Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ Е въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на тридесет и първи
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия
Иванка Иванова гр. д. № 4255 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 13349 ОТ 16.01.2019
г., постановено по гр. д. № 22921/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, е осъден „И.“ АД, на основание чл.200 КТ,
да заплати на Б.И.Г.сумата от 5475, 10 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания, в
резултат на трудова злополука, претърпяна на 26.10.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от 26.10.2017 г. до окончателното изплащане, както е отхвърли
иска за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв. Ответникът е осъден
да заплати на адв. С.З. сумата от 132, 83 лв.,
представляваща минимално дължим адвокатски хонорар в производството по
съразмерност с уважената част от иска. Ищецът е осъден да заплати на ответника,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 483 лв., представляваща минимално
дължим адвокатски хонорар в производството съразмерност. Ответникът е осъден да
заплати сумата от 218 лв. - държавна такса, както и сумата от 66, 80 лв. -
разноски за назначената по селото съдебно - медицинска експертиза, съобразно
уважената част от иска.
С определение от 11.02.2019 г.,
постановено по същото делото съдът е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК
на ответника.
Срещу постановеното съдебно
решение в частта, с е уважен предявения иск за сумата над 2 500 лв. до пълния
размер от 5 475, 10 лв., е депозирана въззивна жалба
от ответника „И.“ АД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
необосновано, а определеното обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди е завишено и не съответства на принципа за справедливост.
Счита, че полученото от ищцата увреждане не е изключително тежко. От него не са
настъпили трайни негативни последици, включително доживотно неудобство от
хронични болкови усещания, а здравословното състояние
на ищцата е напълно възстановено за кратък период от време. След
възстановяването си ищцата се е върнала на работа и ефективно е изпълнявала
трудовите си задължения. Твърденията на ищцата за промяна в начина й на живот
са останали недоказани по делото. Моли
съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, като
отхвърли предявения иск над сумата от 2 500 лв. до пълния уважен размер от 5
475, 10 лв., като му присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата М.Р.М..
Постъпила е частна жалба от
ответника „И.“ АД срещу постановеното на 11.02.2019 г. определение по реда на
чл.248 ГПК. Излага съображения, че обжалваното определение е недопустимо, а в
условията на евентуалност - неправилно. В депозираната въззивна
жалба са изложени оплаквания срещу разпределението на отговорността за
разноските, но решението не се обжалва само в частта на присъдените разноски.
Счита, че след като се обжалва самото съдебно решение, заедно с присъдените разноски,
то процедурата по чл.248 ГПК не намира приложение. Разноски по делото могат да
се присъждат само, когато са реално направени. Съдът е игнорирал това изискване
и за да обоснове приложение на чл.38, ал.2 ЗАдв
неправилно е приел, че ищцата била в затруднено материално положение. Излага
съображения, че при преценка минималния размер на адвокатското възнаграждение
следва да се съобрази цената на иска, а не уважената част от иска, както
неправилно е сторил СРС. Моли съда да обезсили обжалваното определение, като
недопустимо, а в условията на евентуалност да го отмени като неправилно и да му
присъди сторените съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор на частната жалба от ищцата М.Р.М..
Съдът, след като прецени
представените по делото доказателства и обсади доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното
от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД. Ищцата твърди, че е работила по трудово правоотношение при ответника от
15.02.2016 г., като е заемала длъжността „оператор - касиер“. На 26.10.2017 г.,
в 18, 47 ч. е претърпяла трудова злополука. При изпълнение на трудовите й
задължения на касов офис в гр. София, извършвала своята дейност като оператор -
касиер, свързана с плащане на битови сметки и парични преводи, била нападната с
камък по главата, с цел извършване на грабеж. Извършен бил грабеж, при който
били отнети парите от касата при упражнено физическо насилие. Потърсила
медицинска помощ в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, при което установили наличието на
травматични увреждания, получени в резултат от действието на тъп предмет.
Вследствие на упражненото насилие получила цялостен оток на средния и долния
лицеви етажи вдясно; охлузвания по лицето вдясно - в областта на веждата,
скулата, дясното крило на носа, дясната половина на горната устна и брадичката;
разсъкно - контузна рана на
брадичката; оток; кръвонасядания и хематом н дясната
орбитална област; оток и кръвонасядане по ръба на
лигавицата на горната устна вдясно. Тези травматични увреждания са причинили на
ищцата временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Твърди, че в
резултат от злополуката е преживяла изключително силни болки в главата. Станала
изключително нервна и с чести промени в настроенията. Променил се начинът й на
живот, преживяла тежък психо - емоционален шок.
Твърди, че към момента изпитва затруднения, когато трябва да е между хора. Ответникът
не й е заплатил обезщетение във връзка с претърпените от нея травми, както и не
е обезопасил помещението, в което работи, съобразно нормативните изисквания.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата
от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от 26.10.2017 г. до окончателното изплащане,
както и да й присъди сторените по делото разноски, включително адвокатско
възнаграждение съобразно минималния размер на адвокатските възнаграждения.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита,
че претендираното от ищца обезщетение е завишено по размер и не е съобразено с
изисквания на чл.52 ЗЗД по арг. от 212 КТ. От
значение за определяне на дължимото обезщетение е характерът и степента на
увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците,
продължителността и степента на интензитет на болките и страданията. Следва да
се преценят естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни
страдания. Оспорва твърденията на ищцата относно претърпените от нея
неимуществени вреди, както и за необезопасяване на помещението, в което ищцата
работи. Твърди сключена групова застраховка „Трудова злополука“, което обуславя
приложение на чл.200, ал.4 КТ. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски.
С разпореждане № 21323 от
02.11.2017 г. на НОИ - ТП София-град, на основание чл.60, ал.1 КСО,
декларираната злополука с вх. № 1059 от 30.10.2017 г. на ТП София-град от
осигурителя „И.“ АД, станала с М.Р.М., е приета за трудова злополука по чл.55,
ал.1 КСО. Прието е, че злополуката е станала през време и във връзка с
извършената работа - предоставяне на парични услуги (плащане на битови сметки и
парични преводи). Вследствие на нападение от неизвестен извършител и удар с
камък по главата на пострадалата, лицето получава открита рана на други области
на главата. Страните не спорят, че разпореждането е влязло в сила.
Представена е застрахователна
полица за групова застраховка „Трудова злополука“, сключена между ЗАД „А.“ АД и
„И.“ АД на 28.02.2017 г., със застраховани лица - работници и служители по
трудово правоотношение с фирмата - застраховащ, чийто брой е 663 лица. Уговорена е застрахователна премия от 16 148,
50 лв. и данък ДЗГ от 322, 97 лв. При временна неработоспособност над 10 до 30
дни уговорената застрахователна сума възлиза на една месечна работна заплата. Срокът
на договора е 12 месеца, считано от 01.03.2017 г. Към полицата е приложен
списък на служителите, в който под № 370 фигурира името на ищцата.
На 19.12.2017 г. ЗАД „А.“ АД е
превел по банков път на ищцата сумата от 24, 90 лв. във връзка с образувана при
него щета.
Със заповед № 1567/26.02.2018 г.
на законния представител на ответника, на основание чл.326, ал.1 КТ трудовото
правоотношение на ищцата е прекратено с писмено предизвестие до работодателя.
Заповедта е връчена на ищцата на 02.03.2018 г.
С писмо изх. №
1019-21-13965/03.10.2018 г. НОИ - ТП София - град е уведомил ответника, че на
ищцата е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност поради
призната трудова злополука по чл.55, ал.1 КСО за периода 27.10.2017 г. -
05.11.2017 г. включително в размер на 116, 87 лв.
От заключението на вещото лице
д-р Р.Д.- ортопед травматолог, по изслушаната пред СРС съдебно - медицинска
експертиза, неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно
дадено, се установява, че в резултат на настъпилия на 26.10.2017 г. инцидент
ищцата е получила следните травмаични увреждания:
цялостен оток на средния и долния лицеви етажи; охлузвания по лицето вдясно - в
областта на веждата, скулата, дясното крило на носа, дясната половина на
горната устна и брадичката; разкъсно - контузна рана на брадичката; кръвонасядания
и хематом в дясната орбитална област; оток и кръвонасядане
по ръба и лигавицата на горната устна вдясно. Травматичните увреждания на
ищцата са й причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Възстановителният период при този вид травми е 10-15 дни.
В проведеното на 12.12.2018 г.
открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че ищцата е имала кръвонасядания и хематоми в дясната орбитална област, т. е.
около окото. Ищцата не е била насочена към офталмолог и няма такава консултация.
Лицевите травми принципно са болезнени. Тъканите подкожно са по - рехави, кръвонасяданията на по - големи и оттам съответните
оплаквания и степента на болка.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно,
като същото е процесуално допустимо.
СРС е
сезиран с иск с правно основание чл.200 КТ - за заплащане на обезщетение за
претърпените от ищцата неимуществени вреди, свързани с настъпилата на 26.10.2017
г. трудова злополука, както и лихва за забава от датата на трудовата злополука.
Съгласно нормата на чл.200, ал.1 КТ, за вреди от трудова злополука, които са
причинили инвалидност на работника или служителя, работодателят отговаря
имуществено независимо от това дали негов орган или друг негов работник или
служител има вина за настъпването им.
Понятието
трудова злополука е легално дефинирано в чл.55 от Кодекса за социално
осигуряване (наименованието му е изменено – ДВ, бр.67 от 29.07.2003 г.) - КСО.
Съгласно първата алинея на тази норма трудова злополука е всяко внезапно
увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. В чл.57 КСО и
сл., както и в издадената на основание чл.57, ал.3 КСО Наредба за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудови злополуки, е регламентиран
редът за деклариране и разследване на трудовите злополуки. Съгласно нормата на
чл.60 КСО длъжностното лице, определено от Ръководителя на ТП на НОИ, въз
основа на документите в досието, в 7 – дневен срок от декларирането издава
разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова.
Липсва
спор между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се установи,
че в случая е постановено влязло в сила разпореждане № 21323/02.11.2017 г., с
което декларираната от ответника злополука, настъпила на 26.10.2017 г., е
приета за трудова по смисъла на чл.55, ал.1 понастоящем КСО. Наред с това към
момента на настъпването й страните са били обвързани от трудов договор.
Увреждането на ищеца е причинено в резултат на настъпилата злополука.
Отговорността
на работодателя е обективна, поради което не е необходимо наличието на вина.
Ето защо съдът счита, че са налице предпоставките на чл.200 КТ и следва да се
ангажира отговорността на работодателя за причинените на служителя имуществени и
неимуществени вреди от трудовата злополука.
Жалбоподателят
релевира доводи относно неправилно определяне размера
на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, на
основание чл.52 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС
№ 4/23.12.1968 г., понятието
„справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на
обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да
бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. От значение са
и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на
оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди.
В конкретния случай ищцата
е получила травматични увреждания, описани по – горе, наложили оказването на
спешна медицинска помощ. Тъй като травмите на ищцата са в лицевата част на
главата, същите са съпроводени с по – висока степен на болка, както с по – големи
кръвонасядания и хематоми, предвид заключението по
изслушаната съдебно – медицинска експертиза. Тези травматични увреждания, които
са съпътствани с оток на лицето, обективно са довели и до загрозяване на ищцата
за времето на възстановителния период, което от своя страна също причинява дискомфорт. От съществено значение при определяне обема на
претърпените от ищцата неимуществени вреди са обстоятелствата, при които са
причинени травматичните увреждания. Върху ищцата е упражнено физическо насилие,
което води до силно засягане на телесната и личната неприкосновеност на същата,
засяга чувството й за сигурност. Засегната е личността на ищцата, което неизбежно
предизвиква емоционален шок, както и формира страхови
усещания. Лечебният възстановителен период по отношение на телесните увреждания на ищцата е 10-15
дни. На ищцата е разрешен отпуск поради временна неработоспособност за период
от 10 дни. Към датата на настъпване на трудовата злополука ищцата е на 50 г. –в
активна, трудоспособна възраст. Следва да се съобрази също така, че не са
останали трайни увреждания, включително и козметични дефекти по лицето. Ето
защо, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и
задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., включително и
икономическите условия към датата на настъпване на трудовата злополука, въззивният съд счита, че обезщетението за претърпените от
ищцата неимуществени вреди във връзка с настъпилата на 26.10.2017 г. трудова
злополука възлиза на 5 500 лв., което ще я възмезди в най - пълна степен за
претърпените от нея болки и страдания.
По изложените съображения следва
да се приеме, че релевираните от жалбоподателя оплаквания относно
необоснованост на изводите на решаващия съд при определяне обема на претърпените
от ищцата неимуществени вреди и съответно дължимото обезщетение за тях, се
явяват неоснователни. Решаващият съд е съобразил всички обстоятелства от
значение при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди, както и съдебната практика за сходни случаи.
Тъй като по делото не са заявени
оплаквания относно приспадането на сумата от 24, 90 лв. – изплатено
застрахователно обезщетение, от дължимото от жалбоподателя обезщетение и с
оглед изискванията на чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда. Също така
липсват доводи и относно момента, от който жалбоподателят е поставен в забава,
поради което и този въпрос не следва да
се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
Тъй като ответницата по жалбата
не претендира разноски за настоящото инстанция и съответно не е ангажирала
доказателства относно техния размер, такива не следва да й се присъждат
В предмета на делото се включва и
депозираната частна жалба от ответника срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение.
В нормата на чл.248, ал.1 ГПК е регламентирано,
че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта
му за разноските. По този начин са разграничени две хипотези, свързани с
промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена
отговорността за разноски, които са установени като изключение от правилото на
чл.246 ГПК.
В случая с обжалваното решение
съдът е разпределил отговорността за разноските, поради което отправеното от
ответника искане е свързано с изменение на постановеното съдебно решение в
частта за разноските. Макар оплакванията на ответника за неправилно разпределение
на отговорността за разноските да се съдържат в депозираната въззивна жалба, това не води до промяна на компетентния
съд, който следва да разгледа това искане – съдът, постановил решението. Ето
защо, като е разгледал и се е произнесъл
по това искане на ответника, решаващият съд е
постановил допустим съдебен акт.
Тъй като искането, с което е
сезиран СРС, е за изменение на постановеното съдебно решение в частта за
разноските и с оглед задължителните разяснения, дадени с ТР № 6/06.11.2013 г.
по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, т.8, правото
на страната да сезира съда с такова искане се предпоставя от представяне на
списък на разноските. В случая ответникът е представил в производството пред
СРС списък на разноските, поради което искането му е процесуално допустимо и
правилно СРС го е разгледал по същество.
Жалбоподателят поддържа, че
ищецът не е сторил разноски за адвокатски възнаграждение, поради което
неправилно в негова тежест са възложени такива.
В разглеждания случай
адвокатското възнаграждение не е присъдено на ищцата, а в полза на
представлявалия страната адвокат, поради което изложените от жалбоподателя
доводи, че разноските за адвокатско възнаграждение не са реално сторени са неотносими към разглеждания случай и не следва да се
обсъждат по същество.
В представения по делото договор
за правна защита и съдействие № 738467 ат 02.03.2018 г. не се съдържат
уговорки, свързани със спорния предмет. Предмет на посочения договор е оказване
на правна защита и съдействие, изразяващи се представително пред Изпълнителна
агенция по труда (ИА „Главна инспекция по труда“), СРП и НОИ. Ето защо въз
основа на този договор не могат да се правят релевантни за спора изводи.
След като ищцата не е представила
по делото сключен с процесуалния й представител договор за правна защита и
съдействие, удостоверяващ постигната уговорка за оказване на безплатна правна
помощ по делото, както и липсва представен списък на разноските във връзка с
това обстоятелство, следва да се приеме, че по делото не са установени
предпоставките на чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с чл.78, ал.1 ГПК, поради което неправилно ответникът е
осъден да заплати в полза на адв. С.З. сумата от 132,
83 лв. – минимално дължим адвокатски хонорар в производство по съразмерност с
уважената част от иска.
Жалбоподателят излага
съображения, че неправилно е намалено заплатеното от представляваната страна
адвокатско възнаграждение.
Ищецът
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Нормата на чл.78,
ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на
разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на
цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като
съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След
тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
В конкретния случай минималният размер на
адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на ответника, регламентирани
в нормата на чл.7,
ал.1, т.1 вр. с ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид цената на предявения иск, възлиза на 1 280 лв. Същевременно
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение възлиза на 1 300 лв. В
случая делото не се отличава с фактическа и правна сложност Усилията на
защитата се свеждат до депозиране на писмен отговор на исковата молба,
представяне на писмени доказателства и участие в две открити съдебни заседания,
в едно от които не е даден ход на делото. Доколкото обаче заплатеното
адвокатско възнаграждение е в близък до минималния установен размер, то не са
налице основания за неговото намаляване поради прекомерност, на основание
чл.78, ал.5 ГПК. Тъй като искът е уважен частично, в тежест на ищцата следва да
се възложат разноските на ответника за адвокатски възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Неговият размер възлиза на 1 015, 29 лв.
Същевременно с обжалваното решение е присъдена сумата от 483 лв.
По изложените съображения въззивният съд счита, че частната жалба е основателна, поради
което определението, постановено по реда на чл.248 ГПК следва да се отмени и
вместо него следва да се измени обжалваното съдебно решение в частта за
разноските, като се отмени решението в частта, с която на адв.
С.З. е присъдена сумата от 132, 83 лв., а на ответника следва да се присъди
сумата от още 532, 29 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат по съразмерност
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 13349 от 16.01.2019 г., постановено по гр. д. № 22921/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав.
ОТМЕНЯ определение
№ 37578/11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 22921/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение
№ 13349 от 16.01.2019 г., постановено по гр. д. № 22921/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, КАТО:
ОТМЕНЯ решение
№ 13349 от 16.01.2019 г., постановено по гр. д. № 22921/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, в частта, с която „И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, е осъден да заплати на адв. С.З.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 132,
83 (сто тридесет и два лева и осемдесет и три стотинки) лв.
ОСЪЖДА М.Р.М.,
ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв.
С.З., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от още 532, 29 (петстотин тридесет и два лева и двадесет и девет
стотинки) лв., представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за
осъществяване на процесуално представителство на страната в производството пред
СРС, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, на основание чл.280,
ал.2, т.3 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.