№ 2074
гр. София, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100512526 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 17.08.2021г., постановено по гр.д. № 77577/2018г. по
описа на СРС, ГО, 75 състав, са уважени предявените от “И.Ф.” ЕООД срещу
ВЛ. Н. ЯНК. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, чл. 6
ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 1 375 лева – непогасена главница по договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 180759 от 23.08.2017г., ведно със
законната лихва от 02.07.2018г. до изплащане на вземането и сумата от 247,
52 лева договорна лихва за периода от 23.08.2017г. до 20.05.2018г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 43560/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ВЛ. Н. ЯНК.,
в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа, че съдът не се е
произнесъл по наведените от него възражения за несъществуване на валидно
1
облигационно правоотношение между страните на основание липса на подпис
в договора от страна на кредитодателя. Релевира доводи, че ищцовото
дружество не е изпълнило задължението са да предостави /предаде/ на
ответника процесната заемна сума. Изложени са съображения, че
предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит не е обявено на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по предвидения за това
ред, поради което счита, че предявените искове са неоснователни. На
следващо място, поддържат се възражения за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва поради нарушаване на добрите нрави. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна “И.Ф.” ЕООД оспорва въззивната жалба по
подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за
правилно и обосновано, поради което прави искане да бъде потвърдено.
Излага, че договорът за кредит е сключен при условията на ЗПФУР, поради
което същият не е подписан със собственоръчни подписи на страните.
Получаването на заемната сума било доказано от представената по делото
разписка. Счита за ирелевантни релевираните възражения по отношение на
предсрочната изискуемост на вземането, тъй като крайният падеж по
договора бил изтекъл към датата на устните състезания пред
първоинстанционния съд. Оспорва се основателността на доводите за
нищожност на уговорената възнаградителна лихва, тъй като законодателят не
е предвидил максимално допустим размер на същата. По тези съображения е
направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД. Ищцовото дружество се е позовало на настъпила и обявена на
длъжника предсрочна изискуемост на целия размер на задължението поради
неплащане на три месечни погасителни вноски.
2
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
В исковата молба се твърди, че на 23.08.2017г. между ищцовото
дружество „И.Ф.“ ЕООД, в качеството на кредитодател и ответникът ВЛ. Н.
ЯНК., като кредитополучател, е сключен договор за предоставяне на кредит
от разстояние с № 180759. Сключването на договора било извършено въз
основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaеm.bg.,
на който електронен адрес са публикувани и Общите условия (ОУ) за
предоставяне на кредит от разстояние, съгласно които сключването на
договора става след регистрация на клиента в сайта и попълване на
въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с ОУ“. След
това кандидатът получавал имейл с преддоговорна информация за условията
на договора. Ако бъде одобрен, кандидатът получавал на личния си имейл
договор и ОУ за писмено потвърждаване, което се извършвало по следния
начин: клиентът получава чрез съобщение на предоставения от него
телефонен номер четирицифрен, уникален, код, след което получава втори
имейл, в който се съдържа специален линк, като след отварянето му следва да
въведе получения от него код. Преди извършване на паричния превод,
клиентът получавал обаждане на посочения от него телефонен номер.
Ищецът заявява, че при кандидатстване за кредита ответникът е посочил
конкретен телефонен номер и имейл адрес, на който телефонен номер е
изпратено съобщение, както и че предоставените му парични средства са
преведени по уговорения между страните в договора начин. При така
описаните процедура на ответника бил отпуснат кредит с главница в размер
на 1 500 лв., преведена и изплатена на каса на “ИЗИ ПЕЙ”. В исковата молба
се твърди, че кредитополучателят не е изпълнил задълженията са за връщане
на заетата сума в определените в погасителния план срокове, поради което е
обявил целия кредит за предсрочно изискуем.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че страните са обвързани от валиден договор за предоставяне на
кредит от разстояние, при сключването на който е спазена процедурата по
3
ЗПФУР. Изложени са съображения, че кредитодателят е изправна страна и е
предоставил на насрещната страна заемната сума, който извод е мотивиран с
подписаната от ответника разписка. Районният съд е счел, че кредитът е
станал изискуем поради настъпил в хода на производството краен падеж на
договора, както и че общо дължимата сума по него след направените
плащания от ответника са в размер на 1 375 лева главница и 247, 52 лева –
договорна лихва, дължима за периода от 23.08.2017г. до 20.05.2018г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12
от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е представен договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 180759/23.08.2017 г., от който се установява, че на посочената
дата между „И.Ф.“ ЕООД, като кредитор и ответникът ВЛ. Н. ЯНК., като
потребител, е сключен договор, по силата на който ищцовото дружество се е
задължило да предаде в собственост на насрещната страна сума в размер на 1
500 лв., със срок на кредита - 360 дни /краен падеж – 18.08.2018г./, при
фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) - 40,15 % и годишен процент на
разходите (ГПР) - 48,44 %. Потребителят поел задължение да върне
предоставената му в заем сума при договорените условия. Предоставеният
кредит е потребителски кредит по продукт: „Бърз на вноски“. Кредиторът се е
задължил да предаде на потребителя сумата от 1 500 лева – главница, в деня
на подписване на договора, чрез превод по посочена от потребителя банкова
сметка или в офис на “ИЗИ ПЕЙ”. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора
потребителят се задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване
на договора, да предостави на кредитора едно от обезпеченията, посочени в
същата клаузата: банкова гаранция в полза на кредитора или поръчителство
на две физически лица. Между страните е договорено, че при неизпълнение
на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 3, ал. 1
от договора, потребителят дължи неустойка в размер на 1 052, 52 лева, която
се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към
всяка от вноските се добавя сума в размер на 87, 71 лева. Връщането на
заемната сума следвало да се извърши по погасителен план на месечни
вноски, всяка от които включва част от главница, част от възнаградителна
лихва и част от неустойката по чл. 3, ал. 1 от договора. Главницата по всяка
4
вноска е в еднакъв размер от по 125 лева. Страните по
договора предварително и изрично се уговорили, че ще признават
електронния подпис, положен чрез сайта на доставчика на услугата със
стойността на саморъчен подпис в отношенията помежду си по смисъла на чл.
13, ал. 4 от ЗЕДЕП (чл. 4а от договора).
По делото е представена разписка № 07000626146798 от 23.08.2017г.,
от която се установява, че на посочената дата ответникът е получил сумата от
1 500 лева, което обостоятелство е удостоверено с положен от потребителя
подпис. Плащането на сумата е извършено на каса в офис на “ИЗИ ПЕЙ”,
като в основание за плащане е посочен – по договор за заем № 180759. В
приложение на нормата на чл. 180 от ГПК следва да се приеме, че
подписаният частен свидетелстващ документ, чиято автентичност /авторство
на волеизявленията/ не е оспорена от ответника, се ползва с формална
доказателствена сила и съставлява доказателство, че обективираното в него
изявление изхожда от лицето подписало документа, в частност – изхожда от
В.Я.. Документът има удостоверителен характер и доколкото съдържа
неизгодни за издателя си факти /получаване на паричната сума/ същият се
ползва с материална доказателствена сила срещу него. По тези съображения
се налага извод за неоснователност на релевираното възражение, че ищцовото
дружество не е изпълнило задължението си да предаде на насрещната страна
заетата сума.
Не е спорно между страните, че към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение потребителят е
внесъл сумата от общо 250 лева за погасяване на дължимите вноски по
отпуснатия кредит, с които са погасени главница в размер на 125 лева,
договорна лихва в размер на 49, 50 лева, неустойка в размер на 75 лева и
разноски за извънсъдебно събиране на вземания в размер на 20 лева.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
По спорните въпроси на етапа на въззивното производство по
отношение на изискуемостта на процесните вземания:
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от
ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо,
5
ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост настъпва от
датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно
изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако са били
налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока.
В конкретния случай ищцовото дружество се позовава на обявена на
длъжника преди подаване на заявлението предсрочна изискуемост на кредита,
но не е ангажирал доказателства за установяване на това свое твърдение.
Независимо от изложеното това обстоятелство не е основание за отхвърляне
на исковете по следните съображения:
Както е прието в решение № 6 от 04.04.2019г. по т.д. № 917/2018г. по
описа на ВКС, Първо ТО, решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т.д. №
16/2019г., Второ ТО, решение № 60009 от 02.06.2021г. по т.д. № 2891/2019г.
на ВКС, Втора ТО и решение № 60162 от 26.01.2022г. по т.д. № 2482/2018г.
на ВКС, Второ ТО, ако в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи
кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на
заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на
вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен
документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението
поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника, ако са налице предвидените в договора
за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт,
който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в
рамките на претендираните суми. В конкретния случай с исковата молба се
претендира присъждане на целия непогасен размер на кредитното
задължение, което волеизявление недвусмислено обективира и изявление на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е достигнало
до ответника с връчване на препис от исковата молба, предвид наличието на
предвидените в договора обективни предпоставки – допусната от
6
заемополучателе забава. Освен това следва да бъде съобразен по реда на чл.
235, ал. 3 от ГПК още един факт от значение за спорното право, а именно – че
към датата на подаване на исковата молба – 07.12.2018г., крайният падеж за
погасяване на задължението по процесния договор е изтекъл. В този смисъл
са и задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8
от 02.04.2019г. на ВКС по тълкувателно дело № 8/2017г.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа
в Закона за потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010г./ - чл. 9, като това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е
писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора
/дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на
ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът
трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация
на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при
7
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за
гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра
по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средство за комуникация - едно или повече. Дефиниция на
понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е
всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а
на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в
който е посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва,
че е: 1/. изпълнил задълженията си предоставяне на информация на
потребителя; 2/. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/. получил
съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо,
за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да
се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления се
прилага Законът за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП,
като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
8
3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
от закона - за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. В случая такова съгласие е
постигнато в клаузата на чл. 4а, ал. 3 от договора, съгласно която страните се
уговарят, че ще признават електронния подпис, положен чрез сайта на
доставчика на услугата, със стойността на саморъчен подпис в отношенията
помежду си по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕП.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан
електронен документ. Неговата доказателствена сила е установената в чл. 180
ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като
препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на
документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В
случая ответникът не е поискал представянето на електронните документи,
представени на хартиен носител /договор, Общи условия/, поради което съдът
счита, че същите следва да бъдат ценени като доказателства в съответствие с
разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК, тъй като възпроизвеждането им върху
хартиен носител не променя характеристиките му и ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание /в този смисъл решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/14
г. на ВКС, IV ГО; опр. № 838/21.11.2016 г. по гр. д. № 2687/6 г. на ВКС, IV
ГО; решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV ГО/. Ето
защо релевираните от въззивника възражения за нищожност на договора за
кредит. тъй като не е сключен в изискуемата писмена форма /конкретните
твърдения се основават на доводите, че кредиторът не е подписал договора за
кредит/, са неоснователни. Освен това с оглед препращането към чл. 293 от
ТЗ относно доказване предоставянето на преддоговорна информация и за
9
изявления, отправени съгласно ЗПФУР /чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР/, ответникът
не може да се позовава на липса на съгласие за сключване на договора, ако от
поведението му може да се заключи, че не е оспорвал действителността му -
арг. чл. 293, ал. 3 от ТЗ. Въззивният съд счита, че в настоящия случай от
поведението на ответника може да се направи извод, че същият не е оспорил
действителността на процесния договор за кредит, след като заемната сума е
била отпусната и той е започнал изпълнението по договора. Посочените
частични плащания, извършени от потребителя преди процеса, ценени като
извънсъдебно признание на неблагоприятния за страната факт, подкрепят
извода за възникнало между страните заемно правоотношение, породено от
процесния договор за кредит от разстояние.
В настоящия случай кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била изцяло електронна, което не се оспорва от
ответника. Електронното изявление е словесно изявление, представено в
цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
представяне на информацията, като негов автор е физическото лице, което в
изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр - лицето, от името на
което е извършено електронното изявление - чл. 2, ал. 1, вр. чл. 4 от Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 35 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014 г.
"електронен документ" означава всяко съдържание, съхранявано в електронна
форма, включително в текстови запис, а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ
писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. За "електронен подпис" по смисъла на чл.
13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 се
считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на
електронния подпис използва, за да се подписва. Според нормата на чл. 13,
ал. 4 от ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните.
По делото не е спорно между страните, че процесният договор за кредит
е сключен по предвидени в Общите условия на ищцовото дружество ред. За
установяване на конкретните етапи от фактическия състав на процедурата по
10
сключване на договора са представени неоспорени от ответника изявления и
съобщения, разменени между страните чрез електронна поща. От същите се
установява, че след одобрение на ответника ВЛ. Н. ЯНК. за оказване на
финансова услуга - предоставяне на заем, е изпратен на посочена от него
електронна поща електронен формат на договора за кредит от разстояние,
преддоговорна информация и общите условия, както и код за потвърждение.
Кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
проведена по описания в исковата молба от начин, посредством
www.minizaеm.bg. Ответникът е потвърдил сключването на договора, като
отворил изпратения от заемодателя линк за потвърждение www.minizaеm.bg,
въвел кода от изпратеното по телефона съобщение и натиснал бутона
"Потвърди". Преди извършване на паричния превод, клиентът е получил
обаждане на посочен от него телефонен номер, като отново потвърдил
сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Следователно чрез активиране на въпросния линк се счита, че потребителят е
потвърдил съгласието си за сключване на договора. В Общите условия
изрично е записано, че след като кандидатът направи потвърждение на
посочения линк, договорът за предоставяне на кредит от разстояние между
потребителя и "И.Ф." ЕООД се счита сключен. Ответникът е уведомен, чрез
съобщение на предоставения от нея имейл адрес, че паричните средства са
преведени и могат да бъдат получени на каса в офис на “ИЗИ ПЕЙ”.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че по силата на
договора за предоставяне на кредит № 180759 от 23.08.2017г., сключен чрез
средствата за комуникация от разстояние, между страните по делото е
възникнало валидно облигационно правоотношение, по което кредитодателят
е предоставил надлежно преддоговорна информация и е изпълнил основното
си облигаторно задължение реално да предостави на ответника заемната сума
от 1 500 лева. В тази връзка следва да бъде съобразено и извънсъдебното
признание на ответника /чл. 175 ГПК/, изразяващо се в заплащането на
погасителни вноски в общ размер на 250 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
11
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора
сочи на съглашение, по силата на което кредиторът /банка/ се задължава да
предостави на потребителя – физическо лице, кредит /потребителски кредит/
за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/, като не са налице
изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за
валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело
No 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случаи са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК.
Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е
било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен
12
лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява,
че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, които съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските /чл. 6 от договора/,
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
които това право може да бъде упражнено, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата /чл. 20
от договора/, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По
въпроса дали срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата
и лихвата изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане
на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от Закона за потребителския кредит,
както и дали трябва договорът за потребителски кредит, по отношение на
който не са приложими различни лихвени проценти, трябва да съдържа
посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска, е постановено решение № 106 от 03.06.2022г. на ВКС
по гр. д. № 3253/2021г., III ГО, разрешенията в което се споделят от
настоящия съдебен състав. В посоченото решение е прието, че разрешенията
на тези въпроси следва да бъдат дадени въз основа на тълкуването на нормите
на чл. 11, ал. 1, точки 11 и 12 от Закона за потребителския кредит. Съгласно §
2 от ДР този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2,
буква "з" от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се
посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни
вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от
Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В
т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-
15 Home credit Slovakia a. s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10,
13
параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата. Тези разпоредби трябва да се
тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 от ГПК това
решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав.
Ето защо отговорите на поставените въпроси са, че само при наличие на
искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими
различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се
съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска.
В случая, както бе посочено по-горе, в процесния договор се съдържа
погасителен план, посочен е размер на кредита, размер на допълнителните
такси, броя погасителни вноски, размер на всяка на погасителна вноска, обща
стойност на плащанията, годишен процент на разходите и фиксиран годишен
лихвен процент от 40, 15 % Погасителните вноски съставляват изплащане на
главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите и печалбата на
кредитора, лихвеният процент е фиксиран, а началната дата за изчисляване на
годишния процент от разходите е датата на подписване на договора, като се
приема, че годината има 360 дни. В чл. 6 е предвидено право на потребителя
от отказ от договора при конкретно посочени условия. Следователно
договорът за потребителски кредит е сключен при фиксиран, а не при
променлив лихвен процент. В този случай не е необходимо да се разграничава
каква част от месечна погасителната вноска е предназначена да погаси
главницата и каква част - лихвата. Потребителят е получил още при
сключване на договора погасителен план, който не се променя. Ето защо
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са
и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от закона, тъй като са посочени
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и е
предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени
условията, при които се упражнява това право. Ето защо договорът за
потребителски кредит не е недействителен на това основание.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
14
процесния договор неустойка по чл. 3, ал. 2, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за
общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В частност общото задължение на ответника е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни
плащания, в които се включват и задължението за неустойка по чл. 3, ал. 2 от
договора в общ размер на 1 052, 52 лева. Месечният размер на вноската е
определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница
ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне на
обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР от 48, 44 %, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката
по чл. 3, ал. 2 от договора като несъмнен разход, деиствителният ГПР би бил
значително завишен /около 100%/, доколкото в този случай общата дължима
сума по кредита възлиза на 2 874, 30 лева.
15
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъи като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
деиствителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стоиност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
По делото не е спорно, че потребителят е заплатил на ищеца сумата от
общо 250 лева. Кредиторът обаче не би могъл да осъществи прихващане на
изпълнение с несъществуващите задължения за договорна лихва и неустойка
по чл. 3, ал. 2 от договора, поради което със заплатената от ответника сума в
общ размер на 250 лева е възможно погасяване само на валидно възникналото
задължение за връщане на чистата стоиност на кредита /главницата/.
Ищцовото дружество признава, че с плащането от 250 лева е погасена
главница в размер на 125 лева, а останалата част е отнесена за погасяване на
договорна лихва, неустойка и разноски за извънъсъдебно събиране на
вземането. Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане в
размер на 1 250 лева /разлика между предоставената по кредита сума в размер
на 1 500 лева и платената в размер на 250 лева/, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – получената чиста стоиност на кредита подлежи
на връщане при поискване. Предходна забава обаче няма, доколкото
уговорките за връщане на кредита на погасителни вноски не обвързват
16
потребителя.
С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която са уважени предявените искове по чл. 79, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР за разликата над сумата от 1 250 лева
до размер от 1 375 лева /главница/ и за сумата от 247, 52 лева - договорна
лихва за периода от 23.08.2017г. до 20.05.2018г., които претенции подлежат
на отхвърляне. В останалата част решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото във въззивното
производство съдебни разноски, съразмерно на уважената част от въззивната
жалба, които възлизат на сумата от 7, 45 лева за заплатена държавна такса.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от 38, 52 лева за юрисконсултско възнаграждение /при
пълен размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 50 лева,
определен съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото/.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която ответникът е осъден да заплати на заявителя
съдебни разноски за исковото производство за сумата над 63, 52 лева и в
частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски за
първоинстанционното исково производство за сумата над 105, 89 лева.
Ответникът не е претендирал разноски за първоинстанционното
производство, поради което такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20172920 от 17.08.2021г., постановено по гр.дело
17
№ 77577/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.Ф.“ ЕООД срещу
ВЛ. Н. ЯНК. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240 от
ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, както следва: за разликата над сумата от 1 250 лева до
размера на 1 375 лева – главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 180759 от 23.08.2017г. и за сумата от 247, 52 лева – договорна
лихва за периода от 23.08.2017г. до 20.05.2018г., както и в частта му, в която
ответникът ВЛ. Н. ЯНК. е осъден да заплати на „И.Ф.“ ЕООД разноски за
заповедното производство за сумата над 63, 52 лева и разноски за
първоинстанционното исково производство за сумата над 105, 89 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.Ф.“
ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк „Иван
Вазов“, ул. „**** срещу ВЛ. Н. ЯНК., ЕГН **********, гр. София, ул. „****,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД,
вр. чл. 9 от ЗПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: за разликата над 1 250 лева до размера на 1 375 лева –
главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 180759 от
23.08.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 43560/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав –
02.07.2018г. до окончателното изплащане и за сумата от 247, 52 лева –
договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 23.08.2017г. до 20.05.2018г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 43560/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20172920 от 17.08.2021г., постановено
по гр.дело № 77577/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА ВЛ. Н. ЯНК., ЕГН **********, гр. София, ул. „**** да
заплати на „И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, жк „Иван Вазов“, ул. „****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и
ал. 8 от ГПК сумата от 38, 52 /тридесет и осем лева и 52 ст./ лева – съдебни
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
18
управление: гр. София, жк „Иван Вазов“, ул. „**** да заплати на ВЛ. Н. ЯНК.,
ЕГН **********, гр. София, ул. „****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 7, 45 /седем лева и 45 ст./ лева – съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19