Р Е Ш Е Н И Е
№ 246
21.02.2024 година гр. ****
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен
съд ****
на двадесет
и трети януари
две
хиляди двадесет и четвърта година
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕТА ПЕТРОВА
секретар : Ивалина Станкова
като разгледа докладваното от председателя Анета Петрова административно
дело №20237250700258 по описа за 2023 година, за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.
145 и сл.от АПК във вр. с чл. 118 от КСО.
Образувано е по жалба на М.А.М. с
адрес ***, действащ чрез процесуалния си пълномощник а.. С.М. ***, против
Решение №2153-25-59 от 01.11.2023 г. на Директора на ТП на НОИ-****, с което е
потвърдено Разпореждане № 251-00-84-5 от 03.10.2023г., издадено от гл. експерт
по осигуряването в ТП на НОИ-****, с което на осн.
чл.54ж, ал.1 от КСО, във вр. с чл.11, §3, б.“а“ и
чл.65, §2 от Регламент (ЕО)883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл.54а от КСО. В жалбата се визира
незаконосъобразност на обжалваното решение, а като отменителни
основания се сочат допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, довели до нарушаване и на материалния закон. Жалбоподателят не оспорва
материалната и териториална компетентност на органа, издал оспореното решение,
както и съответствието на това решение с изискванията за форма. След изложен
анализ на относимата правна уредба, съдържаща се в
Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за
координация на системите на социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., и
Регламент (ЕО) № 987/2009г. на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009г., оспорващата страна навежда аргументи в подкрепа на твърдението,
че мястото на обичайно пребиваване за жалбоподателя е България: последният
притежавал собствено жилище, имал съпруга и деца, преобладаващата част от роднините
и социалните му контакти били в Република България, отделял средства за
газификация на жилището си, сключвал договори за потребителски кредити,
завръщал се поне два пъти годишно в България и имал намерение да се установи в
Република България. Сочи се, че в продължение на седем месеца жалбоподателят
чакал ТП на НОИ-**** да се произнесе по заявлението му за отпускане на ПОБ по
чл.54а от КСО, регистрирано с вх. № 251-00-84/09.01.2023г.и след като това не
се случило отново започнал работа в чужбина като на 25.07.2023г. представил в
ТП на НОИ - **** декларация за промяна на обстоятелствата за изплащане на ПОБ,
с която декларирал, че считано от 28.07.2023г. ще упражнява трудова дейност, за
която подлежи на задължително осигуряване в Швейцария. Жалбоподателят оспорва
констатацията в оспореното решение за липса на принос от негова страна към
осигурителната система на България в продължение на 12 години, като посочва, че
от трудовата му книжка било видно, че в друг период от 10 години е имал трудов
стаж и към тази система. При тези съображения жалбоподателят моли за отмяна на
оспореното решение на директора на ТП на НОИ, а административната преписката да
бъде върната на главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. **** за ново
произнасяне по заявление за отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО, регистрирано с
вх. № 251-00- 84/09.01.2023г. на М.М., съобразно
дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. Претендира за присъждане на
направените по делото разноски в размер на 500 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение и 10 лева за държавна такса съобразно представен списък на
разноски. В проведеното по делото открито съдебно заседание жалбоподателят и
неговият процесуален пълномощник поддържат жалбата изцяло и направената
претенция за разноски. От оспорващата страна са депозирани и писмени бележки, в
които се подчертава, че органът е направил неправилна преценка относно центъра
на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, че в
нарушение на чл. 35 АПК не е извършил пълната дължима проверка на релевантните
обстоятелства, че административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004г., по съображения №1 и №2 от преамбюла на същия.
Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - град ****, се представлява по делото от
надлежно упълномощения гл.юрисконсулт Б.К., който оспорва жалбата и моли съда
да отхвърли същата като неоснователна и недоказана. В представена по делото
писмена защита излага аргументите си като застъпва основната теза, че
изплащането на търсеното от жалбоподателя обезщетение за безработица е от
компетентността на Конфедерация Швейцария, която е държавата на последната му
трудова заетост и съответно „компетентна държава“ по смисъла на чл. 1, б. „р“
от Регламент № 883/2004. Позовава се на даденото в определение по дело С -
30/22 на СЕС тълкуване и приема, че до прекратяване на трудовата му дейност в
Швейцария, оспорващият е пребивавал там във връзка с дейността си, след което
се е върнал в държавата по произход – България, като въз основа на анализ на
фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне
правото на ПОБ, прави извода, че Република България не е държава - членка по пребиваване
по време на последната заетост на М., а такава се явява Швейцария. Изтъква, че визираният в чл.
11 §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерий „намерение на лицето“
при определяне на мястото на пребиваването му, в случая не се явява водещ критерий
за определяне на държавата по пребиваване, а би се отчел само тогава, когато е
налице невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по
пребиваване по време на последната заетост и при наличие на разногласие в
становищата на институциите на двете държави. Въз основа на данните за липса на
трудова заетост на жалбоподателя в България след м.04.2011г. и декларацията на
същия за започната трудова дейност от 28.07.2023 г.отново в Швейцария, с
становището се прави извода, че М. не е имал връзка с Република България,
основана на валидни трудови/осигурителни правоотношения, и че от м.04.2011 г. до настоящият момент същият няма принос към системата на
социалното осигуряване в Република България.
Позовава се на становището на Европейската комисия по дело С - 30/22 на
СЕС, според което след изтичане на 5 години, през
които дадено лице работи/пребивава в държава-членка, за него е възникнало
правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по
пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се
претендират обезщетенията за безработица. Сочи, че когато работникът има
стабилна/дългосрочна работа в държава – членка, е налице презумпция, че той
пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга
държава – членка, т.е.в конкретния случай имало достатъчно данни, за да се
приеме, че е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост в ДЧ на ЕС/ЕИП - Швейцария,
което обосновавало извода, че пребиваването по смисъла на европейските
регламенти не е в България. На следващо място, в подкрепа на оспореното решение
се посочва, че изплащането на ПОБ на М. би причинило щета на Държавното
обществено осигуряване на България, тъй като за същия нямало подадени данни за
осигурителни периоди от 01.04.2011 г. до момента на постановяване на
разпореждането за отказ, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от
основанията на чл.4, ал. 1 и/или на чл. 4а от КСО, т.е. лицето не е било
осигурявано за фондовете на държавното обществено осигуряване по българското
законодателство и повече от 12 години не е имало никакъв принос в
осигурителната система на България. Реимбурсацията /възстановяването/ на средствата
по реда на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от Регламент №883/2004 г. от компетентните
институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е
отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство,
почти винаги била непълна, поради което отпускането и изплащането на ПОБ по чл.
54а от КСО на лице, което дълго време не е било осигурявано към ДОО на РБългария, водело до щета за бюджета. В обобщение сочи, че поради дългосрочната заетост и пребиваване на
жалбоподателя в друга ДЧ на ЕС/ЕИП, различна от България, на същия е отказано
отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, за
което е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от оспорващия, като го намира за несъобразено с естеството на
спора и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В Определение №614/13.12.2023г./л.274/
по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по
изложените в съдебния акт съображения.
След преценка на становищата на страните и събраните по делото
доказателства, съдът приема за установени следните факти:
Със Заявление вх.№
251-00-84/09.01.2023г., М.А.М., ЕГН **********, в качеството му на безработно
лице е заявил да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица по КСО,
като е декларирал, че правоотношението му с GRC Global River Cruises GmbH е прекратено, считано от
07.01.2023г., както и че е упражнявал трудова дейност в друга държава –
Швейцария, за периода от 10.03.2022г. до 06.01.2023г. в посочената компания. Заявлението,
ведно с документ с данни за банковата сметка на заявителя, издаден от банка, и
копия на документи от Швейцария - 2 бр., са приети със Справка за приети,
върнати и липсващи документи № 251-00-84-1/16.01.2023 г.
С писмо изх. № У-251-
00-84-1/16.01.2023 г., адресирано до М., от последния е изискано да представи
следните документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и
доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - Швейцария;
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; Копия на документи от Швейцария. Писмото е
връчено на заявителя на 23.01.2023 г.с известие за доставяне.
С Разпореждане №251-00-84-1 от
16.01.2023г., постановено от ръководителя на осигуряването за безработица
съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г., Н.Д.- гл.експерт по осигуряването,
производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по
заявление .№ 251-00-84/09.01.2023г., подадено от М.А.М., е спряно на основание
чл. 54г ал.4 КСО, поради изпратеното до М. уведомително писмо с изх.
№У-251-00-84-1/16.01.2023 г. за предоставяне на документи за извършване на
осигурителна дейност в ДЧ на ЕС - Швейцария.
С Разпореждане № 251-00-84-2 от
25.01.2023г., постановено от ръководителя на осигуряването за безработица
съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. – Н.Д., гл.експерт по осигуряването,
производството е възобновено на основание чл. 55 КСО предвид обстоятелството,
че с писмо вх.№ 1029-25-103#1/25.01.2023г. са получени документи за
удостоверяване на осигурителен период в ДЧ на ЕС-Швейцария.
Със справка №251-00-84-2 от
26.01.2023г. са приети следните представени от заявителя М. документи :
заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга
държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 – ДЧ Швейцария; декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент
(ЕО) № 883/2004; копие на документи от ДЧ Швейцария - 8 бр.; преносим документ
за стаж U1 от ДЧ - Швейцария, издаден на 06.01.2022 г. С уточняващото заявление
вх.№ 1029-25-103#1/25.01.2023г. М. е посочил
осигурителния си номер в Швейцария. В приложената декларация от 24.01.2023г. същият
е декларирал, че за периода от 10.03.2022г. до 06.01.2023г.е работил като наето
лице в Швейцария, но през този период на последната му заетост в чужбина
съпругата му, децата му и преобладаващата част от роднините му са живели в
Република България, че притежава собствено жилище в Република България,
преобладаващата част от социалните му контакти са били в Република България и
възнамерява да се установи трайно в Република България. В преносимия документ
за стаж U1 е отразен осигурителен трудов стаж на М. за периода от 10.07.2021г.
до 28.12.2021г. в компанията – работодател GRC Global
River Cruises GmbH.
След преглед на попълнените от М.М. данни в заявлението и представените от него документи,
на 27.01.2023 г. със СЕД U001CB и СЕД U003 /справка за електронен обмен на
л.144 от делото/ са изпратени запитвания чрез системата за електронен обмен на
социално осигурителна информация EESSI за
издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на държава-членка
(ДЧ) на ЕС - Швейцария, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ.
C Разпореждане №251-00-84-3 от 30.01.2023г.,
постановено от за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед
№ 1015-25-79/17.05.2018г. Катя Д.а - гл.експерт по осигуряването,
производството отново е спряно на основание чл. 54г ал.4 КСО,
поради изпратеното запитване чрез системата за електронен обмен на социално
осигурителна информация (EESSI), до компетентната институция на ДЧ на ЕС -
Швейцария, за издаване на СЕД U 017/ U 004, необходими за определяне на право,
период и размер на парично обезщетение за безработица. Разпореждането е получено от заявителя на 02.02.2023
г.
Жалбоподателят М. е представил в
ТП на НОИ - **** оригинал на преносим документ PDU1, издаден на 05.04.2023 г. от Швейцария, за удостоверен стаж за периода от
24.02.2022г. до 06.01.2023г., и същият е приет със справка вх.№
251-00-84-4/13.04.2023 г.
По преписката е получен СЕД Н006,
издаден от КИ на ДЧ на ЕС – Швейцария, с който е удостоверено, че М. не е
регистриран в Централната миграционна система/л.163-165 от делото/.
Със заявление
вх.№251-00-84-5/25.07.2023г. М. декларирал, че считано от 28.07.2023г. ще
упражнява трудова дейност в Швейцария.
С Разпореждане №251-00-84-4 от
03.10.2023г., постановено от ръководителя на осигуряването за безработица съгласно
Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. Н.Д.- гл.експерт по осигуряването,
производството, образувано по заявление № 251 - 00-84/09.01.2023г., подадено от
М.А.М., е възобновено със следните мотиви : „Чрез системата за електронен обмен
на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД Н 006/ U 017/U 004,
издадени от компетентната институция на ДЧ на ЕС - Швейцария, във връзка с
отпускане на парично обезщетение за безработица. Удостоверен е период на
осигурена заетост по законодателството на Швейцария, за времето от 24.05.2022г.
до 06.01.2023г., с основание за прекратяване на осигуряването „изтичане срока
на договора”.“. Разпореждането е връчено на М. на
06.10.2023 г. От постъпилите по преписката СЕД U 017 и СЕД U 004, издадени от
компетентната институция на Конфедерация Швейцария следва, че М. има
осигурителен стаж за периода от 24.02.2022г. до 06.01.2023г. като е отразен и
реализирания от него осигурителен доход в този период.
С Разпореждане № 251-00-84-5 от
03.10.2023г., постановено от ръководителя на осигуряването за безработица съгласно
Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. Н.Д.- гл.експерт по осигуряването, на
основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с чл.11, § 3, буква
„а” и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на Парично
обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на М.М. със
следните мотиви: „Съгласно разпоредбата на чл. 11, §3, буква „а“ от Регламент
(ЕО) 883/2004, спрямо лице осъществяващо дейност като наето или самостоятелно
заето лице в една държава-членка (ДЧ) се прилага законодателството на тази ДЧ.
Изключение от това правило е предвидено с разпоредбата на чл. 65, §2 от
Регламент (ЕО) 883/2004, съгласно която безработното лице по първото и второто
изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на
държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. След извършени
проверки на данните в информационната система на НОИ, чрез системата за
електронен обмен на социално осигурителна информация (EESSI), представените
документи от лицето, се установи наличие
на стабилна/дългосрочна заетост в Швейцария, като след 2011 г. лицето не е
упражнявало трудова дейност в РБългария и за целите
на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавало в Швейцария, което
се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на
последната заетост за преценка правото на обезщетение за безработица. С оглед на гореизложеното, държава по
пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009 не е РБългария, тъй като лицето не изпълнява критериите,
залегнали в посочената разпоредба, от което следва, че лицето няма право на
парично обезщетение за безработица.“.
Издаденото разпореждане е съобщено на
жалбоподателя на 06.10.2023г. с известие за доставяне и в рамките на 14-дневния
срок за обжалването му същият е подал жалба по административен ред до директора
на ТП на НОИ – ****, заведена под вх.№1012-25-81/18.10.2023г. Към жалбата са
приложени нотариален акт за собствено жилище, удостоверения за съпруга и
родствени връзки, 3 бр. удостоверения за постоянен адрес, 3 бр. удостоверения
за настоящ адрес, удостоверение за сключен граждански брак, служебна бележка за
мястото и формата на обучение на дъщерята на жалбоподателя, 2 бр. договори за
потребителски кредит.
Директорът на ТП на НОИ – **** е преценил жалбата като редовна и допустима и се е
произнесъл по същата в рамките на законния едномесечен срок с оспореното
Решение № 2153-25-59 от 01.11.2023г., с което след изложени мотиви за нейната
неоснователност е потвърдил обжалваното Разпореждане № 251-00-84-5 от
03.10.2023г., постановено от ръководителя на осигуряването за безработица
съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. Н.Д.- гл.експерт по осигуряването. В
мотивите на решението е прието, че М.М. като
гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, е лице, спрямо
което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите
за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., който ведно с Регламент (ЕО) №
987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. към момента
регламентират общите правила за координация на системите за социална сигурност
на държавите членки на Съюза. Цитирано е основното правило, залегнало в чл. 11,
§ 3 от Регламент № 883/2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите
лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват
своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на
работодателя. Органът е тълкувал нормите на посочените два регламента, даващи
дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и
„държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 изключения от общия принцип, че
ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за
безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че
не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване
на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в
която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост
и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост
или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по
смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за
постановяване на решението е направената констатация, че след анализ на фактите
и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на
ПОБ от значение за определяне на държава – членка по пребиваване е установено,
че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната
заетост на М., като в настоящия случай намерението на лицето не се явявало
водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчитало само тогава,
когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по
пребиваване. Органът е приел, че жалбоподателят не е икономически обвързан с
Република България, че за периода от м.04.2011 г. до настоящия момент липсвали
подадени данни за него от осигурители в България, което означавало, че лицето
не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително
осигуряване по чл. 4 и/или по чл. 4а от КСО; от М.А.М. не били подавани
декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода от 2011 г. до 2022 г. включително. В
оспореното решение е посочено, че в конкретния случай компетентната държава,
която следва да отпусне и изплати ПОБ на жалбоподателя, е Конфедерация
Швейцария, където лицето е имало стабилна и дългосрочна заетост. Обсъдено е, че
в изисканото писмо-отговор вх. № 1030-25-547/25.10.2023 г. на ТД на НАП - Варна,
офис **** било отразено, че от М.А.М. няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода от 2011 г. до 2022 г. включително. Посочено е, че като едно напълно безработно лице, което е напуснало
държавата по последната си заетост – Швейцария, и отишло в друга държава-членка
да си търси работа, в случая Република България, М. е следвало да се възползва
от правото си за отпускане и изплащане на ПОБ съгласно чл. 64 § 1 от Регламент
883/2004, а именно държавата по последната си заетост - Швейцария. В този
смисъл е отбелязано, че във връзка с приложение на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от
Регламент №883/2004 г. НОИ отправя искания за възстановяване на средствата от
компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата,
на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското
законодателство, но реимбурсацията/възстановяването
на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и
изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена
проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета.
С оглед прецизното очертаване
предмета на спора съдът е обявил на страните отделени като безспорни следните
обстоятелства: 1/ оспорващият М.М. е гражданин на
Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице,
спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004; 2/ оспорващият М.М. е работил в компания със седалище в Швейцария за периода
от 24.02.2022г. до 06.01.2023г.вкл., като трудовото му правоотношение е
прекратено, считано от 07.01.2023г.
За изясняване на относимите към предмета на спора обстоятелства по делото са
допуснати и събрани свидетелските показания на доведените от оспорващата страна
свидетели С.М. и А.Д.. Свидетелката М. – съпруга на жалбоподателя, посочва, че
само поради финансови причини, за да може да издържа семейството си, съпругът
ѝ работел в чужбина. Същата пояснява, че предлаганата му в България
работа не осигурявала доходи, достатъчни за семейството им, тъй като тя
работела в България за минимална работна заплата, а имали 18 – годишна дъщеря.
Свидетелката посочва, че жалбоподателят вече от 10 години излизал извън
страната, за да работи при различни работодатели, като полагал труд на кораб,
на който и живеел, докато работи. Поради тази причина той никога не е бил
Швейцария, съответно не е живял там. Извършваната трудова дейност в чужбина
позволявала на М. често да се прибира в България, понякога в един месец по 3-4
пъти, като най – дългото му отсъствие от страната било за около два месеца. Работата му на кораба била
сезонна, което му позволявало в продължение на 4-5 месеца да стои в България. Свидетелката
пояснява, че причина, налагаща М. да бъде предимно в България, бил ангажимента
и силната му привързаност към дъщеря им и към неговия баща. Наред с това той
поддържал контакти със своя брат и с приятелите си в гр. ****. Силно ангажиран
и привързан бил и към дядо си, когото дори придружил в болницата през 2023г. От
показанията следва, че жалбоподателят има собствено жилище в гр. ****“, в
разходите за ползването и поддръжката на което той участвал активно с
придобитите в чужбина трудови доходи. Свидетелката разходвала за семейни нужди
именно изпратените от жалбоподателя пари по банковата му сметка в България в „Уникредит Булбанк“. Същата посочва, че поради изтичане
срока на договора му в чужбина жалбоподателят бил безработен от началото на
м.януари 2023г.до месец юли 2023г., през който период бил в България, но
нуждата от доходи за издръжка на семейството, както и липсата на достатъчно
платена работа в гр. **** го принудили отново да започне работа на кораб през
м.юли 2023г. Свидетелят Д. е колега на жалбоподателя в речното корабоплаване от
около 2-3 години, но работел за друга компания. Същият разяснява естеството на
работата им като посочва, че на територията на Швейцария са пребивавали най –
дълго ден – ден и половина, тъй като Швейцария била избрана от собствениците на
компаниите, в които работели, за седалище на тези компании, но реално трудът
бил полаган от работниците само по корабите, а не в Швейцария. И поради това,
че офисът на компанията бил в Швейцария, там се правели техните здравни и
пенсионни осигуровки, но заплатите им ги плащали само по банков път по сметки в
България. Според свидетеля през 2022 година М. имал престой не повече от два
месеца извън България, но не и престой в Швейцария. Необходимостта да бъде до
семейството си, да помага на баща си и дядо си, налагала той да си идва често в
България. Свидетелят също посочва, че М. има собствено жилище в гр. *******Същият
уточнява, че липсата на образователен ценз и професионална специализация не
позволявала на него и на жалбоподателя да си намерят достатъчна като доход
работа в България, поради което работели на круизни
кораби. Свидетелят също посочва, че след изтичане срока на договора му М.
останал безработен.
Предвид близката ѝ семейна
връзка с жалбоподателя и възможната заинтересованост от изхода на спора, съдът
прецени показанията на свидетелката М. съобразно чл. 172 ГПК във вр.с чл. 144 АПК с оглед на всички други данни по делото. В
този смисъл установи, че показанията на двамата свидетели кореспондират помежду
си относно съдържащите се в тях факти, като същите съответстват и на събраните
по делото писмени доказателства относно периода на полагания от жалбоподателя
труд в чужбина. Тези показания се подкрепят и от данните в представеното и
прието по делото удостоверение от 21.12.2023г., издадено от ОДМВР – ****
относно задграничните пътувания на М.. От същото следва, че за времето от
06.03.2013г. до 24.11.2022г.същият многократно е напускал и се е връщал в
България като през 2021г. той четири пъти е излизал от страната и най – дългото
му отсъствие е за по – малко от два месеца, а през 2022г. са регистрирани 17
излизания от България почти през всеки от месеците като престоят му в чужбина е
бил с продължителност от няколко дни /1-20 дни/, а най – дългият период е бил
през месеците септември – ноември за около 2 месеца. Представените от
жалбоподателя банково удостоверение и извлечение за движението по банковата му
сметка в българска банка показват извършени ежемесечни преводи на парични суми
от компанията – работодател през процесния период от
м.02.2022 г. до м.03.2023 г., които след прекъсване са започнали отново през
м.август 2023г.
Приложените към жалбата писмени
доказателства установяват, че жалбоподателят притежава собствен апартамент в
град ****, дарен му през 2008г.; същият е женен за С.М. от 2003г. и двамата
имат дъщеря, която през учебната 2023/2024г. е ученичка в 11 клас във Второ СУ
„Проф.Н.М.“ – гр. ****; има брат и баща; постоянните и настоящи адреси на М.,
съпругата и дъщеря му са в гр. **** на един адрес; на 01.02.2022г.
жалбоподателят е сключил договор за потребителски кредит под формата на договор
за заем с кредитор със седалище в България
и със срок на погасяване – 24 месеца; има сключен договор за доставка на
природен газ за отопление на семейното жилище в гр. ****, в кв. „Запад 3“, бл.
64, ап.6.
При така установената фактическа
обстановка и в рамките на дължимата проверка по чл. 168 от АПК относно
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК, съдът прави следните правни
изводи:
Оспореното Решение №2153-25-59 от
01.11.2023г. на Директора на ТП на НОИ – **** и потвърденото с него
Разпореждане №251-00-84-5 от 03.10.2023г., на ръководителя на осигуряването за
безработица съгласно Заповед №1015-25-48/12.04.2023г. Н.Д.- гл.експерт по
осигуряването, са постановени от материално и териториално компетентни органи
съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за
предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа
реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези
данни съдът приема, че липсват отменителни основания
по чл. 146 т.1 и т.2 АПК, а и такива не се визират в жалбата, тъй като
жалбоподателят изрично заявява, че не оспорва компетентността на органа, издал
оспореното решение и спазването на предписаната от закона форма.
Съдът намира, че в хода на
административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие
с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани
всички документи, необходими и относими за
разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на
социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Конфедерация
Швейцария. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи
във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република
България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне
на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК
Относно правилното прилагане на материалния
закон при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:
По делото между страните липсва
спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне
на държавата, компетентна да изплаща
парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му
заетост/Швейцария/ или държавата по пребиваването му, за каквато според
оспореното решение не може да се определи Република България.
Като държава-членка на
Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението
на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за
координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с
последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009
на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на
01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.
Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО)
№883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички
законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално
осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в
разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към
граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица. Като безспорен по делото е отделен факта, че жалбоподателят
М.М. е гражданин на Република България, т.е. на
държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът
на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №
883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни
принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането;
сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на
обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се
подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това
законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото
правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на
обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11,
§ 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или
като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага
законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65
от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи
изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е
компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед
установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е
изключението, предвидено в чл. 65, § 2 изр.първо от регламента, съгласно което,
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл.
65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното : „Безработното
лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в
съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако
спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му
дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се
предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи
изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им
държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната
дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания
Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б.
„к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§
1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на
Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на
пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се
определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти, които може по целесъобразност да включват:
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно
се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и
роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по
пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси
на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от
Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези
критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до
продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията
на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни
връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези
факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се
приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на
това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че
намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено
от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено
от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в
Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и
Швейцария.
С оглед преценка за наличие на
критериите, определящи пребиваването на
жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по – горе писмени и
гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни
недвусмислено установяват, че като български гражданин жалбоподателят има
постоянен и настоящ адрес *** от 30.11.2011г. Съпругата и детето на
жалбоподателя също са с регистрирани с постоянни и настоящи адреси в град ****
съответно от 2005г. и 2011г. Установи се, че жалбоподателят М. притежава
собствено жилище в град ****, в което живее семейството му и в чието
обзавеждане и ремонти влага парични средства. Доказано е, че съпругата на
оспорващия е с трудова заетост в България, а дъщеря му учи в град ****. Освен
семейството на М., неговите близки – дядо, баща и брат, също живеят в България.
Именно връзката му с тях и ангажимента му за материална и морална подкрепа
спрямо същите обяснява установения по делото факт, че получените от
жалбоподателя доходи от положен в чужбина труд се превеждат по банковата му
сметка в България и се ползват от семейството му, както и обстоятелството, че М.
многократно е влизал в Република България през 2021г. и 2022г. като най –
дългия регистриран период на негово отсъствие от страната е 2 месеца. Събраните
по делото доказателства установяват категорично, че излизанията и отсъствията
на жалбоподателя от България са основно с цел полагане на труд в чужбина,
поради невъзможността да намери в страната ни добре платена работа, каквато
намира в чужбина, за да издържа семейството си. Съществен момент, установен от
свидетелските показания и подкрепен с наличните писмени доказателства, е факта,
че през втората половина на 2021г. и през цялата 2022г. жалбоподателят реално
не е пребивавал в Швейцария с цел полагане на труд, а е работил на круизни кораби, пътуващи на териториите на различни
европейски държави. Връзката му с Швейцария се обуславя от седалището на
работодателя му и там било мястото, където жалбоподателят бил осигуряван
социално и е била начислявана работната му заплата. Съдът приема за доказан и
факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение поради изтичане на
срока с работодателя в Швейцария, считано от 07.01.2023г., жалбоподателят се е
върнал в България като безработен, където е подал и заявление за изплащане на
ПОБ, като е стоял в страната до 25.07.2023г., когато е подал заявление за
промяна на обстоятелствата относно правото му на ПОБ, тъй като от 28.07.2023г.
отново е започнал работа при швейцарски работодател на круизен
кораб.
Изложените и приети от съда
фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на
жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с Конфедерация
Швейцария е трудовата му заетост и то на работно място, което е извън
територията на тази страна, поради което и жалбоподателят не е разполагал дори
с наето жилище в Швейцария, а е работел и живеел на кораб. Естеството на
трудовата заетост е позволявало на жалбоподателя да се връща често в България и
да живее там заедно със своите близки. Ето защо съдът приема за неправилен и
направен в противоречие с материалния закон извода на административния орган,
според който Република България не е държава – членка по пребиваване по време на последната заетост
на М..
При така установените факти
неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение
на Съда (седми състав) от 24 март 2023г.по Дело C-30/22 на СЕС, според което
член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл,
че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за
получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава
членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период
на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е
пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.
Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на
фактическата съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на
жалбоподателя в чужбина държава по неговото пребиваване е България.
Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право
на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или
дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12
месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които:
имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия
за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и
възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не
упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по
този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата
по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят е претендирал ПОБ именно
на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил
като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ.
Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица"
най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването,
каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват от м.04.2011г. Приетата от съда фактическа
съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се
приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето лице е пребивавало в държавата – членка България, която в
случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Швейцария, и
което продължава да пребивава в тази държава-членка, има право да получава
обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо
него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като
заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се
признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО)
№883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно
обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на
безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004
на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник
на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и
да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице
вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или
срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с
член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от
институцията по местопребиваване.
Въз основа на приетите фактически
констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по
последна заетост на М. е Конфедерация Швейцария, но държава – членка по
пребиваването му към периода на тази заетост е Република България. Ето защо
съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.**** е
постановено при неправилно приложение на относимия
материален закон, което означава наличие на отменителното
основание по чл. 146 т.4 АПК
По изложените съображения съдът
намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ – **** и потвърденото с
него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и
следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да
се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - ****, за ново произнасяне по
заявлението на М. при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето
решение указания по тълкуването и прилагането на закона като се направи
преценка за наличие на условията по чл. 54а КСО въз основа на приетото
положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия
към периода на последната му заетост.
По претенцията за разноски – Съгласно чл. 120
ал.2 КСО при уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи
направените от него разноски и платеното възнаграждение за защита съразмерно на
уважената част. По настоящото дело жалбата е уважена изцяло и на разглеждане
подлежи направената от оспорващия претенция за разноски, подкрепена с приложен
списък на разноските, в който са отразени 500 лева – адвокатско възнаграждение,
и 10 лева – внесена държавна такса. С оглед установяване реалното извършване на
претендираните разноски съдът прецени наличната на
л.13 разписка за плащане по банков път на държавна такса от 10 лева и
представения по делото договор за правна защита и съдействие/л.12/, в който
като договорено и платено в брой е записано адвокатско възнаграждение в размер
на 500 лева и в този смисъл договорът има характера на разписка за реално
направени от жалбоподателя разноски. Предвид направеното в писмената защита на
ответника възражение за прекомерност на претендирания
адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 от ал.2, т.2 от
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минималният размер на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева.
Предвид договореното в минимален размер адвокатско възнаграждение, възражението
за прекомерност се явява неоснователно. Ето защо учреждението,
към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да
заплати на жалбоподателя сумата от 510 лева, представляващи присъдени съдебни
разноски.
По изложените съображения и на
основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ
от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, и чл. 120 ал.2 КСО съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение
№2153-25-59 от 01.11.2023г. на Директора на Териториално поделение на НОИ – ****
и потвърденото с него Разпореждане №
251-00-84-5 от 03.10.2023г., издадено от Н.Д.- главен експерт по осигуряването
в ТП на НОИ гр. **** - упълномощено лице съгласно чл. 54ж, ал. 1 от КСО със
заповед на Директора № 1015 - 25-48/12.04.2023 г., с което по заявление №
251-00-84/09.01.2023 г., на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §
3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускането на
парично обезщетение за безработица на М.А.М., ЕГН **********.
ИЗПРАЩА
административната преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП
на НОИ – ****, за ново произнасяне по заявление вх.№ 251-00-84/09.01.2023г. за отпускане на парично
обезщетение за безработица, подадено от М.А.М., ЕГН **********, в законния срок
от получаване на преписката при съобразяване с дадените в мотивите на
настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА на основание чл.120, ал.2
от КСО Териториално поделение на НОИ – ****, да заплати на М.А.М., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата в размер на 510 /петстотин и десет/ лева, представляваща направени
съдебни разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване съгласно чл.119 от КСО.
Препис от настоящото решение да
се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: