ПРОТОКОЛ
№ 1921
гр. Пазарджик, 29.10.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Д.
Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20255220102482 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 11:50 часа се явиха:
Ищцата И. Д. Х. - редовно призована чрез процесуалния си
представител, не се явява и не изпраща процесуален представител.
Постъпила е молба с вх. № 28991/24.10.2025 г. от адв. С. М.,
пълномощник на ищцата, с която изразява становище по хода на делото и
съществото на спора. Претендира разноски по представения с молбата Списък
на разноските по чл. 80 от ГПК.
Ответникът „..................“ ... - редовно призован чрез процесуалния си
представител, не изпращат законов или процесуален представител.
Постъпила е молба с вх. № 24716/12.09.2025 г. от А. С., изпълнителен
директор, с която изразява становище по хода на делото. Поддържа изцяло
ОИМ по съображенията изложени в него. Направено е искане за
постановяване на неприсъствено решение по реда на чл. 238, ал. 2 от ГПК.
Изразява становище по същество. Претендира разноски. Направено е
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.
СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
1
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване
фактическата страна на спора.
СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Подадена е искова молба, в която се твърди, че на 10.10.2023 г. между И.
Д. Х., с ЕГН: ********** и „..................“ АД с ЕИК: .............. е сключен
договор за потребителски кредит. По силата на този договор „....................“ АД
предоставил в заем на И. Д. Х. сума в размер на 600.00 лв., която тя следвало
да върне на 12 равни месечни вноски всяка в размер на 65.39 лв., дължими на
всяко 10-то число на съответния месец, подробно описани в погасителен план,
при фиксирана годишна лихва от 52.68 %, годишен процент на разходите 67.46
% и при обща сума за погасяване в размер на 784.68 лв. Съгласно параграф 4
от договора, И. Д. Х. се е задължила в тридневен срок от сключването на
договора, да осигури на кредитора някое от следните обезпечения: по б. а)
поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка
от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в
размер надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък
от 1.5 минимални работни заплати или по б. б) поръчителство на две
физически лица, които да представят служебна бележка от работодател,
доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални
работни заплати. В параграф 5 е уговорено, че ако И. Д. Х. не предостави в
срок някое от посочените обезпечения, дължи на „.................“ АД неустойка в
размер на 487.32 лева, платима на 12 равни части в размер на 40.61 лв.
Въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на
обезпечение още със сключването на договора била начислена неустойка за
непредоставяне на обезпечението и същата била включена в погасителен
план. На И. Д. Х. била определена месечна вноска в размер на 106.00 лв. с
включената от самото начало неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Уговорената между страните в параграф 7 от договора за потребителски
кредит неустойка е за неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да предостави на кредитора обезпечение на дълга.
Твърди се, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на
обезпечение – три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически
необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които
2
трябва да отговарят поръчителите показват, че единствената цел на
неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи
изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. За „.................“
....... е било предварително ясно, че И. Д. Х. трудно би могла да осигури което
и да е било от исканите обезпечения и е почти сигурно, че ще дължи
неустойка. Следователно действителната цел на тази неустойка е да породи
допълнително парично задължение за доверителката ми, наред с това да върне
главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката
нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Твърди се, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е
следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването заобикаля
изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я
прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Неустойката също така
излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи
на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Неустойката,
освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при
забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място
неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. Нищожността на неустоечната
клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на
основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на
всички компоненти на ГПР в договора.
Сочи се също така, че неустоечната клауза е формулирана по такъв
начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането
на неустойката представлява скрит косвен разход за кредитополучателя, който
е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на
възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от
срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на
допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни на
3
ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е
трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В
случая това не е сторено, като по този начин отразеният в договора размер на
ГПР от 67.46 % се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-
ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за
реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на
разходите по кредита и противоречи на задължителното изискване на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит.
На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във
връзка с клаузата за неустойка, твърдят, че целият договор за потребителски
кредит за недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна
представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за
потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на
договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК „общата сума,
дължима от потребителя“ представлява сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
договора за потребителски кредит, който е сключила И. Д. Х. е посочен размер
на ГПР от 67.46 %, но този размер не отговаря на действителните разходи,
4
които тя ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата
неустойка при непредоставяне на обезпеченията. Това противоречи с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК води до недействителност на договора за потребителски
кредит на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР
не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва И. Д. Х. да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Твърди се, че тази неточност в посочването на размера на разходите
поставя И. Д. Х. в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като не спазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Поради което договор за потребителски кредит, сключен на
10.10.2023 г. не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК е
недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
5
не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита по
процесния договор за потребителски кредит е в размер на 600.00 лв. и всичко
заплатено над посочената сума се явява платено от И. Д. Х. на „.................“
....... при начална липса на основание. И. Д. Х. е заплатила парична сума в общ
размер от 624.00 лв. на „...............“ ..... по договора за потребителски кредит
чрез няколко парични превода. Поради което ако се установи, че договора за
потребителски кредит е недействителен, считам че „......................“
...........следва да върне 24.00 лв. на И. Д. Х., които тя е платила в повече.
Налице е фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платеното
при начална липса на основание. И. Д. Х. е платила сума в размер на 24.00 лв.
в повече по процесния договор за потребителски кредит, който е
недействителен.
Моли се съдът да постанови решение, с което да обяви договор за
потребителски кредит, сключен на 10.10.2023 г. между И. Д. Х., с ЕГН:
********** и „...................“ ....... с ЕИК: .............. за нищожен поради
противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22
от ЗПК и да осъдите „..................“ ......... с ЕИК: .............. на основание чл. 55,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да заплати на И. Д. Х., с ЕГН: ********** сумата в размер
на 24.00 лв. като недължимо платено.
Претендират се разноски.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК постъпил писмен отговор от ответника, с
който сочи, че при положение, че ищеца е заплатил над главницата 24,00 лева
по договор, за който твърди да е нищожен, правен интерес за предявяване на
установителен иск липсва, след като съществува друг по ефективен способ за
защита чрез предявяване на осъдителен иск. Това е така, защото в хода на
исковото производство по осъдителен иск ищеца ще има процесуална
възможност не само да се позове и да докаже нищожността на сключения
договор, по който е заплатил обща сума 624,00 лева, но и ще може да
претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази сума. Или,
с други думи казано, ще получи в по-голям обем защита, която би дал
осъдителния иск в конкретния случай при съпоставяне със защитата на
установителния иск. Константна е съдебната практика, че липсва правен
интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви само
6
осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят
необходимите факти, които са от значение. В тази насока са Решение
№35/01.09.2015 г по т.д. №407/2014г на ВКС, Решение № 27/29.10.2010 г. по
т.д. № 20/2020г на ВКС, Решение № 11/19.01.1979 г на ВКС по гр.д. №
782/1978 г, Решение №1019/10.05.1996 г на ВКС по гр.д. № 519/1995 г,
Решение №1812/01.11.1995 г на ВКС по гр.д. № 2134/1994 г, Решение №
409/15.04.1971 г на ВКС по гр.д. № 173/1971 г., Решение №1881/10.10.1967 г
по гр.д. № 1007/1967 г. на ВКС.
Оспорва изцяло твърденията за обявяване нищожността на Договор за
потребителски микрокредит от 10.10.2023 г. Договорът напълно съответства
на повелителната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, въвеждаща изисквания
каква минимална информация за потребителя задължително трябва да
съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на
годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от
потребителя, с посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му. Невключването на разхода за заплащане на неустойката в
годишния процент на разходите не заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК,
защото тя, наречена така е по начало вземане с определеност на обезщетение
за имуществени вреди и то без да необходимо да се доказват, предвидено да се
дължи при неизпълнение на задължението на ищеца да осигури обезпечението
по §7 от договора, а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК
изрично указва, че не е елемент от ГПР, като при това особено съществено е
обстоятелството, че не уточнява, че в приложното му поле попадат само
разходи, свързани с неизпълнение на „основни“ задължения, а не и на
„акцесорни“. Поради липсата на разграничение между тях в закона,
недопустимо е да се прави такова от ищеца и да се „стеснява“ приложното
поле на нормата съобразно довода в исковата молба. Но ако и да би се приело
хипотетично, че този вид разход трябва да се включи в обхвата на ГПК при
изчисляването му, невключването му няма да води до недействителност на
целия договор, а до нищожност на самата клауза, щом именно с добавянето й
би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод,
произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и
ал.6 от ЗПК, както и от прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред
всички изчерпателно изредени нарушения на норми, не попада тази на чл.19,
7
ал. 4 от ЗПК.
Твърди се, че щом е допустимо договаряне между кредитора и
кредитополучателя вторият да предостави на първия обезпечение за
изпълнение на поетите по договора задължения (чл. 71 от ЗЗД) и такова
договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо (чл.23, чл.11, ал.1,
т.18 от ЗПК), правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на
неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй като правилото
на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид
неизпълнение на договорно задължение.
Това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на
неустойка, която според модела на обезпечението не би могло да има друго
обезщетително покритие, освен риска от вреди във вид на допълнителни
разходи, свързани със събирането на всички дължими суми, които биха могли
да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го
осигури и предостави. Съществуването на вземането за неустойка трябва да се
прецени на собствено основание, т.е. отделно от клаузата за
възнаградителната лихва. И това е така, поради изричното им разграничение в
договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“.
По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на
външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята,
заради субективни схващания по логически предположения за несъответствие
с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на
всякаква правна сигурност.
Твърди се, че накърняване на добрите нрави ще има, когато уговорката
дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в
обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат
осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото
ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които
било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и
порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като
регулатор на отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно
естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение,
накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -
духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“,
8
„непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на
явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е
неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“
съдържание на това абстрактно понятие.
Твърди се, че неустойката има за цел обезпечаване на вреди, които могат
да възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на
необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма
никакъв конфликт с ограничението на чл. 33, ал. 2 от ЗПК отнасящо се до
максимално допустимия размер на правото на мораторна лихва при
неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски кредит.
Ищецът бил е наясно при какви условия и последици на неизпълнение се
сключва договора, включително и за предоставеното му право и да се откаже
от него в 14 –дневен срок от сключването му, щом е преценил, че няма
възможност в предвидения 3- дневен срок да осигури обезпечение чрез
поръчител в изпълнение на поетото за това задължение.
Следва да се посочи, че в ЗПК изчерпателно са предвидени основанията
за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат
да бъдат заменяни с други и да се тълкуват разширително, а именно, че при
неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като
цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а
именно чл.19, ал.4 ЗПК. Предвид горе изложеното е спазена и разпоредба по
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно
допусканията при изчисление на ГПР.
По изложените съображения да се отрича валидността на целия договор
би било чужда на истинското правно мислене проява /чл.5 от ГПК/ и в тази
връзка исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
Считаме, че условията на сключения между ищеца и ответника
потребителски кредит, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част
от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и
водят до законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито
със закона, нито с добрите нрави. Договора за кредит отговаря на нормативно
установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което предявения иск следва
да се отхвърли. В тази връзка са Решение № 734/21.05.2025г на РС Велико
9
Търново по гр.д. № 170/2025г, Решение № 700/16.05.2025г на РС Велико
Търново по гр.д. № 3812/2024г, Решение № 510/31.03.2025г на РС Велико
Търново по гр.д. № 3951/2024г, Решение № 129/14.10.2024г на РС Балчик по
гр.д. 703/2023г, Решение № 73/17.06.2024г на РС Балчик по гр.д. 732/2023г и
много други.
Моли се съдът да постанови решение, с което да отхвърли исковата
претенция като изцяло неоснователена.
ПРЕДЯВЕНИ СА КОМУЛАТИВНО СЪЕДИНЕНИ ИСКОВЕ -
УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК за прогласяване на нищожност на основание чл. 22
от ЗПК във вр.с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на договор за потребителски кредит,
сключен на 10.10.2023 г. и ОСЪДИТЕЛЕН ИСК по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД за заплащане на сумата от 24 лева, като недължимо платена.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ СЪДЪТ УКАЗВА на страните,
че всяка следва да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
правата си.
СЪДЪТ счита, че изготвения днес по делото проекто-доклад ще следва
да бъде обявен за окончателен, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОБЯВЯВА изготвения днес проекто-доклад за окончателен доклад по
делото.
По направеното искане от ответника за постановяване на неприсъствено
решение, съдът намира, че не е налице хипотезата на чл. 238, ал. 2 от ГПК,
поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ без уважение искането на ответника за постановяване на
неприсъствено решение по делото.
СЪДЪТ счита делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧИ СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
СЪДЪТ обяви устните състезания за приключени.
СЪДЪТ обяви, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения
10
срок.
Протоколът написан в с. з., което приключи в 12:00 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
11