РЕШЕНИЕ
№ 130
гр. Велико Търново , 09.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
петнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Станислав Стефански
Членове:Любка Милкова
Светослав Иванов
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20214100500153 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260000/04.01.2021 г. по гр. д. № 874/2020 г. на Великотърновския
районен съд (ВТРС) е прието за установено по отношение на Г. Е. Б., ЕГН: **********, гр.
В. Т, ул. „**“ № , вх. „“, ет. , ап. (действащ чрез особения си представител адв. В.Г. Р.), че
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, ет. 2, офис 3, сумата в размер на 1281.58 лв. – главница по договор
за потребителски кредит от 11.12.2017 г., сумата в размер на 71.95 лв. – обезщетение за
забава за периода от 20.03.2018 г. до 02.02.2020 г., ведно със законна лихва от 31.01.2020 г.
(датата на подаване на заявлението) до окончателното изплащане на задължението, за които
суми е била издадена заповед № 80/04.202.2020 г. по ч. гр. д. № 359/2020 г. на ВТРС. Със
същото решение районният съд е отхвърлил иска на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу Г.Е. Н. за сумата от 231.69 лв. – главница по същ. дог. за кредит, за сумата в
размер 844.03 лв. – представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.03.2018 г. до
10.01.2020 г., и за сумата от 295.97 лв. – мораторна лихва за периода от 21.03.2018 г. до
31.01.2020 г., за които суми е била издадена заповед по същ. ч. гр. д. на ВТРС.
С въпросното решение първоинстанционният съд е осъдил Г.Е. Николов да заплати
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 65.92 лв. – предсрочно изискуема
главница по същ. дог. за кредит, ведно със законна лихва върху главницата, считано от
28.04.2020 г. (датата на подаване на исковата молба); съдът обаче е отхвърлил осъдителните
искове за разликата от 65.92 лв. до пълния претендиран размер от 1513.27 лв. – главница по
процесния дог. за кредит, изцяло за сумата от 844.03 – възнаградителна лихва за периода от
20.03.2018 г. до 10.01.2020 г., и за сумата от 380.35 лв. – обезщетение за забава за периода
от 21.03.2018 г. до 27.04.2020 г., като неоснователни. Най-сетне, ВТРС е осъдил Г.Е. Н. да
1
заплати разноски на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Срещу това решение е подадена въззивна жалба от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр. София, в която се навеждат доводи за неправилност в неговата
отхвърлителна част. (В уважителната част решението е влязло в сила.) От една страна, се
релевира правният довод, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит да не бъде написан с шрифт, който е по-малък от 12 пункта, противоречи на
Директива 2008/48/ЕО. От друга страна, отстоява се, че в процесният кредит била налице
ясна методика за изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР). Като не бил
съобразил тези юридически доводи, ВТРС бил постановил неправилно решение в
обжалваната (отхвърлителната) му част. Моли Великотърновския окръжен съд (ВТОС) да
постанови решение, с което да отмени решението на ВТРС в обжалваната му част, и да
постанови ново решение, с което да уважи установителните и осъдителните искове, които са
били отхвърлени. Претендират се и разноски.
По делото е постъпил и отговор на въззивна жалба от Г. Е. Б., гр. В. Т., действащ
чрез особения си представител адв. В.Р., в който се навеждат доводи за правилност на
атакуваното решение. Моли ВТОС да остави въззивната жалба без уважение, а решението
на ВТРС – да потвърди в обжалваната му част.
След като взе предвид събраните по делото доказателства, посредством предвидените
в закона доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите, възраженията и
оплакванията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският
окръжен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С оглед на служебните задължения, установени в чл. 269, във вр. с чл. 270 ГПК,
ВТОС счита, че обжалваното решение на районния съд е валидно и допустимо, което
обуславя възможността на въззивния съд да произнасяне по неговата правилност.
Постъпилата въззивна жалба е редовна, съдържа законоустановените реквизити по чл. 260
ГПК и приложения по чл. 261 ГПК, подадена е в срока по чл. 259 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по смисъла на
чл. 258 ГПК, поради което същата се явява и процесуално допустима. Отговорът на
въззивната жалба е постъпил в срока по чл. 263 ГПК, притежава необходимото съдържание
по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и съдържа приложенията по смисъла на чл. 261 ГПК.
По фактите:
Няма спор по делото, а и от представения заверен препис на договор за
потребителски паричен кредит PLUS-15556111/11.12.2017 г. (л. 9-12 от п. д.) се установява,
че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, гр. София (като кредитодател), и Г. Е. Б., гр. В.
Т. (като кредитополучател), са се споразумели търговското дружество да предостави на
физическото лице заем в размер на 1 500 лв., срещу задължението тази сума да му бъде
върната, ведно с уговорената договорна лихва от 32.42 %, или 514.80 лв., и ГПР от 44.14 %,
което се равнява на 662.10 лв. Страните са уговорили и „застрахователна премия“ в размер
на 302.40 лв., платена директно на застрахователния агент „Директ Сървисис“ ООД, гр.
София както и „такса ангажимент“ в размер на 52 лв. При това общата стойност на
2
договорените плащания от Б. в полза на ЕАД е била уговорена в размер на 2745.00 лева.
Страните постигнали съглашение тази сума да бъде платена на 36 бр. месечни вноски от по
76.25 лв. с падеж на първата – на 20.01.2018 г., а на последната – 20.12.2020 г. В чл. 3 от
условията на договора (УД) страните са постигнали съгласие, че с всяка месечната вноска се
изплаща част от главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите на
кредитора по подготовка и обслужване на заема, и определена добавка, съставляваща
„печалбата“ за кредитора. В чл. 5 от УД пък било уговорено, че при просрочие на две или
повече месечни вноски, считано от датата на втората непогасена вноска, вземането на
кредитодателя става предсрочно изискуемо в целия му размер, вкл. с всички уговорени
надбавки и с обезщетението за забава в размер на законната лихва върху всяка забавена
вноска.
Видно от приложения по делото сертификат № PLUS-15556111/11.12.2017 г. (л. 13 от
п. д.), ведно с общите условия (ОУ) за застраховка „защита на плащанията“ на
кредитополучателите по договорите за паричен кредит (л. 14-19 от п. д.), на датата на
сключване на договора за потребителски кредит между „Кардиф Животозастраховане, Клон
България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане, Клон България“ КЧТ, чрез „Директ
Сървисис“ ООД, от една страна, и ответника Г. Е. Б., от друга страна, е сключена
застраховка „защита на плащанията“ и „злополука”, при ОУ, според която Б. е дал
съгласието си при настъпване на застрахователно събитие плащането на застрахователното
обезщетение да бъде извършено в ползва на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД. По
делото е приложено и заверено копие на стандартен европейски формуляр от 11.12.2017 г.
(л. 22 от п. д.), въз основа на който е сключен процесния договор за кредит, описан по-горе.
От рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. (л. 23-29)
се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (като цедент) се е споразумяло с
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (като цесионер) да му прехвърли всички вземания,
дължими на продавача от длъжници – физически лица, ведно с всички привилегии,
обезпечения и другите им принадлежности, които включват; всички те щели да се определят
в списък – приложение № 1 (л. 30-32 от п. д.). С писмено потвърждение (л. 33 от п. д.)
цедентът („БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД ) е потвърдил, че изброените в
приложение № 1/13.09.2018 г. са прехвърлени на цесионера („Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД). В представеното по делото заверено копие на извлечение от приложение
№ 1/13.09.2018 г. са уточнени номерът на договора за кредит, ЕГН и трите имена на Г. Е. Б.,
датата на процесния договора и остатъкът от него (л. 31 от п. д.). Приложени са и две
пълномощни във връзка с цесията (л. 34-35).
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в качеството си на пълномощник на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по договора за цесия (л. 36-41) е изпратило до Г. Е. Б. две
уведомителни писма от 17.09.2018г. и от 20.03.2020г. за уведомяването му относно
извършените прехвърляния на задълженията му по процесния договор за кредит, както и за
дължимостта на цялото задължение по договора за кредит. Видно от приложените по делото
известия за доставяне, пратките са върнати като непотърсени. (Вж. л. 36-40 от п. д.). Препис
от уведомителните писма и посочените по-горе пълномощни са връчени на Г. Е. Б., ведно
със съобщението по чл. 131 ГПК.
Съгласно заключението по изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза
(ССЕ) (л. 117-127, на 12.12.2017 г.) по сметка на Г. Е. Б. в „Уникредит Булбанк“ АД е
преведена отпуснатата с процесния договор за потребителски кредит сума в размер на 1
3
447.50 лв. (л. 129). Размерът на дължимата остатъчна главница по кредита е в размер на 1
462.87 лв., представляваща разликата между дължимата главница по погасителен плат в
размер на 1 500.00 лв. и платената от Г. Е. Б. главница в размер на 37.13 лв. като общо
платената сума по кредита е в размер на 152.50 лв. Размерът на неплатената главница за
периода от 20.03.2018 г. (падеж на първата неплатена вноска) до 20.01.2020 г. (датата на
подаване на заявлението) е в размер на 830.21 лв., а за периода от 20.02.2020 г. до 20.12.2020
г. е в размер на 632.66 лв. Размерът на неплатената възнаградителна лихва за периода от
20.03.2018 г. до 10.01.2020 г.е в размер на 710.86 лв., а за периода от 20.01.2020 г. до
20.12.2020 г. е в размер на 133.17 лв. Размерът на лихвата за забава върху просрочената
главница за периода от 20.03.2018 г. до 20.01.2020 г. върху установената сума от 830.21 лв. е
в размер на 154.97 лв., а върху просрочената договорна лихва за периода от 20.03.2018 г. до
20.01.2020 г. е в размер на 136.34 лв. Размерът на лихвата за забава върху просрочената
главница за периода от 21.03.2018 г. до 28.04.2020 г. върху установената сума от 983.79 лв. е
в размер на 210.70 лв., а върху просрочената договорна лихва за периода от 21.03.2018 г. до
28.04.2020 г. е в размер на 167.12 лв.
От приложеното по делото ч. гр. д. № 359/2020 г. на ВТРС се установява, че във
връзка с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
04.02.2020 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е била издадена заповед № 80 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Г. Е. Б. за сумата в
размер на 1 513.27 лв. – главница, 844.03 лв. – договорна лихва за периода от 20.032.2018 г.
до 10.01.2020 г., 367.92 лв. – обезщетение за забава, считано от 21.03.2018 г. до 31.01.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
31.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 104.50 лв.,
представляваща направени по делото разноски. Заповедта за изпълнение е връчена редовно
на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2
ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си. Този иск е предмет на
настоящето производство.
По правото:
По главните искове:
ВТОС намира, че ВТРС е бил сезиран с установителни искове (УИ) на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу Г. Е. Б. с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79,
ал. 1, чл. 240, чл. 86, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД, с които се иска да бъде установено по отношение
ответника, че същият дължи на ищцовото дружество: (1) сумата от 1 513.27 лв.,
представляваща главница за периода от 20.03.2018 г. до 20.12.2020 г., ведно със законна
лихва върху нея от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, по
отношение на която сума за главница била обявена предсрочна изискуемост. Понеже УИ е
бил уважен за сумата до 1 281.58 лв., то предмет на настоящето дело е само разликата над
тази сума до пълния предявен размер от 1 513.27 лв.; (2) сумата от 844.03 лв.,
представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода от 20.03.2018 г. до 10.01.2020
г. Този иск е бил изцяло отхвърлен от ВТРС, при което е предмет на производството пред
ВТОС; (3) сумата от 367.92 лв., представляваща лихва за забава, дължима от 21.03.2018 г.
Тази претенция е била уважена частично от първоинстанционния съд – до размер на 71.95
лв., като за разликата до пълния претендиран размер от 367.92 лв. е била отхвърлена и
4
следователно в тази ѝ част тя е предмет на делото пред второинстанционния съд.
Активната си материалноправна легитимация ищцовото дружество, „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, обосновава чрез договор за продажба и прехвърляне на
вземания между него (като цесионер) и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (като
цедент), който бил съобщен на ответника – длъжник, Г. Е. Б.. Ищцовото дружество твърди,
че кредитът е бил станал предсрочно изискуем със самия факт на неплащане на една
месечна вноска до изтичането на срока, в който е станала изискуема на следващата вноска
(чл. 5 УД). Релевират се доводи, че изискванията на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС не намирала приложение в случая, защото разрешението се
отнасяло само до кредитни институции, но не и до финансови институции. При това се
претендира установяването на съществуването на вземания за пълния размер на уговорената
(възнаградителна) лихва, независимо че кредитът бил предсрочно изискуем, и за законната
лихва за забава върху всяка просрочена вноска от 21.03.2018 г. до дата на подаване на
заявлението в съда.
Ответникът, Г. Е. Б., действащ чрез особения си представител, адв. В.Р., оспорва
иска. Той твърди, че договорът за кредит е изцяло нищожен, тъй като е бил сключен в
писмена форма с шрифт по-малък от 12 пункта, а освен това в него не се съдържал
погасителен план, в който да бъдат описани каква част от всяка вноска се отнася до
главницата, застрахователното обезщетение, възнаградителната лихва и таксата за
ангажимент (арг. от чл. 10, ал. 1, чл. 11, т. 1 и чл. 22 ЗПК). Същото така към исковата молба
не бил приложен твърдения от ищцовото дружество договор за застраховка. Всичко това
обосновавало ответникът – кредитополучател да върнел само чистата стойност на кредита,
поради нищожност на договора (чл. 23 ЗПК). Г. Е. Б. оспорва и настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като правото на кредитодателя да счита кредита за предсрочно
изискуем не му е било съобщено; уговорката за настъпването на предсрочната изискуемост
ex lege била нищожна като неравноправна. Оспорва искането за вземането за законна лихва
върху договорната лихва.
За да бъдат основателни предявените УИ по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 240, ал.
1-2, чл. 86 и чл. 99 ЗЗД, трябва да се установят следните юридически факти: Първо, че е
било постигнато валидно съгласие за сключване на договор за заем срещу лихва и в
изпълнение на това съглашение заемателят е предал на заемодателя съответната сума срещу
задължение за разсроченото връщане, в едно с уговорената лихва (чл. 240, ал. 1-2 ЗЗД).
Второ, че е настъпила изискуемостта на всяка вноска за главница и лихва от заема, без
заемателят да е изпълнил задълженията си (чл. 70, ал. 1, във вр. с чл. 81, ал. 2 ЗЗД). Трето,
че е била уговорена лихва за забава при неплащане на заема в размер на законната лихва
върху всяка просрочена вноска (чл. 10, ал. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Четвърто, че
всички твърдени вземания са били прехвърлени на ищцовото дружество – цесионер от
заемодателя – цедент, както и че не заемателя е било надлежно потвърдено и съобщено за
цесиите (чл. 99, ал. 1 и ал. 3-4 ЗЗД).
Всички обстоятелства трябва да бъдат надлежно доказани от „Агенция за събиране на
вземания“, тъй като се установени в негов интерес, с изключение на отрицателните такива:
че ответникът не е изпълнил дълговете си за главница и лихви. Последните фактите съдът е
длъжен да приеме за ненастъпили (арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК), доколкото Г. Е. Б. не
представи доказателствени, които са несъвместими с тях (напр. плащане, опрощаване и т.
н.). Освен това на общо основание ответникът носи доказателствената тежест за доказването
на всички факти, на които основава възраженията си срещу исковете: че договорът за
кредит е нищожен
5
В настоящия случай ВТОС намира, че постигнатото съглашение между
кредитодателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и кредитополучателя Г. Е. Б. не е
било валидно, а нищожно – на основание чл. 10, ал. 1 ЗЗП. Това е така, защото в настоящия
случай е нарушено изискването на закона всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В процесния случай „краткия
медицински въпросник за приемане за застраховане“ (л. 12, гръб от п. д.), сертификата (л. 13
от п. д.) и общите условия на договора за кредит (л. 14 и сл. от п. д.) са в по-малък шрифт от
12 пункта. Това влече недействителност на целия договор съгласно чл. 22 ЗЗП, при което по
силата на чл. 23 ЗЗП кредитополучателят дължи на кредитодателя само „чистата стойност
на кредита“, т. е. това, което реално е получил, а не това, което е било уговорено да получи.
В настоящия случай е безспорно установено, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД е превел по сметка на Г. Е. Б. сума в размер на 1 447.50 лв. на 12.12.2017 г., който е
извършил плащане по кредита в размер на 152.50 лв. на дати 31.01.2018 г. и 26.02.2018 г.
(Тези обстоятелства следват от ССЕ, л. 117-127 от п. д., обсъдена подробно по-горе.) С оглед
на изложеното въззивният съд приема, че Б. дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД чистата стойност на кредита, която е 1 447.50 лв., от която трябва да се извади
плащането, което Б. е направил в полза на ЕАД в размер на 152.50 лв., или 1 281.58 лв. На
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД Б. дължи лихва върху сумата 1 281.58 лв. от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.01.2020 г. до окончателното ѝ плащане.
ВТОС намира, че вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД срещу Г. Е. Б.
за сумата от 1 281.58 лв., ведно със законна лихва върху нея от 31.01.2020 г. до
окончателното плащане (чл. 23 ЗПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД), е било надлежно
прехвърлено от кредитора – цедент, „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, на новия
кредитор – цесионер, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. (л. 23-29 от п. д.). Вземането към Б. е
индивидуализирано в приложение № 1 (л. 30-32 от п. д.) към същ. договор и е потвърдено от
цедента (вж. л. 33 от п. д.). Цедентът е овластил цесионера да уведоми длъжника за цесията
(вж. л. 34-35 от п. д.), като това е станало с връчването на препис от исковата молба на
длъжника – ответник. Всички предпоставки на чл. 99 ЗЗД са налице, при което въззивният
съд смята, че материалноправната легитимация на ищцовото дружество е надлежно
доказана.
С оглед на изложеното ВТОС приема, че УИ на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу Г. Е. Б. с правно основание чл. 422 ГПК, с които се иска да бъде установено по
отношение ответника, че същият дължи на ищцовото дружество сумата от 1 281.58 лв.,
ведно със законната лихва от 31.01.2020 г. до окончателното плащане на основание чл. 23
ЗПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, представляваща чистата стойност по нищожния договор за
кредит, се явява основателен и доказано до тази сума; за разликата над сумата от 1 281.58
лв. до пълния искан размер от 1 513.27 лв., твърдяна, че съществува като главница по
нищожния договор за кредит, ведно със законна лихва върху нея от датата на заявлението по
чл. 410 ГПК до окончателното ѝ изплащане, УИ се явява неоснователен и недоказан.
Понеже договорът за кредит е нищожен, следователно УИ по чл. 422 ГПК на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Г. Е. Б. се явяват неоснователни и
недоказани за сумата от 844.03 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 20.03.2018 г. до 10.01.2020 г., и за сумата от 367.92 лв., представляваща лихва за
забава, дължима от 21.03.2018 г. Последната претенция е била уважена частично от
6
първоинстанционния съд – до размер на 71.95 лв., като за разликата до пълния претендиран
размер от 367.92 лв. е била отхвърлена и следователно в уважителната му част решението
на ВТРС е влязло в сила и не е предмет на настоящото дело. При това положение въззивната
жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. ВТОС намира, че
решението на ВТРС в обжалваната му част е правилно и трябва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК, а въззивната жалба – оставена без уважение като
неоснователна.
По евентуалните искове:
В условията на евентуалност са предявени и осъдителни искове (ОИ) от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу Г. Е. Б. с правно основание чл. 79, ал. 1, чл. 240, чл. 86,
ал. 1 и чл. 99 ЗЗД, с които се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество: (1) сумата от 1 513.27 лв., представляваща главница за периода от 20.03.2018 г.
до 20.12.2020 г., по отношение на която е обявена предсрочна изискуемост. ОИ е бил
уважен частично – за сумата до 65.92 лв., ведно със законна лихва върху нея от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане. Затова предмет на настоящето
би могло да бъде само разликата над уважената сума (65.92 лв.) до пълния предявен размер
от 1 513.27 лв.; (2) сумата от 844.03 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва
за периода от 20.03.2018 г. до 10.01.2020 г.; (3) сумата от 367.92 лв., представляваща лихва
за забава, дължима от 21.03.2018 г.; (4) направено е и искане за присъждане на законна лихва
върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното ѝ изплащане.
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иска съдът да се произнесе по евентуалните
искове при условията на евентуалност: доколкото намери, че не е настъпила предсрочната
изискуемост на процесния кредит преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, то
следвало да се счита, че такава е настъпила с уведомяването на ответника за това с
връчването му на препис. Ответникът оспорва евентуалните искове, тъй като процесният
договор бил нищожен на основанията, описани относно главните искове.
ВТОС намира, че евентуалните искове, предмет на делото, са неоснователни и трябва
да бъде отхвърлени с оглед на мотивите, изложени по-горе по отношение на главните
искове. Понеже е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 22 ЗЗП, процесният
договор за кредит не произвел никакво действие. Следователно претендираните от него
вземания за главница и лихви са неоснователни и недоказани. Като е отхвърлил така
предявените искове (в обжалваната част на решението), ВТРС е постановил правилно
решение. Въззивната жалба при това се явява неоснователна.
Воден от горните съображения и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 и чл. 78, ал.
3 ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260000/04.01.2021 г. по гр. д. № 874/2020 г. на
Великотърновския районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8