№ 93
гр. Сливен, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галина Хр. Нейчева
Членове:Пламен Д. Стефанов
Никола Г. М.
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
в присъствието на прокурора К. Г. М.
като разгледа докладваното от Никола Г. М. Въззивно частно наказателно
дело № 20252200600153 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази:
Производството е по реда на чл.313 и следващите от НПК, вр. чл.306,
ал.1, т.1 от НПК като е образувано по частна жалба на адвокат Н. К. от АК-
Сливен, в качеството му на защитник на подс. И. А. Ч. по НОХД №128/2025г.
по описа на Районен съд- Сливен срещу протоколно определение №324 от
24.02.2025г., постановено по посоченото дело, с което е приложена
разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК и е отнет в полза на държавата,
управлявания от подсъдимия лек автомобил „Дачия Сандеро“ с рег.
№********.
В жалбата, по повод на която е образувано настоящото производство се
твърди, че постановеното от първоинстанционния съд протоколно
определение е незаконосъобразно и противоречи на практиката на
съдилищата. В случая Районният съд не следвало да се произнася по
приложението на чл.343б, ал.5 от НК, а да остави случая „висящ“. Това се
обуславяло от наличието на производство пред Конституционния съд на
Република България- КД №15/2024г., предмет на което било производство за
обявяване противоконституционност на норми от НК, сред които и тази на
чл.343б, ал.5 от НК. Тъй като не била предвидена хипотеза за спиране на
наказателно производство до произнасяне на КС на РБ по висящо дело, то
следвало съдът да „забави“ това произнасяне, до постановяване на решение и
в зависимост от това решение и съобразявайки това решение да постанови
1
съдебния си акт. В този смисъл била и последната практика на ВКС- Решение
№644 от 12.12.2024г. по н. д. №859/2024г. на Върховен касационен съд, 2- ро
наказателно отделение, Решение №645 от 12.12.2024г. по н. д. №926/2024г. на
Върховен касационен съд, 2- ро наказателно отделение. Смисълът на тези два
акта бил, че няма законово основание за спирането на наказателното
производство, но без съмнение при произнасянето си съдебната инстанция
следвало да съобрази решението си с произнасянето на КС на РБ по КД
№15/2024г.
Освен това с цел защита на правата на подсъдимия, адв. К. прави
изрично искане пред настоящата инстанция за иницииране на производство
пред КС на Република България по реда на чл.150, ал.2 от Конституцията на
Република България за обявяване на противоконституционност на чл.343б,
ал.5 от НК. Съображенията за тази противоконституционност на цитираната
правна норма се съдържали подробно развити в искането на ОС на НК на ВКС
и допуснатото искане на Втори наказателен състав на Районен съд-
Свиленград, по повод на което било образувано КД №16/2024г. и същото е
присъединено към КД №15/2024г., по което се очаква постановяване на
решение. Придържа се към всички изложени съображения в това искане. От
друга страна защитникът на подсъдимия прави такова искане, тъй като
предвид липсата на правна възможност за спиране на настоящото
производство, единствената правна възможност пред него да защити правата
си и да избегне противоконституционно посегателство върху неговата
собственост и да постигне произнасяне по настоящия казус след
постановяване на решенето на Конституционния съд било това.
Изразява несъгласие с отнемането на автомобила на подсъдимия като се
твърди, че определението, с което това е постановено е незаконосъобразно и
като такова следвало да бъде отменено.
В съдебно заседание подсъдимият Ч. и защитникът му адв. К. от АК-
Сливен, редовно и своевременно призовани не се явяват.
Окръжната прокуратура, редовно и своевременно призована за съдебно
заседание изпраща свой представител, който изразява становище по жалбата
като предлага обжалваното определение на РС- Сливен да се остави в сила.
Настоящата въззивна жалба е подадена от легитимирана страна-
осъденият, който има право на такава жалба против съдебен акт
(постановеното определение), който подлежи на въззивен съдебен контрол, и в
15- дневния преклузивен срок за атакуване, предвиден в чл.319, ал.1 от НПК,
поради което тя е допустима.
Сливенският окръжен съд, след като се запозна с всички материали по
настоящото наказателно производство, обсъди доказателствата, събрани на
досъдебното производство и в хода на съдебно следствие пред първата
инстанция, както и провери атакуваното определение по оплакванията на
жалбоподателя и служебно изцяло, съгласно разпоредбата на чл.314, ал.1 от
НПК направи извода, че въззивната жалба е неоснователна.
Сливенският районен съд е изследвал относимите към спора
2
обстоятелства, анализирал е събраните на досъдебното производство и
приобщени към делото по надлежния процесуален ред доказателства,
извършил е обективно, всестранно и пълно изясняване на фактите по делото и
след правилна преценка на съвкупния доказателствен материал, приел за
установени фактическите обстоятелства, изложени в мотивите на
определението, макар и оскъдни. Всичко това първата инстанция е направила,
съблюдавайки стриктно правилата на наказателния процес.
Въззивният съд, действайки също като инстанция по фактите и
съобразявайки оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост
извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и въз основа на
нея намира за установено следното:
С протоколно определение №49/24.02.2025г. по НОХД №128/2025г.
Сливенски районен съд е одобрил споразумение между РП- Сливен и
защитника на подсъдимия И. А. Ч., с което му е наложил за извършено на
04.12.2024г. престъпление по чл.343б, ал.1 от НК наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от ЧЕТИРИ месеца, чието изпълнение на основание чл.66,
ал.1 от НК е отложил за изпитателен срок от ТРИ години, както и наказание
„Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от ДЕВЕТ месеца. Съдебното
заседание е било закрито в 10,22 часа
С протоколно определение по същото дело на същата дата с рег.
№324/24.02.2025г. Сливенски районен съд на основание чл.306, ал.1, т.1 от
НПК се е произнесъл по приложеното по делото веществено доказателство
лек автомобил „Дачия Сандеро“ с рег. №********.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е отнел в полза
на държавата моторното превозно средство, послужило за извършване на
престъплението.
Съгласно разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК- в случаите по ал.1- 4
съдът отнема в полза на държавата моторното превозно средство, послужило
за извършване на престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не
е собственик- да присъди равностойността му. Именно това е сторил
решаващият съд, който е длъжен след като е одобрил сключеното
споразумение между РП- Сливен и защитника на подсъдимия да се произнесе
и по вещественото доказателство, послужило на подсъдимия за извършване на
престъплението. Районният съд е установил, че деянието е извършено от
подсъдимия с лекия автомобил „Дачия Сандеро“ с рег. №******* и че това
превозно средство е негова собственост.
Настоящата съдебна инстанция намира атакуваното определение за
правилно и законосъобразно, по следните съображения:
Разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК е приета с измененията и
допълненията на НК в ДВ, бр.67 от 04.08.2023г., в сила от 08.08.2023г. Същата
е част от позитивното действащо право. Видно от цитираната разпоредба в
случаите на управление на моторно превозно средство с концентрация на
алкохол в кръвта над определени стойности или след употреба на наркотични
вещества или техни аналози, установена по надлежния ред, съдът отнема в
3
полза на държавата моторното превозно средство, послужило за извършване
на престъплението и собственост на дееца, а когато деецът не е собственик
присъжда равностойността му.
Видно от мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на НК
волята на законодателя при приемане на разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК е
да се предвиди допълнителна превантивна мярка за санкциониране на
извършителите на престъплението, независимо от наложеното им наказание, с
отнемането в полза на държавата, респ. с присъждането равностойността на
вещта, предмет на престъплението. Чрез въвеждането на тази превантивна
мярка се цели да се предотврати извършването на бъдещо общественоопасно
деяние в личен план за дееца и в генерален план- за останалите членове на
обществото.
Върховната съдебна инстанция е дефинирала термина „вещ, послужила
за извършване на престъплението“ в свое ТР №84 от 01.12.1960г. на ОСНК на
ВС, което е валидно и към момента. Видно от юридическите изводи в
цитираното решение, такава вещ се явява „средство“, а не „предмет“ на
престъплението. В последващо ТР №18 от 14.11.1977г. на ОСНК на ВС е
видно, че всъщност моторното превозно средство при престъпленията по
транспорта е предмет, а не средство на престъплението, тъй като то е елемент
на засегнатите обществени отношения, така щото при неговата липса
престъпление не би било налице. Не по същия начин стои въпросът при
„средството“ на престъплението, което не е елемент на засегнатите
обществени отношения и стои вън от него.
По този начин и съобразявайки, че деянията то чл.343б, ал.1- 4 от HK ca
част oт пpecтъплeниятa пo тpaнcпopтa, чиито обект на защита ca
oбщecтвeнитe oтнoшeния, cвъpзaни c бeзoпacнocттa нa движeниeтo,
пpaвилнoтo фyнкциoниpaнe и нopмaлнaтa, и бeзaвapийнa paбoтa нa
тpaнcпopтa, въззивният съд намира, че при вcички пpecтъплeния пo
тpaнcпopтa, cвъpзaни c yпpaвлeниe на пpeвoзнo cpeдcтвo, тoвa пpeвoзнo
cpeдcтвo като чacт oт обективната страна на пpecтъпния cъcтaв, e пpeдмeт нa
пpecтъплeниeтo. Затова, независимо че законодателят е използвал в чл.343б,
ал.5 от НК израза „моторно превозно средство, послужило за извършване на
престъплението“, то не се променя характерът на МПС като предмет на
престъплението, а не на средство за извършването му. Поради това СлОС
намира, че спор относно тяхната природа не би могло да има, имайки предвид
и цитираната тълкувателна дейност на Върховния съд, а използваната от
законодателя дума „послужило“ не води до противоречие с Конституцията на
Република България.
Разпоредбата на чл.53, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК също предвижда
отнемане в полза на държавата, но само на вещите, собственост на дееца,
които са били средство, съответно предмет на престъплението като при б. „б“,
това трябва и да е и изрично предвидено в разпоредба от особената част на
кодекса, каквато е и посочената разпоредба на чл.343б, ал.5 от НК, а когато
средството на престъплението липсва или е отчуждено, се присъжда
4
равностойността му. Оттук следва, че отнемането на вещи в полза на
държавата, когато те са предмет на умишленото престъпление и принадлежат
на виновния, се извършва в изрично предвидените в особената част на НК
случаи (арг. чл.53, ал.1, б. „б“ от НК). Такова отнемане, но освен него и
присъждане на равностойност е предвидено в разпоредбата на чл.343б, ал.5 от
НК, намираща се в Особената част на НК. Настоящата инстанция намира, че
тази разпоредба се явява специална по отношение на общата разпоредба по
чл.53 от НК. В случая специалната разпоредба на чл.343б, ал.5 от НК
доразвива общата разпоредба на чл.53 от НК като предвижда освен отнемане в
полза на държавата на предмета на престъплението, когато е собственост на
дееца, и присъждане на равностойността на предмета на престъплението,
когато се установи, че деецът не е негов собственик, поради което се налага
изводът, че приложима е именно специалната разпоредба, а не общата такава.
Въззивната инстанция съобразявайки правната природа на МПС при
престъплението по чл.343б, ал.1 от НК счита, че в конкретния казус
отнемането на процесното МПС следва да бъде преценявано на плоскостта на
разпоредбата на чл.53, ал.1, б. „б“ от НК, а не по реда на ал.1, б. „а“ от същия
член, доколкото и отнемането му е предвидено изрично в особената част на
НК, а именно в чл.343б, ал.5 от НК. Същевременно е установено, че се касае
за умишлено престъпление и процесното МПС е собственост на лице,
признатото за виновно в извършване на престъплението по чл.343б, ал.1 от
НК.
Предвиденото в разпоредбата на чл.53 от НК отнемане в полза на
държавата, независимо от наказателната отговорност, както и предвиденото в
чл.343б, ал.5 от НК отнемане на вещи предмет на престъплението (когато
деецът е техен собственик) или присъждане в полза на държавата на тяхната
равностойност (когато деецът не е собственик на вещите), не са наказание по
смисъла на наказателния закон, а гражданскоправна санкция за извършената
противозаконна дейност (в какъвто смисъл е и трайната практика на ВС и
ВКС по приложението на чл.53 от НК). От това следва, че при приложението
на този санкционен механизъм за разлика от процедурата по налагане на
наказанието, не се съобразяват тежестта на извършеното общественоопасно
деяние и същият не се индивидуализира преди да бъде наложен.
Настоящата инстанция, съобразявайки гореизложеното намира, че
прилагайки разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК, в производството по чл.306,
ал.1, т.1 от НПК първоинстанционният съд правилно е приложил материалния
закон и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.
Предвид изложеното, настоящият състав намира за неоснователно
искането на защитата за отмяна на определението. Неоснователно е
възражението, че разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК не следва да бъде
прилагана, т. к. противоречи на Конституцията на Република България и няма
произнасяне на Конституционния съд по образуваното КД №15№2024г. Към
настоящия момент посочената разпоредба е част от позитивното действащо
право в страната и не е обявена за противоконституционна от единствено
5
оправомощения за това орган- Конституционния съд на Република България.
Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията на Република България (КРБ), в
случай, че нормата бъде обявена за противоконституционна, тя не се прилага
ex nunc, а силата на присъдено нещо на съдебните актове, влезли в сила, не се
разколебава. Поради това фактът, че пред Конституционния съд понастоящем
е налице образувано дело по искане за обявяване на противоконституционност
на въпросната разпоредба, не означава, че тази разпоредба не следва да се
прилага, докато няма произнасяне на компетентния съд за несъответствието й
с КРБ.
Настоящата инстанция счита, че е без значение дали е налице
непропорционалност спрямо тежестта на извършеното престъпление. Следва
да се отбележи, че принципът за пропорционалност при ограничаване на права
е възприет в редица международни актове, ратифицирани от страната ни
(напр. чл.52, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз), както
и в трайната практика на Конституционния съд и Съда на ЕС. За да бъде
съблюдаван този принцип обаче, в светлината на приложението или
неприложението на разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК, при извършени
престъпления по някои от предходните алинеи, то въпросната разпоредба би
следвало да е разписана като факултативна, т. е. да е дадена възможност на
съдилищата да преценят дали да я приложат или не (такъв законодателен
подход е приложен при създаване на разпоредбата на чл.343, ал.5 от НК,
където е казано „съдът може“, относно възможността за отнемане на МПС на
собственика или присъждане на неговата равностойност на несобственика).
Но разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК е въведена от националния
законодател като императивна, при което неприлагането й, обосновано с
принципа на пропорционалността, би означавало отказ да се приложи
действащ закон, което е недопустимо, още повече от правораздавателен орган.
От гледна точка на европейското законодателство въззивният съд
намира, че въпросната разпоредба от НК не противоречи и на чл.49 § 3 от
ХОПЕС. Съгласно цитираната разпоредба тежестта на наказанията не трябва
да бъде несъразмерна спрямо престъплението. В настоящия случай
разпоредба от НК не е „наказание“, а мярка, която мярка въззивният съд
намира за удачна, общественополезна и преди всичко за приета от
законодателя по установения ред, в кръга на компетенциите му. Още повече и
както бе посочено, пропорционалността на мярката се следи и определя от
Народното събрание, което според въззивния съд, видно от мотивите към
законопроекта е сторено. Като такава, тя е част от позитивното действащо
право и следва да бъде приложена.
Към настоящия момент няма произнасяне на Конституционния съд на
Република България по КД №15/2024г. Първоинстанционният съд няма
правомощие да спира наказателното производство докато се произнесе
Конституционния съд по оспорения пред него текст на чл.343б, ал.5 от НК.
Практиката, която е цитирана от защитника на подсъдимия е точно в
тази посока и състав на ВКС е отменил определението на Благоевградския
6
окръжен съд за спиране на производството като му е върнал делото за
произнасяне.
Ето защо въззивната инстанция намира определението на Сливенски
районен съд, с което е отнел в полза на държавата моторното превозно
средство, послужило за извършване на престъплението лек автомобил марка
„Дачия“, модел „Сандеро“ с рег. №********, оставено на съхранение в склад
МПС при ОД на МВР- Сливен с приемателно- предавателен протокол
№756/05.12.2024г. за законосъобразно и същото следва да се потвърди.
Воден от горното и на основание чл.306, ал.3, вр. чл.334, т.6, вр. чл.338
от НПК, СлОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение рег. №324/24.02.2025г.,
постановено по НОХД №128/2025г. по описа на Районен съд- Сливен, с което
е отнето моторното превозно средство, послужило за извършване на
престъплението лек автомобил марка „Дачия“, модел „Сандеро“ с рег.
№********, оставено на съхранение в склад МПС при ОД на МВР- Сливен с
приемателно- предавателен протокол №756/05.12.2024г.
Решението не подлежи на обжалване или протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7