РЕШЕНИЕ
№ 54
гр. ХАСКОВО , 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР.
СЕРАФИМОВА-ДИМИТРОВА
ТОДОР ИЛК. ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря К. Г. Н.
като разгледа докладваното от ТОДОР ИЛК. ХАДЖИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20215600500314 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД против Решение
№ 260046/ 16.03.2021 г. по гр. д. № 2059/2019 г. на Районен съд –
Димитровград, с което са отхвърлени предявените против М. М. С. искове с
правно основание чл. 415 ГПК за сумата от 4340 лв., от които 4131. 14 лв. -
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 18.01.2008 г. и 208.
86 лв. законната лихва за периода от 04.05.2018 г. до 05.10.2018 г., за които
суми е издадена Заповед № 965 за изпълнение парично задължение по чл. 410
ГПК от 17.10.2019 г. по ч. гр. д. № 1735/ 2019 г.
В жалбата се прави оплакване за незаконосъобразност на решението,
като се поддържа, че кредидът е станал идискуем с изтичане на срока на
същия, а не с превръщането му в предсрочно изискуем. Предвид изложеното
се иска да се отмени обжалваното решение, вместо което се постанови ново
по същество, с което да се уважат предявените искове.
1
Въззиваемата М. М. С. не взима становище по жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по отделно и в
съвкупност, констатира следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че между „Банка ДСК“ АД и П.Н.С. е сключен
на 18.01.2008 г. договор за кредит за текущо потребление за сумата от 9000
лв. за срок от 120 месеца при годишен лихвен процент от 12. 70%.
Кредитополучателят П.Н.С. е починал на 15.02.2015 г., чиито
наследници са М.М.С., Д.П.Н. и Н.П. Н.
Видно от представените по делото Удостоверение №№ *** и *** от ***
г. Д.П.Н. и Н.П.Н. са се отказали от наследството на П.Н.С., поради което по
силата чл. 53 ЗН ответницата М.М.С. като единствен наследник отговаря за
целия дълг на наследодателя си.
Видно от Определение № 872/ 30.10.2015 г. по ч. гр. д. № 521/ 2015 г. на
РС – Димитровград М. М. С. е приела наследството на П.Н.С. по опис, което
включва 1/ 2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
21052.1006.60.1.1 по кадастралната карта на гр.***, представляващо
апартамент с площ от 49. 74 кв. м. ; 1/ 2 ид. ч. от лек автомобил „Сеат
Кордоба“ с рег. № ***, както и 1/ 2 ид. ч. от движими вещи.
С Покана - уведомление изх. № 0952/ 19.04.2018 г., получена на
26.04.2018 г., М.М.С. е поканена да изплати всички дължими и неплатени
суми по кредита на П.Н.С. в размер на 6 889. 25 лв.
От назначената пред районния съд съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че непогасената главница по отпуснатия кредит е в размер на
4 131. 14 лв. Вещото лице сочи в устния си доклад, че банката на два пъти е
увеличавала уговорения годишен лихвен процент от 12. 70 % на 13. 45% и 14.
95%.
Според допълнителното заключение на вещото лице непогасената част
от главницата, изчислена при уговорения ГЛП от 12. 70%, възлиза на 3258. 52
лв. От цялата внесена сума от 12 161. 78 лв. до 17.01.2015 г. 5741. 48 лв. са
отишли за погасяване на главницата (9000 – 5741. 48), а с останалата част от
2
6240. 40 лв. – начислените до 18.09.2015 г. договорни лихви.
При тези данни по делото съдът намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законния двуседмичен срок по чл. 259
ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен съдебен
контрол, поради което е допустима.
Разгледана по същество е основателна.
Съдът е сезиран с иск по чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 4340
лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от
18.01.2008 г., за която сума е издадена Заповед № 965 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.10.2019 г. по ч. гр. д. № 1735/ 2019
г. на РС – Димитровград.
Направеното с Молба вх. № 5439/ 03.07.2020 г. уточнение от ищеца
„Банка ДСК“ АД, че вземането включва главница от 4131. 14 лв. и законна
лихва от 208. 86 лв. не следва да бъде взето предвид, тъй като с него по
същество се предявява нов иск – за законна лихва в размер на 208. 86 лв.,
каквото вземане не е предявено в заповедното производство. Това следва от
съдържащите се в т. 10.в. и т. 11. б. от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК разяснения, според които предмет на делото по
установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за
изпълнение. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.
214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване
на осъдителен иск при условията на евентуалност.
Правото на кредитора да иска заплащане на остатъка от непогасената
главница възниква в две хипотези – при предсрочна изискуемост на договора
за кредит, настъпила след изричното уведомяване на длъжника от кредитора,
или при изтичане на срока на договора. Предсрочната изискуемост на кредита
е последица от едностранното прекратяване на договора чрез изричното
3
уведомяване на длъжника (т. 18 от ТР № 4 по т. д. № 4/ 2013 г. на ВКС),
докато при изтичането на срока вземането автоматично става изискуемо по
силата на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В настоящия случай 120 – месечният срок
на договора за кредит е изтекъл на 18.01.2018 г., от който момент за банката е
възникнало правото да иска връщане останалата непогасена част от кредита.
Уведомяването на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита и
изпращането на покана по чл. 84, ал. 1 ЗЗД до наследниците на длъжника са
действия с различни правни последици. Уведомяването на длъжника за
предсрочната изискуемост на кредита има за последица прекратяване на
правната връзка занапред (чл. 88, ал. 1 ЗЗД), докато поканата по чл. 84, ал. 1
ЗЗД има за цел поставянето на наследниците в забава. В настоящия случай
договорът за кредит е прекратен с изтичането на срока на 18.01.2018 г., от
който момент задължението на ответницата М.М.С. като наследник на
кредитополучателя П.Н.С. за връщане на главницата е станало изпълняемо
(длъжникът може да плати, но кредиторът не може да иска изпълнение), като
едва с изтичане на 7 – дневния срок от получаване на поканата за изпълнение
вземането е станало изискуемо по отношение от нея, едва от който момент
банката може да иска изпълнение.
Тъй като М.М.С. е приела наследството на съпруга си по опис, по
силата на чл. 60, ал. ЗН нейната отговорност е ограничена до размер на
полученото наследство. В тази връзка следва да се отбележи, че преценката
относно обема на отговорността на наследника, приел наследството по опис,
задължително следва да се извърши в производството по предявен срещу него
иск за задълженията на наследодателя, тъй като има отношение към
пасивната му материалноправна легитимация, а не в изпълнителното
производство (в т. см. Решение № 226/ 04.04.2018 г. по т. д. № 1906/ 2016 г. на
ВКС, II т. о.).
В тази връзка следва да се изясни въпросът за съществуването и
размерът на задължението на наследодателя по договора за кредит.
Сключеният между „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответницата договор
за кредит представлява потребителски договор, който придава на
кредитополучателя качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП. В тази връзка следва да се има предвид, че независимо от липсата на
4
изрично възражение в този смисъл от страна на ответницата съдът има
правомощието служебно да прецени неравноправния характер на договорна
клауза, която възможност произтича от разпоредбата на чл. 6 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори (в т. см. Решение на Съда (голям състав) от 9
ноември 2010 година по дело C-137/08 (VB Penzugyi Lizing Zrt. срещу Ferenc
Schneider), Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, С – 243/ 08).
Видно от устия доклад на вещото лице Е.В. банката е увеличил два пъти
годишния лихвен процент (ГЛП) по договора за кредит - на 13.45 %., а по –
късно на 14. 95 %. Въпросните увеличения на ГЛП ищецът е извършил на
основание чл. 9.3 от приложените по делото Общи условия за предоставяне
на кредити за текущо потребление, който дава право на кредитора
едностранно да променя базовия лихвен процент при наличие на някое от
следните условия: а) при изменение от поне 1% на месец на стойността на
LEONIA, EURIBOR, LIBOR; б) при изменение от поне 1% на месец на
валутен курс евро/ лев или евро/ щатски долар; в) при изменение от поне 0.
5% на месец на индекса на потребителските цени за България; г) въвеждане
на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система или
върху Банка ДСК; д) промени в нормативните актове, както и в регулациите
на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към
банките; е) при изменение от поне 10 % на месец на стойността на следните
годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови
институции, обявени в статистиката на Централната банка; ж) съществена
промяна в паричната политика на централната банка, като премахване на
валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Съдът намира цитираните клаузи от договора за кредит за
неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП. Легална дефиниция на
понятието неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 ЗЗП, според която
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като в цитираната норма са изброени
неизчерпателно отделни хипотези на неравноправни клаузи. Разпоредбата на
чл. 143, т. 10 ЗЗП обявява за неравноправна всяка клауза, която позволява на
5
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание. Действително в т. 25. 3 от общите
условия са посочени условията, при което банката може да увеличи базовия
лихвен процент, но те са формулирани по твърде неясен начин, при който не
става ясно как и в какъв размер се увеличава базовия лихвен процент.
Изброените в т. 9. 3 от общите условия хипотези на изменение на лихвения
процент могат да се обособят в две групи: І. такива, които установяват
конкретни условия за увеличение на базовия лихвен процент – б. „а” – при
изменение от поне 1% за месец на стойността на LEONIA, EURIBOR, LIBOR;
б. „б” – при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/ лев или
евро/ щатски долар; б. „в” – при изменение от поне 0. 5% за месец на индекса
на потребителските цени за България и б. „е”- при изменение от поне 10% за
месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по
привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката
на Централната банка и ІІ. основания, попадащи в хипотезата на чл. 144, ал. 2,
т. 1 ЗЗП – по б. „г”, „д” и „ж”.
Първата група основания за изменение на базовия лихвен процент са
формулирани твърде общо, без да става ясно по какъв начин настъпилите
изменения се отразяват на размера на лихвата. Не е ясно по какви правила и
при каква методика е увеличен лихвения процент при условие, че за
посочените периоди стойността на LEONIA се е понижавала, видно от
интернет страницата на БНБ – www.bnb.bg. Горното е показателно за това, че
е налице неяснота относно механизма за увеличение на базовия лихвен
процент. Въведената със ЗЗП система за защита се основава на идеята, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или
доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на
степента си на информираност. Потребителят е в достатъчна степен защитен,
ако предварително е известен за възможността и условията за изменение на
договора. Поради това следва да се приеме, че договорна клауза, в която е
уговорено при какви условия банката може едностранно да изменени
лихвения процент, но не е посочен метода за определяне на лихвата при
настъпване на уговореното условие, е неравноправна на основание чл. 143, т.
10 ЗЗП. Подобен случай е разгледан в Решение на съда (първи състав) от
26.04.2012 г. по дело C-472/10 (Nemzeti Fogyasztovedelmi Hatosag срещу
6
Invitel Tavkozlesi Zrt), в което е прието, че съдът следва да прецени
неравноправния характер на клауза, с която продавачът или доставчикът
предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга
разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или
да посочва основателно съображение за тази промяна. Липсата на ясна и
разбираема за потребителите формулировка на основанията за изменение на
базисния лихвен процент представлява нарушение на изискването по чл. 147,
ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин и в този си вид покрива хипотезата
на чл. 143, т.10 ЗЗП, която определя за неравноправна клаузата, позволяваща
на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание.
По отношение на останалите основания - букви „г”, „д” и „ж”, макар и
да имат характера на основателна причина, разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1
ЗЗП, която дава право на доставчика на финансови услуги да промени без
предизвестие на лихвения процент, е неприложима, доколкото в договора не е
предвидена възможност за кредитополучателите да прекратят незабавно
същия.
От изложеното се налага извод, че предприетото от „Банка ДСК” ЕАД
едностранно увеличение на базовия лихвен процент на основание т. 9. 3 от
общите условия е извършено въз основа на невалидно правно основание,
поради което не следва да бъде зачетено. При това положение общият размер
на непогасената част от главницата следва да се определи по първия вариант
от допълнителното заключение, според който възлиза на 3258. 52 лв. Съдът
не кредитира вторият вариант на допълнителното заключение, според който
непогасената главница е 3704. 17 лв., тъй като при него с част от внесената
сума са погасени начислените след 18.03.2015 г. наказателни лихви по т. 19. 1
от общите условия в размер на 521. 38 лв., т. е. вземания на банката, които
към датата на последното плащане все още не са възникнали.
Въпреки че по делото не е назначена оценителна експертиза за
пазарната стойност на наследството, с оглед характера на придобитите активи
е несъмнено, че същото е на стойност, надхвърлящо размера на задължението
от 3258. 52 лв. При това положение предявеният иск следва да се уважи за
7
сумата от 3258. 52 лв., на колкото възлиза непогасената част от главницата по
договора за кредит.
Възражението на ответницата М.М.С. за изтекла погасителна давност е
неоснователно, тъй като давността е започнала да тече с изтичане срока на
договора 18.01.2018 г. и към датата на предявяване на иска на 13.12.2019 г. не
е изтекъл 5 – годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Доколкото районният съд се е произнесъл и по вземането за лихва от
208. 86 лв., което, както се отбеляза по – горе, не е предмет на иска, за
прецизност обжалваното решение следва да се отмени изцяло, вместо което
се постанови ново, с което предявеният иск се уважи за сумата от 3258. 52
лв., а за разликата до 4340 лв. се отхвърли.
При това положение следва да се ревизират направените в заповедното
производство разноски, като се присъдят разноски само за уважената част от
главницата, поради което ответницата М. М. С. следва да заплати на „Банка
ДСК“ АД разноски за заповедното производство в размер на 215. 17 лв. – 65.
17 лв. за ДТ и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата
М.М.С. следва да заплати на ищеца направените по делото разноски за ДТ,
вещо лице и юрисконсулт в размер на 387. 86 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения ищецът „Банка ДСК“ АД следва да заплати на пълномощника
на ответницата – адв. В.Т. К. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
съобразно отхвърлената част на иска.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260046/ 16.03.2021 г. по гр. д. № 2059/2019 г. на
Районен съд – Димитровград, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.М.С., ЕГН
8
**********, гр.***, че дължи на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19 сумата от
3258. 52 лв. – главница по Договор за кредит за текущо потребление от
18.01.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 16.10.2019 г. до
окончателното й изплащане, като искът за разликата до 4340 лв.
ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА М.М.С. да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски по ч. гр. д.
№ 1735/ 2019 г. на РС – Димитровград в размер на 215. 17 лв.
ОСЪЖДА М.М.С. да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски по делото
в размер на 387. 86 лв.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД да заплати на В.Т. К., ЕГН ***
възнаграждение за адвокат в размер на 300 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9