Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр.
София, ........2023 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на
девети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл. съдия ПЕТЯ ПОПОВА
при секретаря Йорданка Петрова, като разгледа докладваното от
младши съдия Попова в.гр.дело № 3939 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 267760/07.11.2019 г. по гр. д. № 22150/2019 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 41 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20021188/23.01.2021 г. по гр. д. № 22150/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 41 състав, е признато за установено по искове с
правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД против А.М.Т., че ответникът дължи на ищеца
сумата от 184,58
лв. - главница за периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2018 г., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия през посочения период до топлоснабден имот - ъглов
магазин, находящ се в гр. София, ул. „*********, с абонатен № 350596 и сумата от 31 лв.,
представляваща стойност на дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва от
29.11.2018 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 75641/2018 г. по описа на СРС, 41 състав.
С решението са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД против А.М.Т. искове с правно основание чл. 124, вр.
с чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 31,89 лв., лихва за забава за
периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. върху главница за незаплатена топлинна енергия и
сумата от 5,87
лв., лихва за забава за периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. върху главницата за дялово
разпределение.
С решението районният съд е
разпределил отговорността за разноски.
Решението е постановено при участието на привлеченото
в хода на първоинстанционното производство от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Недоволен от така постановеното решение е останал
ответника по исковете, предвид което и в срока чл.
259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта, с
която предявените искове са уважени. Изложени са доводи за нищожност на издадената заповед
за изпълнение, както и доводи за недопустимост и неправилност на решението.
Моли се за обезсилване на заповедта по чл. 410 ГПК и обжалваното решение,
евентуално за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Топлофикация-София“ ЕАД.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява
становище по въззивната жалба на ищеца.
Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Производството по гр. д. № 22150/2019 г. по описа на СРС, 41 състав е
образувано по искова молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, с която са предявени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично задължение на
ответника, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.
д. 75641/2018 по описа на СРС, 41 състав.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е
потребител на топлинна енергия за небитови нужди като собственик на
топлоснабден имот - ъглов магазин, находящ се на ул. „*********, общ. Средец,
гр. София, с аб. № 350596. Твърди се, че за периода от 01.10.2015 г. до
30.04.2018г. ищецът доставил топлинна енергия на ответника, но последният не
заплатили дължимата за това цена в общ размер на 184,58 лева, за която били
издадени фактури. Навеждат се твърдения, че ответникът не заплатил сумата от 31
лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за същия
период. Поддържа се, че за двете суми ответникът е изпаднал в забава, поради
което дължи законна лихва върху
глваницата от 184,58 лева за периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. в размер
на общо 31,89 лева, както и лихва върху главницата за услугата дялово
разпределение в размер на на 5,87 лв. за периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018
г.
В исковата молба се навеждат твърдения, че с ответника не
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди
за горепосочения имот, а ответникът бил собственик на търговския обект и през
процесния период е потребявал топлинна енергия в имота. Ето защо ответникът
следвало да плати цената на доставеното количество топлинна енергия и сумата за
дялово разпределение.
Твърди, че по
гр. д. № 75641/2018 по описа на СРС, 41 състав е издадена заповед за изпълнение
на описаните и претендирани в исковата молба суми.
В срока по чл.131 ГПК въззивникът
ответник е депозирал отговор, с който оспорил исковете като недопустими и
неоснователни.
С определение № 203864/28.08.2019 г.
на основание чл.219, ал.1 ГПК в производството е конституирано като трето лице
– помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД.
Към
първоинстанционното производство е приложено гр. д. 75641/2018 по описа на СРС,
41 състав. По заявление от 29.11.2018 г., подадено от „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК на 05.12.2018 г., с която е разпоредено на А.М.Т. да заплати на
кредитора сумата от 184,58 лева, представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2018 г. ведно
със законна лихва от 29.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 31,89 лева за периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г., сумата от 31
лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2018 г. ведно със законна лихва от 29.11.2018
г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 5,87 лева за периода
от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. и 75 лева разноски по делото.
Заповедта за
изпълнение е била връчена на А.Т. на 08.02.2020 г.. В срока по чл. 414, ал. 2
от ГПК е постъпило възражение от него, с което оспорва претенцията по основание
и размер. Оспорва наличие на правен интерес, оспорва осъществяване на реална
доставка на топлинна енергия.
В
първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, както и
заключения на съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, от
които се установява следното:
От нотариален акт за дарение на недвижим имот от 12.05.2004 г., с № 61, т. 1, рег. № 1710, д. № 56/2004 г., на нотариус С.Г., се установява, че Ю.М.С.е дарила на брат си А.М.Т. собствената си ½
идеална част от съсобствен недвижим имот върху ъглов
магазин, находящ се на ул. „*********, общ. Средец, гр. София.
От приетия по делото протокол № 11 от 20.09.2011 г. от
Общо събрание на Етажната собственост, находяща се на адрес ул. „*********, гр.
София, ведно със
списък на етажните собственици, се установява избора на ЕС за дружество, което
да извършва дялово разпределение - „Б.“ ООД.
По делото е
приет договор, сключен на 08.07.2011 г. между „Т.С.“ ЕАД и „Б.“ ООД за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139а,
ал. 2 от ЗЕ.
По делото са
приети общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“
ЕАД ***.
По делото е прието заключение на комплексна съдебнотехническа и счетоводна
експертиза – неоспорено от страните, от което се установява, че за процесния
период ответникът не е разполагал в имота си с отоплителни тела – радиатори,
нито с водомер за отчитане на БГВ. Установява се, че за процесния период
задълженията за имота са формирани единствено от топлинна енергия за сградна
инсталация. От заключението се установява, че ФДР „Б.“ ООД е извършвала дялово
разпределение в процесния имот на база „служебен отчет“ поради неосигурен
достъп. Според експертизата услугата дялово разпределние е извършвана в
съответствие с нормативните изисквания, като същото важи и за отчитането на
топлинната енергия. Съгласно експертното заключение „Т.С.“ ЕАД ежемесечно е отчислявала
за своя сметка технологините разходи на топлинна енергия в абонатната станция. От същата се установява, че размерът на
задължението за доставена и потребена топлинна енергия е в размер на 188,81
лева, а задължението за дялово разпределение възлиза на 31 лева. Не се
установява извършени плащания на тези суми.
В хода на въззивното производство
въззивникът ответник М. е починал, като на негово място е конституиран
законният му наследник З.А.Т. – дъщеря.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните.
Предмет на въззивна проверка е решението в частта,
с която са са били уважени исковите
претенции и е прието за установено, че ответникът дължи претендираните суми за
реално доставена топлинна енергия и за услугата дялово разпределение, с които
суми въззивникът неоснователно се е обогатил. Решението в частта, с която са
отхвърлени исковите претенции за обезщетение за забава за заплащане на сумите
за реално доставена топлинна енергия и обезщетение за забава за заплащане на
сумите за услугата дялово разпределение, не е обжалвано, поради което в тази
част е влязло в законна сила.
При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че
атакуваното решението е валидно.
С въззивната жалба е релевирано възражение за нищожност на издадената
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Нищожността на
съдебното решение е най-тежкият порок, който не е дефиниран в закона, но както
в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че нищожно е това съдебно
решение, което е постановено от ненадлежен орган или състав, извън
правораздавателната власт на съда, не е в предвидената от закона писмената
форма и е абсолютно неразбираемо, както и ако актът не е подписан – в този
смисъл Тълкувателно решение №
1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 355 от
03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о.,ешение № 123 от
04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр.
д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.. Доколкото заповедта по чл. 410 от ГПК по
своята правна същност представлява съдебен акт, то по отношение валидността
ѝ се прилагат горепосочените основания.
В връзка с гореизложеното въззивният съд намира за неоснователни доводите
за нищожност на издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК –
същата е издадена от компетентен орган – съд, в рамките на законовите му
правомощия, в писмена форма, подписана е и волята на съда е ясна и разбираема.
В нея в достатъчна степен са индивидуализирани вземанията по основание и
размер, период за който се отнасят, като така предявените вземания позволяват
организиране на защитата на ответника. Заповедното производство е в обхвата на
подведомствеността на гражданските съдилища, като ГПК изрично урежда
възможността за снабдяване на заповед за изпълнение на задължения, без за тях
да са представени доказателства. Разпореждането за издаване на заповедта се
съдържа имплицитно в заповедта, не е нужно същото да бъде изведено в
самостоятелен документ, за да се приеме, че такова е постановено. Волята на
съда е достатъчно ясна и доводи в обратния смисъл на въззивника са
неоснователни. Издаването на подобна заповед не води до неблагоприятни
последици, доколкото целта ѝ е да провери, дали вземането на кредитора е
безспорно и подлежи на изпълнение само и единствено в случаите, в които
длъжникът не е възразил срещу дължимостта на сумата. В противен случаи длъжникът
разполага с всички средства за защита в последващо исково производство, в
развитието на което се установява или не вземането. Ето защо и възраженията на
въззивника, че е лишен от защита не
могат да бъдат споделени.
Обстоятелството, че към момента има решение на ВАС, с което се отменя
Наредбата за образците за заповед за изпълнение не обосновават извод за
нищожност на заповедта. Същата съдържа задължителните реквизити за всеки един
съдебен акт, включително съдът, който я е постановил, дата, място, носи подпис
за съдебния състав, като сочи и вземанията, за които се издава заповедта. Отделно от това, според изричната разпоредба
на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият
нормативен акт - какъвто е Наредба № 6 от
20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за
издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното
производство, се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното
решение /в частност Решение № 3988 от
19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2519/2017 г., V отд. - Обн., ДВ, бр. 85 от
29.10.2019 г. /.
Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че заповедта за
изпълнение е издадена в нарушение на Общностното право, поради което същата
била нищожна. На първо място, подобен порок не би довел до невалидност на
издадената заповед, а до нейната неправилност. Същевременно посочените
противоречия от въззивника не се констатираха. От практиката на Съда на ЕС,
обективирана в Решението по дело C -119/05 Lucchini, следва, че за да може едно
съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв
начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна
помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция
на Съюза. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали
България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на
"Т.С." ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави
такава преценка в рамките на производството пред себе си.
За пълнота следва да се отбележи, че с Решение № 12 от 2 октомври 2012 г.
по конституционно дело № 4 от 2012 Г., Обн. ДВ. бр. 79 от 16 октомври 2012 г. е
прието, че „Уреденото с действащия ГПК
заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и
скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г.
на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура
за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува
действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури
снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да
пристъпи към принудително събиране на вземането си.“ Посоченото решение също
обуславя неоснователност на доводите на въззивника за нарушения на КРБ и европейското законодателство.
Предвид гореизложеното въззивният съд
намира, че издадената заповед за изпълнение е валидна, като останалите
възражения, изложени във въззивната жалба, са относими към правилността, поради
което ще бъдат разгледани по-долу.
Не се констатираха процесуални пречки за разглеждане на иска, поради което
въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е допустимо.
По отношение допустимостта на решението в обжалваната част въззивният съд
намира, че искът е бил предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. Налице е правен интерес от завеждане на установителен иск предвид
издадената заповед за изпълнение за претендираните в исковата молба суми в
развилото се заповедно производство.
Неоснователни са възраженията, че в заявлението за издаване на заповедта не
е посочен правопораждащия вземането факт.
В т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение се съдържат
фактическите твърдения на заявителя за доставена, но незаплатена топлинна
енергия, поради което длъжникът се е обогатил без основание за сметка на
дружеството и дължи връщане на онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Същите фактически твърдения са залегнали и в исковата молба,
поради което неоснователни се явяват възраженията за недопустимост на
последната поради несъответствие със заявлението. Обстоятелството, че в
заявлението не се сочат отделните пера, въз основа на която се е формирала
претендирата главница като цена на потребена топлинна енергия, не е
обстоятелство обосноваващо нередовността на заявените пред съда претенции.
Предявеният иск е с изложени фактически
обстоятелства въз основа на които ищецът претендира заплащането на определена
сума – ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата, тоест
петитумът е ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.
След подадено в срок възражение по чл. 414 от ГПК от ответника и във връзка с
дадените указания по реда на чл. 415 ал. 1 от ГПК, заявителят е предявил
установителните искове по чл. 422 от ГПК в преклузивния срок или в обобщение
изпълнени са всички условия за допустимост на производството.
Останалите възражения, изложени във въззивната жалба във връзка с
допустимостта на производството, касаят по своето естество правилността на
решението, поради което ще бъдат разгледани по-долу.
Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл. 272
от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. с 415
вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 59 от ЗЗД. Фактическият състав на
неоснователното обогатяване на разглежданото основание включва кумулативната
даденост на следните елементи: обогатяване на ответника, обедняване на ищеца,
които произтичат от един общ факт или обща група факти и това разместване на
блага да е настъпило без основание. Обогатяването може да е в резултат на
спестяване на разходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши,
увеличаване на имуществото му или намаляване на пасивите му.
Установено е по делото, че сградата - етажна собственост, в която се намира
този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответникът е собственик на процесния върху ъглов магазин, находящ се на ул. „*********, общ. Средец,
гр. София, който извод следва от събраните по делото писмени доказателства
- договор за дарение на недвижим имот.
Въззивният съд намира,
че от събрания доказателствен материал се установява, че ответникът е небитов
клиент. В § 1, т. 2а и т. 33а от ДР на ЗЕ са дадени легални дефиниции за „битов
клиент“ и „небитов клиент“, при анализа на които се налага извод, че водещ
критерии за разграничаване на двете понятия са нуждите, за които се купува,
респективно ползва топлинната енергия. Небитов е този клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови, т.е. за стопански нужди. Безспорно по делото се
установява, че процесният имот представлява ъглов магазин, поради което
правилни се явяват изводите на районния съд, че топлинната енергия е била
използвана за стопански нужди.
В тази връзка съгласно разпоредбата на
чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. От
така цитираните разпоредби следва, че за да са налице отношения на
покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи
писмен договор /за разликата от потребителите на топлинна енергия за битови
нужди, при които договорът за продажба на топлинна енергия е неформален/. В
конкретния случай, исковете се основават на твърдения за липса на сключен
писмен договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответника,
т.е. претендира се ангажиране на извъндоговорната отговорност на ответника.
Безспорно е, че писмен договор за доставка на топлинна енергия за процесния
период не е бил сключен между страните по делото, с оглед на което между тях не
е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди /за небитови нужди/. При тези данни напълно
неоснователни и нерелвантни се явяват възраженията на въззивника за липса на
валидно облигационно отношение, възникнало въз основа на договор, доколкото
такова не се твърди от въззиваемия ищец. При това положение и при липсата на
писмен договор въззивният съд приема, че между страните не е възникнало валидно
облигационно отношение и ищецът може да търси претендираните суми с иска
по чл. 59 ЗЗД.
В тази връзка, въззивният съд не констатира нарушение на Директива
2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕС. Следва да се отбележи, че директивите като акт
на европейското законодателство нямат пряко приложение в държавите членики.
Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на
постигането на даден резултат от държавите членки, до която е адресиран, като
оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за
постигане на този резултат. Изяснено е в практиката на СЕС, че директива, която
не е транспонирана, може да произведе пряко действие при наличие на конкретни
предпоставки: 1) транспонирането в националното законодателство да не е
извършено в срок или да е неправилно; 2) съответната разпоредба на директивата
да е безусловна, ясна и точна; 3) разпоредбата да дава права на физически лица.
Посочените от въззивника директиви са транспорнирани в българското
законодателство, като не се сочат обстоятелства от въззивника, обуславящи
прякото приложение на конкретна норма от съответните директиви.
Неоснователни са възраженията, че е
нарушен чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС, касаещ
непоръчани доставки във връзка с твърденията, че липсва основания за
доставка на топлинна енергия за сградна инсталация. От изготвената по делото
КСТСчЕ се установява, че за процесния имот е начислявана стойността единствено
за доставяна топлинната енергия за сградна инсталация. Съгласно решение № 5 от 22 април 2010 г. по к. дело № 15
от 2009 г., на КС "Разпоредбите на чл.
153, ал. 1 и 6
от ЗЕ изпълняват
конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за ползване
на топлинна енергия. Сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, Закона
за собствеността и Закона
за управление на етажната собственост и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата
вещ". Правото на част от собствениците да не ползват топлинна енергия за
отопляване на индивидуалните си имоти не налага извода, че те не следва да
заплащат топлинна енергия, защото освен собственици и титуляри на вещни права
на конкретни имоти, те са съсобственици на сградната инсталация и на общите
части в сградата и следва да поемат припадащата им се част от разходите за топлинна
енергия, свързани с тях и в този смисъл е решението на Конституционния съд.
Гражданите имат правото да преустановят подаването на топлинна енергия към
имотите си, но те остават потребители на топлинна енергия за общите части на
сградата - етажна собственост и на отдадената от сградната инсталация, която
също е обща част. Тези потребители обективно получават в имотите си част от
топлинната енергия, отдадена от хоризонталните и вертикални топлопроводи на
сградната инсталация, поради което не е налице пълна липса на потребление на
топлинна енергия. С оглед на изложеното се налага изводът, че отказ изцяло от
потребление на топлинна енергия в присъединена към топлопреносната мрежа сграда
в режим на етажна собственост е недопустим, тъй като всички съсобственици
поемат съобразно дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите
части и сградната инсталация. Друго законодателно разрешение за общите части на
сграда - етажна собственост не може да се даде предвид характера на подобни
сгради. Ето защо и възраженията на жалбоподателя, свързани с начислената сума
за сградна инсталация, се явяват неоснователни.
Неоснователни са възраженията за накърнени конституционни права по чл. 17,
ал. 3 от КРБ. Основните права, уредени в Конституцията
на Република България, са гарантирани на гражданите в определени граници,
посочени в чл. 57 от Конституцията -
това са правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на
обществени интереси. В случая нормите на чл.
150 и 153 ЗЕ уреждат баланса
между правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез
гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за забрана на неоснователното
обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват
както лично, така и чрез други лица - като ги отдават под наем. Законът
единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с другите
ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило за
разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение на
правото на собственост.
На следващо място, въззивният съд намира за доказано
доставянето на топлинна енергия посредством заключението на комплексната съдебнотехническа
и счетоводна експертиза, която въззивният съд намира за обоснована, компетентна
и отговаряща пълно, точно и ясно на поставените ѝ въпроси. Експертното
заключение не е оспорено от страните. Вещите лица, изготвили експертното
заключение, разполагат с необходимата квалификация за това, поради което
въззивният съд няма основания да се съмнява в тяхната компетентност,
респективно в даденото от тях заключение. Този извод не се променя и с оглед оспорванията на въззивника касателно изчисленията на топлинната енергия, отдадена от
сградната инстанлация. Съдът е назначил експертизата с оглед необходимостта от
специални знания в съответната област. Вещото лице, изготвило техническата част
от експертизата, е изследвал всички относими и необходими писмени документи,
подробно посочени в раздел II „Информационни източници
– документи, справки и фактури, приложения в преписката по делото“ от
експертизата. От заключението се установява, че през процесния период топлинна
енергия е определяна по прогнозни данни, предоставяни от ФДР „Б.“ ООД, като впоследствие след всеки
отоплителен сезон е извършвано дялово разпределение и определяна реална
стойност на действително потребеното количество топлинна енергия общо и по
компонентни, както и остойностяване в лева и определяне на реалната ѝ
стойност и сумата за доплащане, респ. получаване. Дадено е заключение, че
сумите за топлинна енергия за имота са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба. Вещото лице е установило, че „Т.С.“ ЕАД редовно, ежемесечно
е отчислявала за своя сметка технологичните разходи /загуби/ на топлинна
енергия в абонатната станция. Експертът е установил, че през процесния период
общият топломер, монтиран в абонатната станция редовно – на всеки 2 календарни
години, е преминавал на метерологични проверки за определяне на техническата му
изправност и експлотационна годност. Посочено е, че същите са провеждани от
лицензирани юридически лица. При тези данни и в резултат на извършените от
експертът аналитични пресмятани и проверени информационни източници вещото лице
е определил, че за процесния период сумата за потребена топлинна енергия
възлиза на 188,81 лева. При това положение въззивният съд намира даденото
заключение за обосновано, поради което възраженията от техническо естество на
въззивника са неоснователни.
Предвид гореизложеното правилно районният съд е
приел, че до процесния топлоснабден имот е доставяна и ползвана от въззивника
ответник топлинна енергия. Същата е била ползвана за стопански нужди, като е
безспорно между страните, че процесният имот представлява магазин. Не е спорно
и че не е подписван писмен договор с „Т.С.“ ЕАД. От КСТСчЕ се установява, че
въззивникът не е погасил задълженията за заплащане на доставената и потребена
топлинна енергия. Поради това, като не е заплатил нейната стойност, въззивникът
ответник е спестил разходи, които е следвало да направи.
Неоснователни са възраженията на въззивника ответник за недоказаност по основание на претенцията за установяване съществуването на вземане за стойността на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия.
Според чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата –
етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Задължението
е възложено на топлопреносното предприятие, което съгласно чл. 139, ал. 2
извършва дялово разпределение на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичен регистър по чл. 139а от ЗЕ. В случаите,
когато дяловото разпределение се извършва от лице, на което е възложена тази
дейност, се сключва писмен договор за извършване на услугата дялово
разпределение с лицето, избрано етажната собственост по реда на чл. 139б ЗЕ
/при общи условия/. Съгласно общите условия на топлопреносното дружество дялово
разпределение се извършва възмездно чрез възлагане на търговец, избран от
клиента, като клиентът заплаща на продавача стойността за услугата „дялово
разпределение“, а след това цената
съгласно сключен договор между „Топлофикация София“ ЕООД като възложител
и „Б.“ ООД като изпълнител цената се заплаща от възложителя на изпълнителя. Следователно
въззиваемият ищец се явява носител на вземането за стойността на услугата
„дялово разпределение“, в случай че същата е била осъществена.
Установено е по делото /от приложените писмени докуменит и изготвената по
делото КСТСчЕ/, че услугата дялово разпределение в сградата, в която се намира
процесния магазин, е била извършвана от „Б.“ ООД, което дружество е вписано в
публичния регистър към Министерство на енергетиката. От Протокол № 11от
20.09.2011 от проведено общо събрание на етажните собственици на адрес гр.
София, ул. ********* се установява избор на фирма за дялово разпределение – „Б.“
ООД. Представен е и договор между „Т.С.“ ЕАД и „Б.“ ООД по чл. 139в, ал. 2 от
Закона за енергетиката, по силата на който се извършва дялово разпределение в
сградата в етажна собственост, в която се намира процесният топлоснабден имот
срещу възнаграждение, дължимо от топлоснабдителното дружество – ищец по ценоразпис
в Приложение № 2. Размерът на възнаграждението е установен и от приетата по
делото КСТСчЕ. При това положение въззивният съд намира претенцията за
установяване съществуването на вземане за стойността на услугата за дялово
разпределение на топлинна енергия за доказана както по основание, така и по
размер, а възраженията на въззивника в тази насока следва да се разглеждат като
неоснователни.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на
СРС, въззивната жалба е неоснователна. Решението в обжалваната час следва да се
потвърди в обжалваната от ответника част, като правилно и постановено в
съответствие с приложимия материален закон и процесуалните правила.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от
„Т.С.“ ЕАД против А.М.Т. искове с правно основание чл. 124, вр. с чл. 415 ГПК и
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 31,89 лв., лихва за забава за
периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. върху главница за незаплатена
топлинна енергия и сумата от 5,87 лв., лихва за забава за периода от 01.12.2015 г. до 20.11.2018 г. върху главницата за дялово
разпределение, като необжалвано е влязло в законна сила.
По разноските:
По отношение разноските във въззивното производство настоящият съдебен състав намира, че право на такива има въззиваемият. Същевременно процесуалната дейност на процесуалния му представител в настоящото производство се изразява с подаване на бланкетен отговор на въззивната жалба и на бланкетна молба преди проведеното открито съдебно заседание, с която не възразява по хода на делото, бланкетно оспорва въззивната жалба и претендира разноски. При това положение въззивният съд приема, че процесуалният представител не е извършил активни действия по осъществяване на защита по подадената въззивна жалба, поради което не следва да му се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 267760/07.11.2019 г. по гр. д. № 22150/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 41 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 20021188/23.01.2021 г. по гр. д. № 22150/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 41 състав, в ОБЖАЛВАНАТА
ЧАСТ.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД на
страната на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.