Решение по дело №388/2020 на Районен съд - Ихтиман

Номер на акта: 260091
Дата: 22 декември 2020 г. (в сила от 2 февруари 2021 г.)
Съдия: Светозар Любомиров Георгиев
Дело: 20201840100388
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 22 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. Ихтиман, 22.12.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ

 

при секретаря Цветелина Велева, като разгледа докладваното съдията гр. дело №388/2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Предявен е от В.С.З., чрез адв. М.М. ***. Г.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на сумата от 695,64 лв., представляваща задължение от 2014г. към „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, прехвърлено с договор за цесия на ответното дружество. Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че в началото на 2020г. е получила многократни обаждания от представители на ответното дружество, в които ѝ било заявено, че има незаплатено задължение към мобилен оператор „В.“, което е цедирано на ответното дружество, че ѝ били изпращани покани за доброволно изпълнение, както и че вземането ще бъде събрано по съдебен ред и това ще доведе до заплащане и на разноски в голям размер. Поддържа, че при посещение на офис на мобилния оператор ѝ било обяснено, че задължението е от 2014г. по две мобилни карти и е на обща стойност от 695,54лв., както и че същото е прехвърлено на ответното дружество. Твърди, че не е имало облигационни отношение с мобилния оператор, поради което не дължи процесната сума. Поддържа, че не е получавала уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Твърди, че задължението е погасено по давност.

Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК не е подал отговор на исковата молба.

В с.з. на 15.12.2020 г. е докладвана постъпила на 28.10.2020г. молба от ответника, в която същият моли за постановяване на решение при признание на иска и посочва, че дружеството не е станало повод за завеждане на делото, поради което моли на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК ищецът да бъде осъден да заплати сторените от ответника разноски.

В същото с.з. е докладвана молба от ищеца, постъпила на 14.12.2020, в която се съдържа искане за постановяване на основание чл.237 ал.1 от ГПК на решение при признание на иска, като се посочва, че ответното дружество с поведението си е дало повод за завеждане на делото.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните, намира за установено следното:

С оглед изразеното от ответника становище за постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК и отчитайки направеното изрично искане от ищеца в този смисъл съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на такова решение. По делото е депозирано пълномощно, от което е видно, че процесуалният представител на ответника има представителната власт по чл. 34 ГПК да признава исковете на другата страна. Признатото право не противоречи на закона и добрите нрави и е от категорията права, с които страната може да се разпорежда по арг. от чл.237, ал.3, т.1 и 2 от ГПК. Следователно са налице предпоставките за постановяване на решение при признание на иска. Съгласно чл.237, ал.2 от ГПК в мотивите на решението е достатъчно съдът да укаже, че то се основава на признанието на иска.

По отношение на разноските:

Съдът намира, че са налице предпоставките за възлагане на деловодните разноски в тежест на ищеца по смисъла чл. 78, ал. 2 ГПК. Установиха се и двете кумулативни предпоставки на посочената разпоредба, тъй като няма данни с поведението си ответникът да е дал повод за завеждане на делото и е направено признание на иска.

На първо място по делото не са налице доказателства ответникът да е предприел действия по събиране на процесното сборно парично вземане, нито за отправяне на твърдените от ищеца покани за плащане. От представените от ищеца доказателства не се установява, че са налице съдържащи заплахи телефонни обаждания от страна на служители на ответното дружество. Същевременно от представените писмени доказателства (извлечение от текстово съобщение с посочен IBAN ***, изпратен от „ЧСИ Г. К.) не се установява автор на същите да са служители на ответното дружество.

На следващо място дори да се приеме обратното, то крайният извод за наличие на предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК отново би бил налице. Това е така, защото следва да бъде съобразено Определение № 474/07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на ВКС, в което е прието следното: Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. С оглед дадения отговор съдът намира, че в случая е налице именно хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като от представените доказателства, се установява, че ответникът не е дал повод за завеждане на отрицателния установителен иск. Ангажираните по спора доказателства несъмнено установяват този факт, а останалото изложено в обстоятелствената част на исковата молба представлява само твърдение, което не се подкрепя от тях.“. В сходен смисъл е и Определение № 338 от 24.01.2018 г. по ч. гр. д. № 209 / 2018 г. на ВКС, IV ГО, в което е прието, че „отправената до длъжника извънсъдебна покана да плати, дори и за съдържа изявление, че ще бъдат предприети мерки за съдебното установяване на вземането и принудителното му реализиране, сама по себе си не е повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признаването на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба.“. Действително в случая признанието на иска е направено от ответника с молба преди първото с.з., но след като не е подаден отговор на исковата молба, респ. не е оспорен предявения иск, съдът намира, че горецитираната съдебна практика следва да намери приложение.

По изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.С.З., ЕГН **********, с адрес ***, НЕ ДЪЛЖИ на „С.Г. Г.“ ЕАД, ЕИК …., представлявано от Ю. Б. Ц., с адрес за връчване на съобщеня гр. София, бул. “Б.” №, сумата от 695,64 лв., представляваща задължение от 2014г. към „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, прехвърлено с договор за цесия на ответното дружество.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 2 от ГПК В.С.З., ЕГН **********, да заплати на „С.Г. Г.“ ЕАД, ЕИК , разноски в размер на 360лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: