. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството потребител и като страна по договора за продажба/доставка на В и К услуги
дължи цената им на дружеството. Договорът между това трето ползващо лице и
дружеството подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
2
индивидуална партида по негово искане при ****, но не се презумира с установяване на
факта на ползване на имота.
В случая въпреки изричните указания на съда до ищеца, дадени с протоколно
определение от 22.06.2023 г., че не сочи доказателства за наличието на договорно
отношение с ответницата, той не ангажира доказателства в тази насока. Ищецът не
представя доказателства за притежавано от нея право на собственост, вещно право на
ползване или право на строеж за съответния имот, а счита, че договорното правоотношение
между тях произтича от обстоятелството, че тя е негов наемател, т.е. държател на
облигационно основание. Единственото представено в тази връзка доказателство е писмо от
Столична община – Район „****“ от 30.11.2015 г., в което се сочи, че към тази дата
жилището се обитава от семейството на С. И. Н.. При наличие на изрично оспорване от
ответницата на ищцовото твърдение, че тя е наемател на имота през исковия период,
направено с молба-становище от 21.06.2023 г., съдът намира, че това доказателство не е
достатъчно за създаване на убеждение у съда, че тя има такова качество. На следващо място,
дори и да бе доказано по делото, че ответницата е имала през процесния период качеството
на наемател на имота, това не би било достатъчно за обосноваване на извод, че тя се е
намирала в облигационно отношение с дружеството, произтичащо от договор за
продажба/доставка на В и К услуги. Собственикът, титулярът на вещното право на ползване
или суперфициарът по презумпция на закона се смята за потребител на В и К услуги, но
такава законова презумпция не е предвидена по отношение на държателите на имота въз
основа на облигационно правоотношение. Ето защо дори да бе доказано /а в случая не е/, че
действителният ползвател на В и К услугите е била ответницата в качеството на наемател,
това не би обуславило извод за възникване на договорно правоотношение с нея при липса на
данни за сключване между нея и дружеството на изричен писмен договор за
продажба/доставка на В и К услуги за процесния имот, включително чрез откриване на
партида при доставчика по искане на наемателя.
По изложените съображения съдът счита, че ищецът не е изпълнил доказателствената
тежест, разпределена с обявения за окончателен доклад по делото, и наличието на договорна
връзка между страните е останало недоказано. Това обуславя неоснователност на
предявения главен иск, респ. неоснователен е и искът за мораторна лихва.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на процесуалния
представител на ответницата в исковото производство се дължи възнаграждение за
оказаната безплатна адвокатска помощ в размер на 476.62 лв., определен съгласно чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на процесуалния
представител на длъжника в заповедното производство се дължи адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ за подаване на възражение срещу заповедта.
Адвокатското възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК не следва да бъде
изчислено съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, защото тази разпоредба има предвид защитата, която се
осъществява в полза на заявителя и която се състои в изготвяне на редовно заявление за
издаване на заповед за изпълнение, в който случай правното съдействие на адвоката
съответства на правното съдействие при изготвяне на редовна искова молба, т. е.
представлява специализиран труд, изискващ съответните правни познания на адвокат,
поради което минималното адвокатско възнаграждение е обвързано с материалния интерес
по делото. Не е такъв случаят при подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжника,
което не изисква обосноваване. То няма самостоятелен характер и е само формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не
3
израз на материалноправна защита на длъжника. Ето защо регламентираните в чл. 7, ал. 7
вр. ал. 2 от наредбата минимални размери на адвокатското възнаграждение не намират
приложение в разглеждания случай. Следва да се съобрази също така, че към заповедта за
изпълнение винаги е приложен образец на бланка за възражение с подробни указания
относно попълването му, който се връчва на длъжника. В случая възражението в
заповедното производство е подадено от надлежно упълномощен адвокат, осъществил
безплатна правна помощ на длъжника в заповедното производство. Дейността по попълване
на бланката за възражение може да се отнесе към чл. 6, ал. 1, т. 5 от наредбата – за изготвяне
на други молби, за което минималното адвокатско възнаграждение, на което съответства и
възнаграждението за оказана безплатна адвокатска помощ, възлиза на 200 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от ****,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, срещу С. И. Н., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж.к. ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 1 743.97 лв., представляваща главница за предоставени В и К услуги за
имот, находящ се в гр. С., ****, за периода от 19.02.2021 г. до 21.02.2022 г., ведно със
законната лихва от 28.07.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 22.22 лв. –
мораторна лихва за периода от 29.04.2021 г. до 30.03.2022 г., за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 40773/2022 г. по описа на
СРС, 85 състав.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, да
заплати на адв. К. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ****, на основание чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 476.62 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на С. И. Н. в исковото производство.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, да
заплати на адв. ****, ЕГН **********, с адрес: гр. С., ****, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.
1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на С. И. Н. в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4