№ 4474
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110176264 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
17.03.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 76264/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу В. А. В. в която се твърди, че ответника
била потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр.
***********************, аб. № 380470, като била доставена топлинна енергия, по договор
за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил
топлинна енергия на стойност 159,85 лева за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г., но
ответника не я бил заплатил, поради което изпаднал в забава и дължал и обезщетение за
забава върху главница за топлинна енергия в размер на 56,14 лева за периода от 15.09.2021 г.
до 30.08.2024 г. Твърди, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответника
бил възразил, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде
признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на
деловодни разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор, като се сочи, че предявените искове
са процесуално допустими, но неоснователни. Твърди, че не оспорва, че е бил собственик на
имота за периода от 02.11.2018 г. до 26.04.2021 г., като след това имота бил апортиран в
капитала на „Рентал Хаус и Яхт“. Поддържа, че ищецът не бил изпълнил задължението за
публикуване на общите си условия, поради което обосновава, че между страните липсвала
облигационна връзка. Прави възражение за изтекла погасителна давност, като аргументира
приложението на чл. 111 ЗЗД, като отделно от това сочи, че към момента на подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК вземанията са били погасени по давност. Иска отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени
средства, като не е взело становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б
ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или
природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му
с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот
е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
2
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с открИ.ето на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
От Постановление за възлагане на недвижим имот от 01.12.2017 г. по изп. дело №
20158490400711 се установява, че на В. А. В. е възложена 1/2 ид. част от недвижим имот,
находящ се в гр. ***********************.
Постановлението за възлагане при публичната продан води до деривативно
придобИ.е на правата, които длъжникът е имал по отношение на недвижимия имот от деня
на влизане в сила на постановлението за възлагане – арг. чл. 496, ал. 2 ГПК. В случая
липсват данни за надлежно оспорване на постановлението за възлагане, поради което към
21.03.2018 г. (когато е отбелязано от съдебния изпълнител, че постановлението е влязло в
сила) ответникът е придобил права върху процесния недвижим имот.
Приложен е Дружествен договор на „Рент Хаус и Яхт“ ООД от 26.04.2021 г. , като се
установява, че В. А. В. е направил непарична вноска в дружеството с 1/2 ид. част от
недвижим имот, находящ се в гр. ***********************.
Внасянето на непарична вноска в дружеството е разпоредителен акт на съдружника, с
който той прехвърля собствеността или други права върху предмета на апорта от своя
патримониум в патримониума на дружеството. Извършването на апорта се състои в
разпореждане на съдружника с определено негово имущество в полза на дружеството,
дадено с подписването на дружествения договор или впоследствие при увеличаването на
капитала, при спазване на специалните законови изисквания за форма, съдържание и оценка
на вноската. Вписването на дружеството с непарични вноски (учредителен апорт), респ.
вписването на увеличението на капитала чрез непарични вноски (последващ апорт) създава
една презумпция за валидно извършване на апорта – така напр. Решение № 151 от 10.11.2009
г. на ВКС по т. д. № 811/2008 г., II т. о., ТК.
Следователно за процесният период м.05.2020 г. до м.04.2021 г., ответникът е бил
собственик на процесния недвижим имот, поради което между страните е било възникнало
валидно правоотношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи
условия.
Правното действие на сключения договор за продажба между ищеца и ответника
попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се
прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е
3
търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление
(топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това
гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни
задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и
да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената
продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите –
арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг.
чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и
комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет
на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на
стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на
правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни
своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение.
Тъй като между ищеца и ответника е установено наличието на валидно облигационно
отношение, то съдът намира, че спорът между страните се концентрира върху
обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за процесния период, съответно на
каква стойност.
Приети и неоспорени са заключенията на СТЕ и ССчЕ. От заключението на СТЕ се
установява, че за процесния период не е отчитана топлинна енергия за отопление на имот,
поради занулени показания на топломера, както и не е потребявана топлинна енергия за
БГВ, поради липсата на потребление. Уточнено е, че е начислявана топлинна енергия за
сградна инсталация, която е определена съобразно нормативните изисквания. Вещото лице е
посочило, че за процесния период е потребена топлинна енергия на стойност 319,72 лева.
От заключението на ССчЕ се установява, че за процесния период са налице
извършени плащания в размер на сумата от 256,15 лева на 18.10.2024 г.
Съдът, като взе предвид заключенията на СТЕ и ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са извършени обективно, компетентно
и добросъвестно. Вещите лица са отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертите са заинтересовани от изхода на правния спор
или са недобросъвестни.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая дължимата сумата трябва да бъде
определена съобразно СТЕ, доколкото, като е необходимо да се изясни, че при
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение при
претенцията за заплащане на топлинна енергия, релевантен е единствено размерът на реално
потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил няколко
различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по реална месечна
консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки, доколкото самия закон
предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира
отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното
количество топлинна енергия. Като в случая следва да се вземат предвид и установените от
заключението на ССчЕ плащания.
Настоящият съдебен състав намира, че принципно са доказани материалните
предпоставки за уважаване на предявения иск до сумата от 319,70 лева – с оглед основният
принцип в българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2
4
ГПК). Въпреки това в случая с оглед заключението на ССчЕ е налице плащане, което следва
да се вземе предвид, а отделно от това е налице и надлежно въведено възражение за давност
от ответника, което следва да бъде разгледано.
Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което,
с оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от
05.09.2024 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При това положение, с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“
ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната. С оглед направеното
възражение за давност в случая следва да се приложи правилото за изтекла погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения на
ОСГТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г., „понятието
„периодично плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали
от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви”…”Вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага
тригодишна давност”. Следователно, при съобразяване на момента на подаване на исковата
молба и кратката тригодишна погасителна давност, следва, че всички вземания преди
05.09.2021 г. са погасени по давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В раздел „Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл. 33, ал. 1 (одобрени с
Решение на ДКЕВР от 2016 г., приложими за процесния период, като същите са представени
по делото), клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ОУ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Тоест, вземанията за процесния период са погасени по давност, тъй като последният
възможен падеж с оглед общите условия е 15.06.2021 г.
В случая съдът констатира, че вземанията на ищеца касаят период от м.05.2020 г. до
м.04.2021 г., поради което исковите претенции се явяват предявени след погасяването на
вземанията за главницата за топлинната енергия по давност, поради което с оглед надлежно
въведеното възражение, претенцията следва да бъде отхвърлена в цялост.
По отношение на иска за мораторна лихва, същият е акцесорен, поради което е
обусловен от изхода на спора по главният (обуславящият иск). След като е неоснователен
обуславящият иск, то такъв се явява и обусловеният иск. Нещо повече в случая е налице
хипотеза на чл. 119 ЗЗД. Вземането за законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява функция на главното вземане. Следователно, при така изяснената връзка в случая,
като допълнителен аргумент е приложимо и правилото на чл. 119 ЗЗД, според което с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла. При граматическото, систематично и
телеологическо тълкуване на посочената новела на закона, съдът достига до извод, че под
допълнителни вземания не следва да се разбират само акцесорните вземания, а и
обусловените такива във връзка с главната креанса. Това изисква изясняване на понятието за
акцесорно и адиектно вземане. Акцесорни са онези сделки, които се намират в зависимо
положение от действието на една друга сделка, наречена главна. Тоест, техните правни
последици са в рамката, очертана от главната сделка. Въпреки това акцесорните сделки са
относително самостоятелни, те се сключват отделно от самостоятелната сделка, като в
правния им режим се включват и правни норми, които ги отличават от главните сделки.
5
Освен това акцесорните съглашения са функция на главните, чието изменение, разваляне,
погасяване и т.н., води до последици непременно и за акцесорната сделка. По правило тази
връзка между главното и акцесорното съглашение е еднопосочна, като изменение, разваляне,
погасяване и т.н. на акцесорната сделка не рефлектира върху главната. В случая, обаче е
налице характерно проявление, при акцесорността, дори при семантичното тълкуване на
израза (от лат.) следва, че се касае за нещо добавъчно или допълнително, което изменя
основанието на креансата, но въпреки изменението произтича от същото. Докато при
допълнителните вземания основанието за възникването им е различно от това на главното
вземане, както е в процесния случай. Но при адиектните (допълнителните) вземания е
налице връзка между двете основания, която по правната си природа е такава на
обусловеност. От проведеното разграничение следва да се направи извод обаче, че същото
касае разбирания за акцесорност и адиектност в тесен смисъл на понятията, а в широк
смисъл и двете влизат в общото разбиране за акцесорност, за което се прилага посочената
разпоредба – чл. 119 ЗЗД. Нещо повече, въпреки проведеното разграничение в процесния
случай трябва да се отбележи, че законната лихва макар и да не функция на сделка, т.е. на
две насрещни волеизявления, то същата произтича по силата на закона, защото
законодателят е счел, че неточното изпълнение на парично задължение в темпорален аспект
винаги води вреди за кредитора. Тоест, законната мораторна лихва се явява акцесорно
вземане към това за главницата, чието основание е нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Посочения
смисъл – вж. напр. Решение № 77 от 13.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 84/2016 г., II т. о., ТК;
Решение № 26 от 24.07.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 1853/2017 г. Следователно, след като
изцяло е погасено по давност основното вземане, то такова се явява и акцесорното – за
мораторна лихва. Следователно претенцията следва да бъде отхвърлена.
При този изход на правният спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, като е представил Договор за безплатна правна помощ и съдействие при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв. При това положение с оглед правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК
на адв. И. Г. следва да се присъди сумата от 200,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
В случая следва да се посочи, че съдът е уважил възражението на ищеца по чл. 78, ал.
5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Настоящото
производство не представлява фактическа и правна сложност, а извършени от
процесуалният представител на ответника процесуални действия не могат да оправдаят
определянето на възнаграждение в по-голям размер, тъй като същият би имал лукративен
характер. В тази насока трябва да се посочи, че макар и да се претендира адвокатско
възнаграждение за заповедното производство в рамките на същото ответникът се е
представлявал сам, като няма данни и представени доказателства за оказана безплатна
правна помощ, поради което за заповедното производство не се дължи адвокатско
възнаграждение на адв. Г..
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ТС“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. **************** срещу В. А. В., ЕГН: **********, с адрес: гр.
***********************, за признаване за установено, че В. А. В., ЕГН: **********
дължи на „ТС“ ЕАД, ЕИК: *********, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от
159,85 лева, представляващи цена на незаплатена топлинна енергия по договор за покупко-
6
продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.05.2020 г. до м.04.2021 г. за
недвижим имот, находящ се в гр. ***********************, аб. № 380470, както и сумата
от 56,14 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 30.08.2024 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 54012/2024 г.
по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв., във
вр. чл. 36 ЗАдв. „ТС“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на адв. И. И. Г. , л. № **********, с
адрес: гр. ********************, сумата от 200,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „ДЕ“ ЕООД на
страната на ищеца „ТС“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7