Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер

Година

08.12.2023

Град

Кърджали

В ИМЕТО НА НАРОДА

Кърджалийски административен

Съд

състав

На

16.11.

Година

2023

В публично заседание и следния състав:

Председател

АНГЕЛ МОМЧИЛОВ

Членове

Секретар

Павлина Петрова

Прокурор

като разгледа докладваното от

Съдията

Адм.

дело номер

270

по описа за

2023

година.

Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК.

Депозирана е жалба от М.Д.Б. от ***, действаща чрез пълномощника адв. В.М., против Решение № 148/21.06.2023 г., издадено от директора на ТД на НАП - Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата против Разпореждане с изх. № С220009-137-0004242/15.05.2023 г. по изпълнително дело /ИД/ № *** на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, ***.

Счита оспореното решение за незаконосъобразно, по следните съображения:

Твърди, че в оспорения акт било посочено, че срещу М.Б. било образувано ИД № *** от 2023 г. за задължения по ЗДДС. В тази връзка, на 20.04.2023 г. били издадени постановления на публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив за наложени обезпечителни мерки - запор върху вземане от трето задължено лице и запор върху банкови сметки за установените публични задължения в общ размер на *** лв., от които лихва – *** лв. и главница *** лв. Освен това, в оспореното решение било отразено, че срещу бащата на жалбоподателката - Д. С. Б., починал на *** г., в качеството му на собственик на ЕТ „***“, с ЕИК - ***, било образувано ИД № ***/*** г. за неизпълнени задължения по ЗДДС за 2013 г., 2014 г. и 2015 г., възлизащи в общ размер на *** лв., по което също било издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки, с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г., с което бил наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки. Административният орган по същество в решението си бил приел, че спрямо посочените публични задължения на М.Б. не е изтекла погасителната давност съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК.

Сочи, че съгласно чл. 210, ал.1 т. 1 и т. 2 от ДОПК, страни в производството по принудително изпълнение са: публичния взискател и длъжниците или техните наследници и правоприемници, както и третите лица, отговарящи за плащането на задължението на длъжник.

Във връзка с горното следвало да се има предвид, че М.Б. не била страна по образуваното ИД с № ***/*** г., респ. и не е била конституираната като страна по същото, в качеството й на наследник на баща си - Д. С. Б., собственик на ЕТ „***“.

Спрямо нея, през 2023 г. е било образувано ново друго принудително изпълнение, а именно ИД № ***, по което към нея се претендирал и друг размер на публично задължение, като дори от съдържанието на обжалвания пред по-горестоящия административен орган акт - Разпореждане с изх. № С230009-137-0004242/15.05.2023 г. на публичния изпълнител в офис на ТД на НАП Пловдив, ***, Н. Б., не се изяснявало, че претендираните публични вземания на държавата, спрямо които жалбоподателката е подала възражение за изтекла погасителна давност на основание чл. 171 от ДОПК, са били заявени в качеството й на наследник на баща й, като собственик на посочената фирма.

Оспорва като неправилни изводите на директора на ТД на НАП Пловдив, с които са възприети доводите на публичния изпълнител, че давностния срок по установеното спрямо жалбоподателаката публично вземане на държавата, е спрял да тече поради наложен запор върху банкови сметки от 21.05.2018 г. В тази връзка твърди, че изтичането на давностния срок не може да бъде спряно съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с наложен запор върху банкови сметки на баща й или на фирмата му - ЕТ „***“ от 21.05.2018 г., по друго изпълнително дело, а именно ИД № ***/***г , по което длъжник е бил баща й, тъй като към този момент спрямо М.Б. не е било образувано изпълнителното дело, същата не е имала публични задължения, т.е. тя не е имала качеството на длъжник, съответно на наследник. Освен това, счита за абсолютно правно невъзможно и логически непоследователно по изпълнително дело, образувано през 2023 г. да се предявява и прилага обезпечителна мярка от 2018 г., наложена спрямо друг длъжник.

Предвид това, погасителната давност за заплащане на предявените за заплащане публични вземания от жалбоподателката по ИД № ***/*** г. по описа на публичен изпълнител на ТД на НАП Пловдив, ***, без посочени конкретно главница и лихви като претенция към М.Д.Б. била проявила своя правен ефект на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Съгласно цитираната разпоредба: „Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, като вземането за лихви възниква от момента на изискуемостта на главното вземане и се погасява с погасяване на главното вземане“.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени Решение № 148/21.06.2023 г., издадено от директора на ТД на НАП - Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата против Разпореждане с изх. № С220009-137-0004242/15.05.2023 г. по изпълнително дело /ИД/ № *** на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, ***, след което да върне преписката за ново произнасяне по същество. Претендира присъждането на деловодни разноски.

В съдебно заседание чрез адв. В.М. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. В допълнение излага съображения, че от приетото доказателство - Изпълнително дело № *** от *** г., несъмнено се установявала незаконосъобразността на издадения акт и се обосновавали и изложените в жалбата оплаквания срещу него. По делото било видно, че след смъртта на наследодателя на жалбоподателката, същата не е била конституирана по  изпълнителното дело от 2003 г., а спрямо нея е образувано ново изпълнително дело, въпреки, че по изпълнителното дело от 2003 г. съществували данни, че за администрацията на ответния орган е било известно обстоятелството, че от 2021 г. наследодателя на М.Б. е бил починал, но спрямо него са предприемани действия, дори и те да са за частично прекратяване на делото. На следващо място счита, че от внимателния преглед на представените доказателства не можело и да се установи и наличието на публични задължения, в тежест на жалбоподателката, както са посочени в обжалвания акт. В подкрепа на доводите си представя писмена защита.

В съдебно заседание, ответникът – Директор на ТД на НАП – Пловдив, редовно призован, не се явява. Представлява се от юрисконсулт Д., който оспорва жалбата.  Моли съда да потвърди обжалваното решение на директора на ТД на НАП – Пловдив като правилно и законосъобразно. Счита, че същото е постановено в съответствие с представените по делото доказателства, от които е видно, че не е изтекла погасителната давност и са били са предприети своевременно обезпечителни мерки, поради което и към момента давността не била изтекла. С оглед на изложеното, моли за отхвърляне на жалбата и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

М.Д.Б. е длъжник по изпълнително дело № ***/*** г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, ***, за събиране на публични държавни вземания. Изпълнителните титули, въз основа на които е образувано ИД касаят задължения за ДДС и годишен и авансов данък по ЗДДФЛ за данъчни периоди 2013 г., 2014 г. и 2015 г., общо в размер на *** лв., от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на ***  лв., с взискател НАП. Издадено е и е връчено съобщение за доброволно изпълнение на основание чл. 221 от ДОПК с изх. № С230009-048-0054428/20.04.2023 г./л. 43 от делото/. На 25.04.2023 г. жалбоподателката е депозирала възражение с вх. № 9400-4270/л. 25/, в което се въведени доводи, че задълженията са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК. По повод възражението на длъжника е постановено Разпореждане с изх. № С230009-137-0004242/15.05.2023 г./л. 20 и сл./, с което е постановен отказ за прекратяване поради изтекла погасителна давност на процесните вземания.  Публичният изпълнител е изложил мотиви, че постъпилото възражение е депозирано от наследника на Д. С. Б., М.Д.Б., за който е образувано ИД № ***/*** г., като в случая са приложими нормите на давността по чл. 171 и чл. 172 от ДОПК. Посочил е, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност за най-старото вземане е 01.01.2015 г. За задълженията има спиране на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с наложеният запор върху банковите сметки на 11.06.2018 г. и на 12.06.2018 г. Приел е, че погасителната давност е спряна и за срока от 24.03.2020 г. до 20.05.2020 г. съгласно ЗМДВИППП, като давността е спряна и с наложената обезпечителна мярка на 24.04.2023 г. запор вземане от трето задължено лице, поради което за процесните задължения не е налице изтекла 10 г. давност по смисъла на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

Против разпореждането е депозирана жалба от М.Д.Б. с вх. № 94-00-5995/12.06.2023 г., подадена в срока по чл. 266, ал. 1 от ДОПК чрез публичния изпълнител до териториалния директор на ТД на НАП – Пловдив /л. 17/.

С оспореното в настоящето производство Решение № 148/21.06.2023 г. /л. 14 – л. 16/, издадено от директора на ТД на НАП - Пловдив, жалбата срещу Разпореждане № С230009-137-0004242/15.05.2023 г. на публичен изпълнител е оставена без уважение. Решаващият орган е изложил мотиви, че спрямо задълженото лице е образувано изпълнително дело под № ***/*** г., като изпълнителните титули, с оглед на които е образувано ИД спрямо лицето са справки - декларации по ЗДДС и данъчни декларации за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ, с взискател НАП. Посочил е предприетите по изпълнителното дело действия на публичния изпълнител.

Изложил е съображения, че към 2018 г. установените и изискуеми публични вземания по образуваното изпълнително дело № ***/*** г., срещу Д. С. Б. в качеството му на собственик на ЕТ „***“ с ЕИК *** са в размер на *** лв. Изпълнителните титули, с оглед на които е образувано ИД са неизпълнени задължения по ЗДДС за 2013 г., 2014 г. и 2015 г., произтичащи от подадени справки-декларации по този закон и данъчни декларации за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ 2013 г., 2014 г. и 2015 г. С оглед на това, че ще се затрудни събирането на публичното вземане, публичния изпълнител е издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г., с което е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на задълженото лице, който се счита наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката, съгласно разпоредбата на чл. 202, ал. 1 от ДОПК и изхождайки от цитираната разпоредба в случая това е от 21.05.2018 г., конно запорните съобщения са изпратени до ОББ и „Юробанк България“ АД.

В решението са въведени доводи, че предвид нормите на чл. 171, ал. 1 и чл. 172 от ДОПК за публичните вземания, установени и изискуеми за задължения по ЗДДС и данъчни декларации за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за 2013 г., за 2014 г. и за 2015 г., петгодишната давност започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, а именно за 2013 г. давността започне да тече 01.01.2014 г., за 2014 г. от 01.01.2015 г. и за 2015 г. от 01.01.2016 г. Най-ранната пет годишна давност се явявала тази за 2013 г., която изтичала на 01.01.2019 г., поради което следвало да бъде разгледана изтекла ли е общата 5-годишна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК и съответно извършени ли са действия, водещи до спирането или прекъсването й. С издаване на Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г. с което публичния изпълнител е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, е осъществен състава па чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и е това свое действие по обезпечаване на публичното вземане, е спрял давността.

В оспорения акт е посочено, че съгласно Удостоверение за наследници №**/*** г. издадено от Община Кърджали, след смъртта си на 25.12.2020 г. Д. С. Б. е оставил наследници, като една от тях е жалбоподателката М. Б. С оглед обстоятелството, че липсвали вписани откази от наследство, останало след смъртта на Д. С. Б. от неговите наследници и факта, че М.Б. е подала декларации по чл. 14 от ЗМДТ за придобити имоти по наследство, то било очевидно, че е налице е мълчаливо приемане на наследството. В конкретния случай поради това, че е налице мълчаливо приемане на наследството следвало, че жалбоподателката е наследник по закон /чл. 5, ал. 1 от ЗН/, поради което на основание чл. 210, ал. 1, т. 2 от ДОПК е и длъжник на задължението. В тази връзка и в съответствие с разпоредбата на чл. 210, ал. 1, т. 2 от ДОПК, публичният изпълнител бил образувал изпълнително дело № ***/*** г. срещу М. Б., като наследник на Д. Б.

В заключение органът е изложил мотиви, че предприемането на действията по налагане на обезпечителни мерки имали за правна последица, съгласно чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, спиране на давността. Посочената нормата не съдържала в себе си срок, за който, спирането има своето действие, поради което следвало да се приеме, че след като и към момента все още тече изпълнителния процес и не са последвали основания за възобновяване на давността, същата продължава да бъде спряна. Предвид това публичните задължения, установени със справки - декларации по ЗДДС и данъчни декларации за годишен н авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ, не са погасени по давност, съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

При така установената по делото фактическа обстановка, след преценка на допустимостта  на жалбата и при извършената на основание чл. 168, ал. 1  от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът намира, че процесната жалба е допустима като подадена в законоустановения 14 – дневен срок от съобщаването на акта и от лице, имащо правен интерес от обжалването, като разгледана по същество се явява неоснователна.

Оспореното решение е валиден административен акт, издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му от закона правомощия, в съответствие с чл. 266 от ДОПК, а именно директорът на компетентната териториална дирекция, в случая директорът на ТД на НАП - Пловдив. Решението е издадено в изискуемата писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, реквизити. Самият изричен отказ за прекратяване на изпълнителното производство, мотивиран с довода, че погасителната давност не е изтекла по отношение на процесното вземане, също е издаден от оправомощен по смисъла на чл. 226, ал. 1 от ДОПК орган, в рамките на неговите правомощия.

При издаване на оспорения акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В решението са посочени фактическите и правни основания за издаването му.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение е материално законосъобразно, поради следните съображения:

По силата на чл. 168, т. 3 от ДОПК, изтичането на погасителната давност е основание за погасяване на публичните вземания, а вземанията, които са погасени по давност се отписват - чл. 173, ал. 1 от ДОПК. Съгласно чл. 173, ал. 2 от ДОПК, вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, респ. с изтичането на абсолютната давност, а по аргумент от противното – във всички останали случаи, при изтичане на обикновената погасителна давност, по възражение на заинтересуваното лице. Разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК регламентира обикновената 5-годишна давност за погасяване на публичните вземания, срокът на която започва да тече от първи януари на годината, следваща тази, през която е трябвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а чл. 171, ал. 2 от ДОПК установява абсолютната 10-годишна погасителна давност, като с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено; вземането е предявено в производство по несъстоятелност; е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.

Във връзка с горното следва да бъде посочено, че съгласно чл.  220, ал. 1 от ДОПК, „когато публичното вземане не бъде платено в срок, изпълнителното производство се образува въз основа на заявление по електронен път до публичния изпълнител от публичния взискател”.

Образуването на изпълнителното дело е първото действие, по силата на което се инициира производство по принудително изпълнение срещу длъжника. То е действие, свързано с подготовката на изпълнението. След образуването по чл. 220, ал. 1 от ДОПК на делото се предприемат подготвящи действия, част от които са технически по своя характер. Това е моментът, в който се определят въз основа на постъпилото искане: 1. наличието или липсата на изпълнително основание, 2. видът на публичното вземане; 3. размерът на публичното вземане; 4. длъжникът, срещу който ще се насочи изпълнението.

При образуването на изпълнителното производство не е налице извършване на конкретно същинско действие по изпълнение. Налице е само привеждане в състояние на висящност на изпълнителното производство, което предпоставя бъдещо осъществяване на принудителното изпълнение, без самото то да представлява такова.

Наличието на изпълнително основание и липсата на доброволно изпълнение са предпоставки за образуване на изпълнително дело. От своя страна образуването на изпълнително дело е предпоставка за предприемане на действия по принудително изпълнение, но не представлява такова действие и не може да доведе до прекъсване давността по чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В този смисъл, съгласно даденото разрешение с Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г., образуването на изпълнително дело по реда на чл. 220, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не прекъсва давността, както и съобщението по чл. 221, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не прекъсва давността.

По делото не е спорно, че срещу Д. С. Б. в качеството му на собственик на ЕТ „***“ с ЕИК ***, е било образувано Изпълнително дело № ***/*** г. По посоченото дело, с Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г., е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на задълженото лице.

Липсва спор и относно това, че съгласно Удостоверение за наследници №**/*** г., издадено от Община Кърджали, М.Д.Б. е наследник на Д. С. Б., починал на *** г.

Както правилно е посочено в оспореното решение, по силата на чл. 56 от ТЗ, регистрацията на физическо лице като едноличният търговец не води до промяна на правосубектността му. В настоящият случай случая наследодателят – Д. С. Б. е имал регистрирана фирма като Едноличен търговец /ЕТ/, но поради обстоятелството, че предприятието на ЕТ съвпада с физическото лице при смъртта на търговеца се открива неговото наследство, включващо както личното му имущество, така и това на предприятието. Публичното задължение на ЕТ, произтичащо от неплатени данъци имуществена санкция /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/ се включва в наследствената маса, независимо дали някой от наследниците ще продължи дейността на предприятието на ЕТ или ще бъдат предприети действия по заличаване на ЕТ поради смъртта на физическото лице.

Съгласно чл. 49, ал. 1 от Закон за наследството/ЗН/, приемането на наследството може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга, а по силата на ал. 2 на нормата, приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество.

На основание чл. 49, ал. 2 от ЗН, приемане на наследство има във всички случаи, в които наследникът по закон е извършил действие, което несъмнено предполага неговото приемане, като преценката за правната същност и последици от така извършеното действие във всички случаи следва да се извършва конкретно, като се отчита волята и намерението на извършилото действието лице.

В настоящия случай жалбоподателката в качеството на наследник на своя баща е депозирала декларация по чл. 14 от ЗМДТ за придобити недвижими имоти по наследство, като липсват данни за извършен отказ от наследство по реда на чл. 52 от ЗН, поради което съдът намира, че е налице мълчаливо приемане на наследството. Предвид всичко това жалбоподателката се явява наследник по закон /чл. 5, ал. 1 от ЗН/ на своя баща Д. Б., поради което и на основание  чл. 210, ал. 1, т. 2 от ДОПК се явява страна в производството по принудителното изпълнение на задълженията за заплащане на данък по ЗДДС и ЗДДФЛ. Към момента на смъртта на наследодателя задълженията са били индивидуализирани по основание и размер, като по отношение на същите са били предприети действия от страна на публичния изпълнител по горепосоченото изпълнително дело от 2003 г.

Няма спор и относно обстоятелството, че образуваното срещу М.Б. изпълнително дело № ***/*** г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, ***, касае събиране на публични държавни вземания, произтичащи от изпълнителните титули за задължения за ДДС и годишен и авансов данък по ЗДДФЛ за данъчни периоди 2013 г., 2014 г. и 2015 г. на ЕТ „***“ с ЕИК ***, част от задълженията, предмет на принудително изпълнение по Изпълнително дело № ***/*** г.

Съдът счита, че по силата на чл. 210, ал. 1, т. 2 от ДОПК срещу М.Б. не е било необходимо образуването на ново изпълнително дело/№ ***/*** г./, но това само по себе си не води до разлика относно правата и задълженията на жалбоподателката в качеството й на наследник по отношение на задълженията на наследодателя, респ. не обоснова по-благоприятно положение на М.Б. от това, ако бе конституирана по ИД № ***/*** г. След като предмет на събиране по образуваното срещу нея изпълнително дело са за публични вземания, произтичащи от задължения за данъци на нейния наследодател, то възраженията на жалбоподателката за изтекла давност по смисъла на чл. 171, ал. 1 от ДОПК следва да бъдат преценени с оглед това, по отношение на същите били ли са предприети действия по принудителното им събиране от момента на възникването на съответното задължение до момента на откриване на наследството, какви са били тези действия и в случай, че е било предприето принудително изпълнение спрямо наследодателя й, налице ли са основания за приложението на чл. 171, чл. 172 и   чл. 173 от ДОПК.

В настоящия случай, както вече бе посочено по-горе процесните публични вземания са били част от вземанията по принудително изпълнение по изпълнително дело № ***/*** г., поради което приложението на нормата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК изисква, за период от 5 години да не са били извършвани действия по изпълнение по образуваното изпълнително дело, т. е. да не налице спиране или прекъсване на давността по смисъла на чл. 172 от ДОПК. В случая с Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г. с което публичния изпълнител е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на ЕТ. Видно от Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия, изрично посочените действия на публичния изпълнител, който прекъсват давността са налагане на запор или вписване на възбрана. Такъв запор е бил наложен върху банкови сметки на ЕТ със запорни съобщения от 21.05.2018 г. С други думи предприети са същински действия по принудително изпълнение, съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г., постановено по т. д. № 8/2019 г. на ВАС. Пет годишния срок за погасяване по давност за задълженията за 2013 г. започва да тече на 01.01.2014 г. и е спрян с издаването на Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С 180009-022-0032228/21.05.2018 г. Запорът е произвел действие съгласно чл. 206 от ДОПК и полученият отговор от „Юробанк България“ АД на 12.06.2018 г. От тази дата започва да тече нова 5 годишна давност. Същата изтича на 12.06.2023 г. Преди изтичането на тази дата с Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С230009-022-0033292/15.05.20223 г. публичният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на М.Б. в „Юробанк България“ АД. Видно от съобщението на банката запорът е наложен на 15.05.2023 г. По горните съображения давността е прекъсната и започва да тече нова давност. Предвид това в случая следва да намери приложение нормата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, по силата на която с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, които са изрично посочени в цитираната норма.

С оглед изложеното то по отношение на публичните вземания, произтичащи от задължения на наследодателя за 2013 г. 10-годишната давност ще изтече на 01.01.2024 г., съответно за тези от 2014 г. на 01.01.2025 г. и т.н.  

В заключение следва да се посочи, че давността е институт на материалното право и представлява период от време, определен по продължителност от закона, през който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, то се погасява. За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. Давността се прилага по отношение на вземането, а не по отношение на определено изпълнителното производство. Имено поради тази причина, когато принудителното изпълнение на вземането е насочено спрямо наследник на титуляра на задължението, от което произтича вземането, то наследникът би могъл да противопостави на взискателя всички възражения, които би имал неговия наследодател.

В конкретния случай поради изложените по-горе доводи, че изпълнителното дело срещу М.Б. касае публични вземания, произтичащи от задължения на наследодателя й за заплащане на данък по ЗДДС и ЗДДФЛ, не могат да бъдат споделени доводите, изложени в жалбата и тези, въведени от пълномощника й в съдебното производство, че към момента на образуване на изпълнително дело № ***/*** г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, ***, по отношение на вземанията е изтекла 5-годишната давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК.

При този изход на делото и с оглед надлежно релевирано искане от пълномощника на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, то на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, в полза на ТД на НАП – Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът 

 

                                            Р Е Ш И  :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по депозирана от М.Д.Б. от ***, с ЕГН **********, жалба против Решение № 148/21.06.2023 г., издадено от директора на ТД на НАП - Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата против Разпореждане с изх. № С220009-137-0004242/15.05.2023 г. по изпълнително дело /ИД/ № ***/*** г. на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, ***.

ОСЪЖДА М.Д.Б. от ***, с ЕГН **********, да заплати на Териториална дирекция на НАП гр. Пловдив, ***,  разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

                                                                              Председател: