РЕШЕНИЕ
№ 1374
гр. Варна, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20213110116350 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от СТ. К. Г. срещу З. Г. ХР. специален
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 8
660.00 лева, представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем от
17.03.2009 г.; сумата от 1 063.53 лева, представляваща възнаграждение по т. 4.1 от договора
за периода от 01.06.2009 г. до 17.08.2010 г., както и сумата от 4 852.34 лева, представляваща
лихва по т. 10.1 от договора за периода от 01.06.2009 г. до 17.08.2010 г., за които суми са
издадени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. №
12405 по описа за 2010 г. на РС-Пловдив, и въз основа на които е образувано изп. дело №
315 по описа за 2010 г. на ЧСИ З. Д., вписан в КЧСИ под рег. № *, поради погасяването им
по давност.
Твърди се в исковата молба, че по молба на ответника от 08.09.2010 г. и въз основа
на ИЛ и ЗИ, издадени в полза на последния по ч. гр. д. № 12405 по описа за 2010 г. на РС-
Пловдив, срещу ищеца е образувано изп. дело № * по описа за * г. на ЧСИ З. Д., вписан в
КЧСИ под рег. № * за събиране на горепосочените суми, произтичащи от договора за заем
от 17.03.2010 г. Твърди се, че ПДИ, ведно с изпълнителния титул и изпълнителното
основание са връчени на ищеца на 27.09.2010 г., като същият не е възразил в срока по чл.
414 ГПК и заповедта е влязла в сила на 28.10.2010 г. Поддържа се, че последното валидно
изпълнително действие, извършено в хода на индивидуалното производство по
принудително изпълнение е от 15.05.2012 г. и се изразява в изпращане на запорно
съобщение до Агенция по вписванията, с което са запорирани дружествените дялове на
ищеца в „С.-*“ ООД. Последващото действие по принудително изпълнение било от
17.06.2015 г. и се изразявало в подаване на молба от взискателя-ответник за извършване на
справки за притежаваните от ищеца-длъжник недвижими имоти и евентуалното им
възбраняване и изнасяне на публична продан. Твърди се, че изп. дело е прекратено по силата
на закона на 15.05.2014 г., поради бездействието на взискателя-ответник в продължение на
1
повече от две години, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като е изложено, че всички
действия след тази дата са незаконосъобразни и не водели до прекъсване на погасителната
давност, поради което твърди, че вземанията, предмет на иска, са погасени по давност,
считано от 16.05.2017 г.
Моли се за уважаване на предявения иск, поради изложените аргументи.
Претендират се сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, в който се
излагат съображения за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Ответникът
възразява срещу твърденията, че процесните вземания са погасени по давност. Твърди, че
ищецът е упражнил правото си да подаде възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за
незабавно изпълнение, в резултат на което ответникът предявил установителен иск, въз
основа на който било образувано гр. д. № 21577/2010 г. по описа на РС-Пловдив,
приключило с решение № 2447/24.06.2011 г., а впоследствие поради обжалването му, било
образувано и в. гр. д. № 2517/2011 г. по описа на ОС-Пловдив, приключило с решение №
1564/16.11.2011 г., влязло в законна сила на 02.03.2012 г. Сочи, че с разпореждане от
14.03.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 12405/2010 г. по описа на РС-Пловдив, съдът е
обезсилил частично заповедта за изпълнение и изпълнителния лист в частта, с която е
разпоредено длъжникът /и настоящ ищец/ да заплати на заявителя неустойка за забава - за
горницата над 4133.07 лева до 4852.34 лева. Излага, че доколкото вземането е установено
със съдебно решение, то на осн. чл. 117, ал. 2 от ЗЗД новата давност е винаги пет години.
Поддържа, че до датата на постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, а именно до 26.06.2015 г., давност по време на изпълнителния процес не е
текла, като се позовава на действащото до тогава ППВС № 3/18.11.1980 г. Ответникът
излага, че дори делото да е перемирано, вземането по изпълнителния лист не е погасено по
давност, като посочва, че перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността.
Твърди, че давностният срок се прекъсва с предприемане на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, като не е необходимо същото да е
довело до положителен резултат, за да се счита давността за прекъсната. Излага, че с молба
до съдебния изпълнител на 17.06.2015 г. е поискал от последния да извърши справка за
притежавани от ищеца недвижими имоти, като при наличие на такива – да наложи възбрана,
както и да пристъпи към изнасянето им на публична продан, а с молба от 13.04.2017 г. е
поискал да бъде извършена справка за действащи трудови договори на длъжника и при
откриването на такива – да се наложи запор на получаваното трудово възнаграждение. С
оглед на изложеното посочва, че последното изпълнително действие е с дата 13.04.2017 г.,
поради което към настоящия момент не е изтекъл петгодишния давностен срок и вземанията
не са погасени по давност.
По същество моли за отхвърляне на исковата претенция.
В хода на проведеното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се
явява чрез адв. Д.Й. поддържа исковата молба.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се яява, представлява
се от адв. Н.Д., чрез който поддържа отговора на исковата молба и излага подробни доводи в
депозираинте писмени бележки за неоснователност на предявения иск.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
По делото страните не спорят по фактите, а по отношение на правните последици от
тези факти.
Фактите по делото са следните:
2
Въз основа на подадено заявление за незабавно изпълнение на парично задължение
пред РС-Пловдив от З.Х. срещу С.Г., е образувано ч. гр. д. № 12405/2010 г. по описа на РС-
Пловдив.
С разпореждане на заповедния съд е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК с № 7542/23.08.2010 г. и изпълнителен лист
от 25.08.2010 г. по същото дело в полза на З.Х. срещу С.Г. за следните суми: 8 660.00 лева –
главница; 1 063.53 лева – възнаграждение за периода от 01.06.2009 г. до 17.08.2010 г. и 4
852.34 лева – лихва за периода от 01.06.2009 г. до 17.08.2010 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 18.08.2010 г. до окончателното й изплащане.
Видно от заповедта вземанията произтичат от договор за паричен заем от 17.03.2009
г.
От изисканата справка от РС-Пловдив е видно, че длъжникът С.Г. по ч. гр. д. №
12405 по описа за 2010 г. на РС-Пловдив, ГО е оспорил дължимостта на гореописаните суми
по реда на чл. 414 от ГПК с възражение от 07.10.2010 г.
С определение № 11016/01.11.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 12405/2010 г. на РС-
Пловдив на заявителя З.Х. му е указано да предяви исковете си по реда на чл. 422 от ГПК в
указания срок.
В резултат на упражнените права по чл. 422 от ГПК е образувано гр. д. № 21577 по
описа за 2010 г. на РС-Пловдив, ГО, 7-ми съдебен състав. Производството е приключило с
решение № 2447 от 24.06.2011 г., с което със съдебна санкция е признато дължимостта на
заявените вземания.
Горепосоченото решение е атакувано пред въззивната инстанция, в резултат на което
е образувано в. гр. д. № 2517 по описа за 2011 г. на ОС-Пловдив, ГО, 10-ти съдебен състав.
Въззивното производство е приключило с влязло в законна сила на 20.04.2012 г. решение №
1564/16.11.2011 г., постановено по същото дело, с което решението на РС-Пловдив е
отменено частично – за горницата над 4 133.07 лева до 4 852.34 лева – лихва за забава по
договора за заем от 17.03.2009 г.
С разпореждане № 14994/14.03.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 12405/2010 г. на
РС-Пловдив, издадената в полза на З.Х. заповед № 7542 от 23.08.2010 г. е обезсилена
частично, а именно за разликата над 4 133.07 лева до 4 852.34 лева, представляваща лихва за
забава по догорова за заем от 17.03.2009 г.
Междувременно, видно от изисканото изпълнително дело, на 08.09.2010 г. по молба
на З.Х. е образувано изпълнително дело № * по описа за * г. на ЧСИ З. Д., вписан в КЧСИ
под рег. № *, с район на действие ОС-В.. Към молбата взискателят е приложил
изпълнителния лист от 25.08.2010 г., издаден въз основа на Заповед № 7542/23.08.2010 г.,
издадена по реда на чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 12405 по описа за 2010 г. на РС-Пловдив, с
който ищецът е осъден да заплати на ответника процесните суми.
В иницииращата молба от 08.09.2010 г. е обективирано искане за налагане на запор
върху дружествените дялове на длъжника С.Г. и извършване на справки в НАП, КАТ,
Агенция по вписванията. Наред с това взискателят З.Х. е възложил на ЧСИ правата по чл.
18 от ЗЧСИ.
Със запорно съобщение изх. № 03456/23.09.2010 г. е наложен запор върху
дружествения дял от капитала на „С. *“ ООД, притежаван от длъжника С.Г. с размер на
дялово участие 50% от капитала или 2 500.00 лева.
На 15.06.2011 г. по изп. дело № * г. на ЧСИ З. Д. е депозирана молба от взискателя
З.Х. за налагане на запор върху останалите дружествени дялове, доколкото „С. *“ ООД е
преобразувано в „С. *“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е длъжникът С.Г..
В изпълнение на горепосочената молба със запорно съобщение с изх. №
3
7586/27.06.2011 г. е наложен запор върху притежаваните от длъжника С.Г. дружествени
дялове в „С. *“ ЕООД.
На 15.05.2012 г. е изпратено ново запорно съобщение до Служба по вписванията – гр.
В., с което е наложен запор на притежавания от длъжника С.Г. дружествен дял в „С. *“
ООД.
На 17.06.2015 г. по изп. дело № * г. на ЧСИ З. Д. е депозирана молба с вх. № 9734 от
взискателя З.Х., в която е обективирано искане за извършване на справки в Агенция по
вписванията за наличие на имоти, собственост на длъжника С.Г., респективно за налагане на
възбрани върху имотите и извършване на публична продан.
На 13.04.2017 г. по изп. дело № * г. на ЧСИ З. Д. е депозирана нова молба от
взискателя З.Х. за извършване на справка за наличие на трудови договори, по които
длъжника е страна, респективно за налагане на запор върху вземанията му за трудово
възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Съгласно чл. 439 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като
искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. За да
бъде уважен предявеният иск, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на
пълно и главно доказване твърдените от него обстоятелства, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното
основание, до предявяване на настоящия иск, които да водят до погасяване на възможността
те да се събират принудително – изтекла пълна 5 годишна давност от последното валидно
изп. действие. В конкретния случай изпълителното основание е заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение, издадена по реда на чл. 417 от ГПК, а съдебното
дирене, с оглед оспорването от страна на длъжника-ищец в срока по чл. 414 от ГПК и
упражнените права по реда на чл. 422 от ГПК от страна на кредитора-ответник, е
приключило в производството пред въззивната инстанция по гр. д. № 2517/2011 г. на ОС-
Пловдив или най-късно с постановяване на въззивното решение – 16.11.2011 г. /имайки
предвид, че по делото не са ангажирани протоколите от о.с.з., от които да се установи на коя
дата е даден ход на устните състезания/. Ищецът се позовава на факта на изтичане в негова
полза на погасителния давностен срок след завеждане на индивидуалното производство по
принудително изпълнение. Погасяването по давност не може да се съобразява служебно – то
настъпва само при позоваване от страна на длъжника, от една страна и от друга страна,
следва да се установи петгодишен период, в който да не са извършвани никакви действия по
принудително осъществяване на вземането.
Тезата на ищеца се основава на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съобразно която, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Давността, съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД се прекъсва от предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите на т.
10 от т. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС са изброени действията за принудително
изпълнение – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Ето защо, твърди
ищецът, след като е налице прекратяване на изпълнителното прозиводство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК, то след това не са налице никакви валидни изпълнителни действия и
4
погасителната давност не е прекъсвана никога.
На първо място следва да се отбележи, че съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
В конкретния случай вземанията са установени с влязло в законна сила на 20.04.2012 г.
съдебно решение № 2447/24.06.2011 г., постановено по гр. д. № 21577 по описа за 2010 г. на
РС-Пловдив, потвърдено с решение № 1564/16.11.2011 г., постановено по в. гр. д. № 2517 по
описа за 2011 г. на ОС-Пловдив, с изключение на разликата над 4 133.07 лева до 4 852.34
лева – неустойка по т. 10.1 от договора за заем от 17.03.2009 г. Т.е. от този момент е
започнал да тече новият петгодишният давностен срок.
Установи се по делото обаче, че доколкото заповедният съд е разпоредил незабавното
изпълнение на процесните вземания по реда на чл. 418 от ГПК, то успоредно с исковото
производство е образувано и индивидуално производство по принудително изпълнение по
изп. дело № * по описа за * г. на ЧСИ З. Д., рег. № *, с район на действие ОС-В.. Както се
посочи и по-горе давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение – арг. от чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. В конкретния случай последното изпълнително
действие е налагане на запор върху дружествените дялове на ищеца-длъжник и е с дата
15.05.2012 г.
Настоящият съдебен състав напълно споделя каузалната практика на ВКС,
обективирана в решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., Г. К., ІV ГО на
ВКС, за това че горепосоченото ТР няма обратно действие. Касационната инстанция приема,
че прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му
би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет
на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям
от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване,
което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. С даденото с
ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността като по време на изпълнителното производство давност не тече. Поради даденото
с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери
приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР
ще се прилага от този момент за в бъдеще.
С оглед на горното, извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие
от датата на обявяването на ТР, като даденото с новото тълкуване разрешение се прилага от
тази дата /26.06.2015 г./ и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това, доколкото в противен
случай би се стигнало до накърняване на основни принципи на правовата държава, като
напр. принципите за правна сигурност, правна предвидимост на последиците от предприето
поведение, равнопоставеност и забраната за злепоставяне.
Т.е. от горното следва, че в конкретния случай давността е започнала да тече от
влизане в сила на решението по чл. 422 от ГПК, а именно 20.04.2012 г. и е прекъсната с
налагане на запор върху дружествените дялове на длъжника-ищец – 15.05.2012 г. След тази
дата няма данни да са предприемани изпълнителни действия по делото в продължение на
повече от две години нито по молба на взискателя-ответник, нито по почин на ЧСИ,
въпреки разпоредбата на чл. 18 от ЗЧСИ, поради което производството е прекратено ex lege,
считано на 15.05.2014 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Актът на съдебния
изпълнител по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК няма конститутивно действие. Съдебният
изпълнител само прогласява в своя акт настъпилото по силата на закона прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти, т. е. актът му
5
има декларативен характер и липсата на постановление на ЧСИ не променя извода на съда
за преустановяване висящността на производството по изп. дело № 315/2010 г. на ЧСИ З. Д.,
считано от 15.05.2014 г. Всички действия по принудително изпълнение сторени след тази
дата са невалидни, доколкото са извършени по повод на прекратено изпълнително
производство, поради което не могат да се квалифицират като такива по чл. 116, б. „в“ от
ЗЗД и да имат за последица прекъсването на давностния срок.
Съдът обаче счита, че с образуването на изпълнително дело № * г. по описа на ЧСИ
З. Д. на 08.09.2010 г. и предприетите изпълнителни действия, от които последното с дата
15.05.2012 г., давността за вземанията на ответника се счита за прекъсната по силата на чл.
116, б. "в" от ЗЗД, като по силата на даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване
давността е и спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство по силата
на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Действието на това спиране е преустановено с прекратяването
на изпълнителното производство, което е станало по право на 15.05.2014 г. В случаите по
чл. 116, б. "в" от ЗЗД, за разлика от чл. 116, б. "б" от ЗЗД, законодателят не свързва
действието на прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни
действия, поради което новата изпълнителна давност започва да тече от момента на
прекратяването на изпълнителното производсво – 15.05.2014 г. В този смисъл е и Решение
№ 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о., ГК.
По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника за прекъсване или
спиране на давността за периода от 15.05.2014 г. до 15.05.2019 г., което обуславя крайния
извод на съда, че към настоящия момент е отпаднала възможността за принудителното
удовлетворяване на вземанията на ответника З.Х. спрямо ищеца С.Г. – предмет на
предявения иск по чл. 439 от ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият съдебен състав е
запознат с каузалната практика на ВКС, обективира в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.
д. № 1747 по описа за 2020 г. на ВКС, Г.К., IV ГО, която е цитирана от ответника в
писмените бележки, но не я споделя. Дори обаче да се възприеме същата, а именно, че
когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като „перемпцията“ е
настъпила /както е в конкретния случай - след 15.05.2014 г. са депозирани две молби, а
именно от 17.06.2015 г. и 13.04.2017 г./, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ, тъй като той дължи подчинение на представения и намиращ се
все още у него изпълнителен лист, като единствената правна последица от настъпилата вече
„перемция“ е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право, но новото искане на свой ред
прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново
дело, или не е образувал ново дело и във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ, то вземанията на ответника отново са погасени по давност към
настоящия момент. Това е така, защото, видно от приложеното изпълнително дело,
последната молба, в която е обективирано искане за предприемане на съответното
изпълнително действие е от 13.04.2017 г. и се състои в искане за извършване на справка за
наличие на актуални трудови договори, по които длъжникът-ищец е страна и респективно
налагане на запор върху вземането му за трудово възнаграждение, като на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК, отчитайки изминалото време от 13.04.2017 г. към датата на постановяване
на съдебното решение, и липсата на доказателства за други молби или действия по смисъла
на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД след 13.04.2017 г., петгодишният погасителен давностен срок
отново е изтекъл в полза на ищеца-длъжник.
Следва да се отбележи още, че в конкретния случай е неприложима разпоредбата на
чл. 112, ал. 1 от ЗЗД - в сила от 21.06.2021 г., с която законодателят нормативно
регламентира абсолютната давност в обективното частно право, доколкото разпоредбата на
§ 2 от ПЗР на Закона за допълване на ЗЗД /Oбн., ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г., в сила от
6
2.06.2021 г./, с която е въведено обратно действие на правната норма, материализирана в чл.
112, ал .1 от ЗЗД, е обявена за противоконституционна с Решение № 4 от 20.04.2021 г. на КС
по к. д. № 1/2021 г.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход на спора в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да
се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от
предявения иск, чийто общ размер възлиза на 2583.04 лева, видно от представения списък по
чл. 80 от ГПК, от които – 583.04 лева – държавна такса по повод завеждане на исковото
производство и 2000.00 лева – адвокатско възнаграждение по представения договор за
правна помощ и съдействие, представляващ разписка по арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439 от ГПК в отношенията между
страните, че СТ. К. Г., ЕГН **********, с адрес: * НЕ ДЪЛЖИ на З. Г. ХР., ЕГН
**********, с адрес: * сумите, както следва: сумата в размер от 8 660.00 лева,
представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем от 17.03.2009 г.; сумата от
1 063.53 лева, представляваща възнаграждение по т. 4.1 от договора за периода от
01.06.2009 г. до 17.08.2010 г., както и сумата от 4 852.34 лева, представляваща лихва по т.
10.1 от договора за периода от 01.06.2009 г. до 17.08.2010 г., за които суми са издадени
заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК №
7542/23.08.2010 г. и изпълнителен лист от 25.08.2010 г. по ч. гр. д. № 12405 по описа за 2010
г. на РС-Пловдив, и въз основа на които е образувано изп. дело № * по описа за * г. на ЧСИ
З. Д., вписан в КЧСИ под рег. № *, с район на действие ОС-В., поради погасяването им по
давност.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, З. Г. ХР., ЕГН **********, с адрес: *
ДА ЗАПЛАТИ на СТ. К. Г., ЕГН **********, с адрес: * сумата в общ размер от 2 583.04
лева, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, от които 583.04 лева
– държавна такса по повод завеждане на исковото производство и 2 000.00 лева – адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Варна в двуседмичен срок
от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7