Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 09.07.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди
и двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
МАРИЯ СТОЙКОВА
при участието на секретаря В. И., като
разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 10297 по описа на СГС за
2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 150407/25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС,
27 състав, са отхвърлени предявените от Г.В.Г. против Държавата, представлявана
от министъра на земеделието, храните и горите, Териториално поделение на
Югозападното държавно предприятие – Държавно горско стопанство – София и
Дирекция ня Природен парк „В.“ обективно съединени първоначално предявени
положителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че първоначалният ищец Г.В.Г. е титуляр по силата на постановление
за възлагане от 06.12.2011 г., издадено от ЧСИ Р.М.с рег. № 790 на КЧСИ по изп.
дело № 01407/10 г. по нейния опис и в
приложното поле на чл. 92 ЗС по отношение на неописаните в постановлението
процесни сгради – на правото на собственост върху масивна сграда с действителна
площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 30 кв. м. – Музей
на совата, както и на 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху масивна сграда
с действителна площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 69
кв. м. – Музей на водното конче, които две сгради – в кадастралната карта,
утвърдена със заповед № РД – 18 – 44/21.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, са
изобразени като представляващи единна сграда с идентификатор № 11394.4246.344.3,
която сграда според посочената кадастрална карта се явява разположена на
границата между поземлен имот с идентификатор № 11394.4246.344 (собственост на
Държавата), поземлен имот с идентификатор № 11394.4246.14 (собственост на
първоначалния ищец Г.В.Г.) и поземлен имот с идентификатор № 11394.4246.112, и
действителното местоположение на които две сгради – Музей на совата и Музей на
водното конче, шахматно разположени една спрямо друга, е изобразено с лилаво
защриховано „Г“ – образно поле и външните им очертания са заключени между точки
1 – 2 – 3 – 21 – 19 – 20 – 1 на
Приложение № 1Д към заключението по допълнителната съдебно – техническа
експертиза с вх. № 5028020/19.02.2018
г., изпълнена от вещото лице инж. А.И.Д.и инж. С.Г.Б., по настоящото гр. д. №
56341/12 г. на СРС (приложено на л. 487 от том II oт
материалите по същото дело), което приложение № 1Д, приподписано от председателя
на 27 състав на СРС, представлява неразделна част от решението.
С
решението е отхвърлен предявения от Г.В.Г. срещу Дирекция ня Природен парк „В.“
осъдителен иск по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 1000
лв. за периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г., която сума се претендира като
обезщетение за лишаване на ищеца Г. от възможността да ползва възложения нему
от ЧСИ Р.М.имот № 115030 (с идентификатор 11394.4246.14) в пълния му
пространствен обхват, а именно – поради оставане на Дирекция на Природен парк „В.“
в частта от имот № 115030, заета от двете сгради – Музеи на совата и на водното
конче, през посочения период.
С
решението е признато за установено по предявения от Дирекция на Природен парк „В.“
(действаща като процесуален субституент на Държавата, при участието на
държавата чрез министъра на земеделието, храните и горите като съищец по този
иск при условията на чл. 26, ал. 4 ГПК) против Г.В.Г. инцидентен установителен
иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (ред. ДВ, бр. 49/14 г., преди изменението – чл. 53,
ал. 2, изр. 2 ЗКИР), че действителната имотна граница между поземлен имот с
идентификатор 11394.4246.344 (собственост на Държавата), и поземлен имот с
идентификатор 11394.4246.14 (собственост на първоначалния ищец Г.В.Г.) по КККР,
утвърдени със Заповед № РД – 18 – 14/21.07.2011 г. на изпълнителния директор на
АГКК, минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки 26, 27, 23 и
22 и 25 по координатния регистър, изобразени на Приложение № 1Д към заключението
по допълнителната СТЕ, изпълнена от вещото лице инж. А.И.Д.и инж. С.Г.Б.
(приложено на л. 487, том II oт гр. д. №
56341/12 г.), съответното – че тази действителна граница минава по лилавата
точкова линия, свързваща подробни точки К, И, З и Ж от координатния регистър,
изобразени на Приложение № 2Д към заключението (л. 488 от том II oт
материалите на същото дело), които точки по двете посочени приложения са с „х“
и „у“ – координати, подробно описани на Приложение № 3Д към цитираното
заключенние (л. 489 от том II oт материалите по
същото дело), всяко от които три приложения, приподписани от председателя на 27
състав на СРС, представлява неразделна част от настоящото решение.
С
решението Г.В.Г. е осъден да заплати на Дирекция на Природен парк „В.“ на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2430 лв., представляваща направени от
Дирекция на Природен парк „В.“ съдебно – деловодни разноски в производството
пред СРС.
С
решението Г.В.Г. е осъден на основание чл. 77 ГПК да заплати в полза на СРС
сумата от 1100 лв., представляваща съвкупния размер на увеличението на
възнагражденията на вещите лица инж. А. Д.. и инж. С. Бирова за изпълнение на
изслушаната по гр. д. № 56341/12 г. повторна съдебно
– техническа експертиза, разходите за които увеличени възнаграждения (съответно
в размер на 950 лв. и 150 лв.) са посрещнати първоначално със средства от
бюджета на Софийския районен съд, съобразно Определение № 38188/15.07.2018 г.
по настоящото гр. д. № 56341/12 г. на СРС.
С
решение № 120420/15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по
описа на СРС, 27 състав, са оставени без уважение молбата на Г.Г., обективирана
във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г. за допълване на
основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение, като неоснователна,
както и молбата на Г.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488 от
16.07.2019 г., по чл. 248 ГПК за изменение в частта за разноските на
решение № 150407/25.06.2019 г. по гр. д.
№ 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав.
Подадена
е въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019
г. от Г.В.Г. срещу решение №
150407/25.06.2019 г., постановено по
гр. д. № 56341/12 г. по описа на
СРС, 27 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че от съпоставката
на представените по делото 4 бр. скици, издадени от район „В.“ в периода от
2005 г. до 2012 г., и скиците, издадени впоследствие от Агенцията по кадастър,
е видно, че колкото е по – малък мащабът
на изработената скица, толкова по – ясно се отразява мястото на сградите,
разположени на границите на трите имота. Твърди, че първоинстанционният съд е
разгледал и обсъдил в решението си само скица № ФО508/03.06.2005 г. и е
достигнал до извод, че процесните сгради се намират в имот, който е собственост
на държавата, но не е обсъдил изобщо останалите скици, които са в по – малък
мащаб, и от които се установява по безспорен начин къде точно са ситуирани
сградите. На следващо място, посочва, че от заключението на СТЕ /отговор на
задача 2/ се установява, че сградите са разположени върху незалесен терен в
непосредствена близост до гората, като „Музея на совата“ е с площ от 30 кв. м.
– сграда А, а „Музея на водното конче“ е с площ от 69 кв. м., отразена като
сграда Б, като вещите лица не са установили за строителството на процесните
сгради да са представяни строителни книжа. Поддържа, че в тази връзка са и
показанията на св. Ю.А.А./пряк очевидец/, от които се установява, че същите са построени в
дворното място, а не в залесената част на терена и за същите няма архитектурно
– конструктивно становище, тъй като такова не е било необходимо при построяването
им. Счита, че извършеното строителство на „Музея на совата“ и на „Музея на
водното конче“ попада в легалното определение на понятието „строежи“ по см. на
§ 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като за същите са необходими строителни книжа, като
липсата им прави сградите незаконни и по силата на приращанието същите или част
от тях стават собственост на собственика на земята, върху която са построени. Поддържа,
че доводите на ответника ДПП „В.“, че сградите или част от тях са построени
върху стари основи на пионерски лагер, не води до извод, че същите са законни и
отговарят на изискванията на ЗУТ за законен строеж. На следващо място,
поддържа, че от Приложение № 4 към заключението на комплексната СТЕ се
установява, че част от сградите попадат в имот № 115030 (имот с идентификатор №
11394.4246.14), собственост на ищеца по първоначалния иск Г.Г., но
първоинстанционният съд не е изложил съображения защо не кредитира заключението
в тази му част. Твърди, че от Приложение № 1Д и Приложение № 2Д към
допълнителното заключение на СТЕ също е видно, че част от сградите попадат в
имот № 115030, собственост на Г.Г., но същевременно първоинстанционният съд е
достигнал до необоснования извод, че процесните сгради остават в имот № 000299 (имот
с идентификатор № 11394.4246.344), собственост на държавата. Счита, че ищците
по иска с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР (нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР) не са
провели пълно и главно доказване на предпоставките за уважаването му (обема на
притежаваното право на собствност и обема на засягането му от непълноти или
грешки в кадастралния план и кадастралната карта). На следващо място, поддържа,
че извършените подобрения на незаконни сгради не са извършени от добросъвестен
подобрител, а претенциите за стойността им са погасени по давност, поради което
не следва да бъдат заплащани от ищеца по делото. Счита, че претенцията на ищеца Г.Г. за
заплащане на обезщетение от ответника Дирекция на Природен парк „В.“ е
основателна и следва да бъде уважена поради разполагането на незаконни сгради
частично върху имота на ищеца. Поддържа, че част от сградите, наименовани
„Музей на совата“ и „Музей на водното конче“, по силата на чл. 92 ЗС следва да
преминат в собственост на ищеца по делото Г.Г., тъй като същите са разположени
частично в неговия имот и са незаконни по смисъла на разпоредбите на ЗУТ. Иска
се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените от ищеца искове,
както и да отхвърли иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна – Държавата, представлявана от министъра на земеделите и храните, не е
подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно
заседание процесуалният й представител поддържа становището, че въззивната
жалба е неоснователна.
Въззиваемата
страна - Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно
горско стопанство – София, не е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК.
Въззиваемата
страна – Дирекция на Природен парк „В.“ не е подала отговор на въззивната жалба
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният й представител
поддържа становището, че въззивната жалба следва да се остави без уважение като
неоснователна. Претендира разноски.
Подадена
е и въззивна жалба с вх. №
5088084/06.07.2020 г. от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г.,
постановено по гр. д. №
56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, в която е оставена без уважение молбата на Г.Г., обективирана
във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г., за допълване на основание чл.
250 ГПК на постановеното по делото решение. Твърди, че решението в обжалваната
част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и е
необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл с отделен
диспозитив по предявения отрицателен установителен иск от ДПП „В.“ за това, че
ищецът Г.Г. не е собственик на частта от имота, попадаща под сградите; не се е
произнесъл по предявеното евентуално възражение /неточно посочено като иск/ за
заплащане на подобренията, извършени в двете сгради, и относно правото на
задържане на ответника по делото, както и че не се е произнесъл с отделен
диспозитив по иска с правно основание чл. 92 ЗС за придобиване по приращание на
незаконно построените сгради – „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“. Иска
се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната
част, и вместо него да постанови друго, с което да уважи молбата по чл. 250 ГПК. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – Държавата,
представлявана от министъра на земеделите и храните, не е подала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният
й представител поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззиваемата
страна - Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно
горско стопанство – София, не е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК.
Въззиваемата
страна – Дирекция на Природен парк „В.“ не е подала отговор на въззивната жалба
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният й представител
поддържа становището, че въззивната жалба следва да се остави без уважение като
неоснователна. Претендира разноски.
Подадена
е и частна жалба с вх. №
5088082/06.07.2020 г.
от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г. по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в
частта, в която е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК, обективирана
във въззивна жалба с вх. № 5121488 от 16.07.2019 г., за изменение в частта за
разноските на решение №
150407/25.06.2019 г. по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав.
Твърди, че решението в обжалваната част /с характер на определение/ е
неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и
необосновано. Поддържа, че в хода на първоинстанционното производство в нарушение
на диспозитивното начало съдът е назначил тройна експертиза, която не е била
поискана от страните по делото, и е определил възнаграждение на вещите лица в
размер на 1100 лв. /вж. уточнението в становището на л. 89 – 90 от делото/, без
да уведоми страните по делото, но същевременно е осъдил ищеца да заплати това
възнаграждение. Иска се от съда да отмени решението от 15.06.2020 г. /с
характер на определение в тази част/ и вместо него да постанови, че
възнаграждението за вещите лица по допуснатата тройна съдебно – техническа
експертиза следва да бъде за сметка на бюджета на съда. Претендира разноски.
Ответниците
по частна жалба - Държавата, представлявана от министъра на земеделите и
храните, Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно
горско стопанство – София и Дирекция на Природен парк „В.“ не са подали
отговори на частна жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Софийски градски
съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемите
страни, и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Предявени
са от Г.В.Г. срещу Държавата, представлявана от министъра на земеделието и
храните, Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно
горско стопанство – София и Дирекция на Природен парк „В.“, положителен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, и от Г.В.Г. само срещу
Дирекция на Природен парк „В.“ иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС, както и
инцидентен установителен иск от Дирекция на Природен парк „В.“, действаща като
процесуален субституент на Държавата, при участието на Държавата, чрез
министъра на земеделието и храните, като съищец при условията на чл. 26, ал. 4 ГПК, срещу Г.В.Г., с правно основание
чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
Ищецът
Г.В.Г. твърди, че е собственик по силата на публична продан /постановление за
възлагане от 06.12.2011 г./ на недвижим имот, представляващ имот № 115030,
намиращ се в землището на с. Владая с ЕКАТТЕ 11394, Столична община, район
„Владая“, местност „Рочов камък“, с площ от 2000 дка, представляващ залесена
горска територия – парк В., който представлява поземлен имот с идентификатор № 11394.4246.14 съгласно влязлата в сила
заповед № РД – 18 – 44 от 21.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК. Поддържа,
че въз основа на издадено в негова полза постановление за възлагане по изп.
дело № 014070/10 г. по описа на ЧСИ Р.М.в полза на ищеца на 01.11.2012 г. е бил
извършен въвод във владение на описания недвижим имот. Твърди, че имотът по
нотариален акт е незастроен и така ищецът го бил закупил на публичната продан.
Посочва, че при въвода във владение на имота е бил силно изненадан, когато
установил, че в „горната част“ на възложения му имот, до съседния имот №
000299, съществуват застроени „една цялостна“ и „част от друга“, допряна до
нея, масивни сгради, собствност и стопанисвани от ответника Дирекция на
Природен парк „В.“, в които сгради били настанени съответно „Музей на водното
конче“ и „Музей на совата“. Твърди, че представителят на ответника Дирекция на
Природен парк „В.“ е подписал с особено мнение в качеството си на съсед
протокола за въвод във владение на ищеца, с оглед необходимостта от
съобразяване с особения статут на Природен парк „В.“ и принадлежащите му имоти.
Поддържа, че много скоро след въвода ответникът Дирекция на Природен парк „В.“
е предприел и действия по промяна на границите между двата съседни имота –
115030 и 000299. Твърди, че е собственик на процесните сгради с оглед
транслативния ефект на постановлението за възлагане, издадено формално относно
възлагане на собствеността върху терена, като поддържа, че при липса на данни в
полза на трето за изпълнителното дело лице /в т. ч. и ответникът Дирекция на
Природен парк „В.“/ да е било валидно учредено вещно право на строеж,
противопоставимо на длъжника по изпълнителното дело и на взискателя, и поради
това изключващо вещното действие на публичната продан по отношение на сградите,
предвид деривативния характер на постановлението за възлагане като придобивно
основание, както и при липса на данни да е „установено друго“ по см. на чл. 92
ЗС при прехвърлянето на собствеността върху земята в неговия патримониум, то
постановлението за възлагане е породило вещно – прехвърлително действие в
негова полза и относно принадлежащото на длъжника по изпълнителното дело право
на собственост върху: 1) една от двете сгради, описана от ищеца като масивна
сграда на около 50 кв. м., находяща се по твърдение на ищеца изцяло в неговия
имот № 115030 в североизточната му част в близост до границата на имот №
000299, собственост на ответника Дирекция на Природен парк „В.“; 2) 1/3 ид. ч. от масивна сграда на около 79 кв.
м., находяща се частично в имот № 115030, частично в съседния имот № 115029 и в
по – голямата си част, находяща се в имота на ответника № 000299, граничеща и
допряна до описаната в т. 1 масивна сграда. Твърди, че в периода от 01.11.2012
г. до 29.11.2012 г. ищецът е бил лишен от възможността да ползва възложения му
имот № 115030 в пълен обем поради това, че част от имота е бил зает от двете
сгради – музеи, поради което претендира заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване в размер на 1000 лв. Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответниците Държавата, представлявана от
министъра на земеделието и храните, Териториално поделение на Югозападното
държавно предприятие – Държавно горско стопанство – София и Дирекция на
Природен парк „В.“, че ищецът по силата на възлагателното постановление на ЧСИ Р.М.и
на основание чл. 92 ЗС по отношение на неописаните във възлагателното
постановление сгради е титуляр на правото на собственост върху масивната сграда
от около 50 кв. м., както и на 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху
масивната сграда от около 70 кв. м., представляващи съответно Музей на совата и
Музей на водното конче, както и да бъде осъден само ответникът Дирекция на
Природен парк „В.“ да заплати на ищеца сумата от 1000 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от възможността да ползва възложения му имот № 115030 в
периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г. в пълния му пространствен обхват
поради противоправно оставане на Дирекция на Природен парк „В.“ в частта от
имот № 115030, заета от двете сгради – музеи. Прави възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на вземането на ДПП „В.“ за подобрения. Претендира
разноски.
Ответникът
- Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно горско
стопанство – София е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че искът е недопустим, респ. неоснователен.
Твърди, че имот № 000299, туристическа база на МЗГ – НУГ, с площ от 20,619 дка,
е горски фонд, държавна публична държавна собственост, в землището на с.
Владая, в териториалния обхват на Югозападното държавно предприятие –
Териториално поделение – Държавно горско стопанство – гр. София, съгласно скица
№ Ф00508, като посочва, че имотът се намира на територията на Природен парк „В.“,
м. „Рочов камък“. Твърди, че към настоящия момент в имота са построени 2 бр.
дървени временни постройки върху стари основи на монолитна сграда от 60 – те
години – Пионерски лагер на Министерство на образованието, науката и младежта,
както и че в тях сега се помещават „Музей на водното конче“ и „Музей на совата“.
Посочва, че при възстановяване на имоти № 115029 и № 115030 на собствениците
им, същите граничат с имот № 000299, а към настоящия момент сградите, намиращи
се на границата между частните и държавния имот, се намират в държавния имот,
което било видно от скица № Ф00508/03.06.2005 г. Посочва, че след извършено
трасиране е било установено, че 30 кв. м. от имот № 000299, както и част от
двете постройки, попадат в имот № 115030, собственост на първоначалния ищец Г.Г..
Поддържа, че границата между държавния имот и частните имоти е неточна или
променена в периода 2005 – 2012 г., както и че с писмо от 19.10.2012 г. ОСЗ –
Овча купел е била уведомена за допуснатата „явна фактическа грешка“.
Ответникът
– Дирекция на Природен парк „В.“ е подал отговор на исковата молба в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК. Поддържа, че искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
установяване на правото на собственост на ищеца по отношение на 1/3 ид. ч. от
масивна сграда на около 70 кв. м., попадаща частично в имот № 115030, частично
в имот № 115029, и в по – голямата си част в имот № 000299, е недопустим, тъй
като презумпцията за собственост по приращение може да има за предмет само
самостоятелни обекти, за разлика от принципа за принадлежност към главната вещ.
Счита, че приращанието в случая не може да създаде съсобственост между
собствениците на съседни поземлени имоти на основание частичното разполагане на
определена застроена площ от сградата в съответните имоти – за такъв обект евентуално биха
важали правилата на чл. 97 и 98 от ЗС – такъв обект би следвал режима на
главната вещ или би се присъединил чрез неделимото му свързване с главната вещ,
а не – към земята. Посочва, че освен това законът не търпи разполагането на
сграда върху имотната граница. При условията на евентуалност поддържа, че
исковете са неоснователни. Посочва, че Дирекция на Природен парк „В.“ е
териториално структурно звено на Изпълнителната агенция по горите, създадена
въз основа на заповед от 14.07.2000 г. на министъра на околната среда и водите,
за обявяване на планината за природен парк и на плана за управление по Закона
за защитените територии, утвърден от Министерски съвет, като териториалният
обхват на дейността на дирекцията включва защитените територии, припокриващи се
изцяло с територията на планината. Поддържа, че планината В. е обявена за
народен парк с постановление № IIIa –
15422/27.10.1934 г.
на министъра на народното стопанство, като към настоящия момент е
прекатегоризиран в природен парк по см. на чл. 5, т. 5 ЗЗТ. Твърди, че спорният
имот с № 000299 по КВС на с. Владая, м. „Белите брези“, с начин на трайно ползване – туристическа база, представляваща
защитена територия, природен парк, е публична държавна собственост по см. на
Закона за горите, като поддържа, че съгласно чл. 27, ал. 3, т. 3 от Закона за
горите, горските имоти в защитените територии по см. на чл. 5, т. 5 ЗЗТ са
публична държавна собственост. Поддържа, че от представената извадка от
лесоустройствения проект на планината В., одобрен през 1983 г., е видно, че в
отдели 104 и 108 в м. „Белите брези“
съществува терен, затворен от граница по топографски признак, с надпис: „Лагер
на МП (Министерство на просветата), обозначен със сигнатура „Двор“ според
условните знаци в легендата към проекта. Твърди, че именно върху този терен,
където били и показани съществуващите тогава сгради на лагера, бил нанесен при
приемането на КВС имот № 000299 – публична държавна собственост. Поддържа, че
наличието на стар сграден фонд в м. „Белите брези“ се доказвало и от
изготвената през м. март 1986 г. от стопанска дирекция „Озеленяване“ – СНС
паспортизация на благоустройствените фондове. В допълнение посочва, че в
инвентаризационната книга, съставена през 1985 г., за лагерите на територията
на планината, в графата „Шести технически участък „Владая“, в позиции 1753 –
1761, били описани постройките в лагера в м. „Белите брези“. Твърди, че именно
върху масивните постройки на старите сгради, изградени от просветното
министерство през 60 – те години, ответникът е извършил възстановяване
на процесните дървени постройки, предназначени за музеи с природонаучна и
познавателно – образователна фунция, в изпълнение на плана за управление на
парка. Твърди, че след провеждане на реституционно производство в полза на
праводателите на ищците основите на старите сгради на пионерския лагер са били
нанесени в КВС в държавния имот № 000299 и по никакъв начин не са настъпвали
имотната граница между него и частните имоти с № 115030 и 115033 /видно от
скицата от 03.06.2005 г., издадена от ОСЗГ „Овча купел/. Твърди, че въз основа
на тези графични данни Дирекция на Природен парк „В.“ е възложила през 2005 –
2006 г. строително – монтажни работи за изграждане върху старите основи на
сградите от лагера на процесните постройки. Поддържа, че към този момент вече
са били нанесени имотите на заявилите възстановяване по реда на ЗВСВГЗГФ
собственици, респ. имот № 115030 е бил възстановен на реституентите, които не
са заявили пред държавата частично разполагане на музеите в имотите им.
Поддържа, че след придобиване на собствеността върху имот № 115030 от ищеца
чрез публична продан по изп. дело № 01407/10 г. на ЧСИ Р.М.е възникнал въпроса
за частичното местонахождение на сградите върху неговия имот, което по същество
представлявало спор откъде минава границата между двата имота. Твърди, че не е
бил уведомяван за извършване на поправка в КВС от ОСЗ „Овча купел“ в периода от
2005 г. до 2012 г., когато се е стигнало до „изместване на сградите“ в западна
посока към частния имот. Поддържа, че тъй като в резултат на трасирането се е
установило, че имотната граница минава през сградите, ответникът се опитал да
отстрани „тази грешка в КВС“ по реда на ЗВСВГЗГФ, но предявеният от ищеца спор
за материално право, е осуетил приключването на административното производство
по поправка. Моли за отхвърляне на първоначалния иск за собственост, предявен
от Г.Г., тъй като в негова полза не може да се приложи презумпцията на чл. 92
ЗС – земята под спорните сгради не му принадлежи.
При
условията на евентуалност, ако съдът уважи първоначалният иск за собственост
/вж. уточнението на л. 95 от делото/, Дирекцията на Природен парк „В.“
предявява срещу Г.В.Г. възражение за заплащане на полезни разноски (подобрения)
върху имота на ищеца по см. на чл. 72, ал. 2 ЗС в размер на 62 877,19 лв.,
претендирани като извършени от добросъвестен владелец, като заедно с него
упражнява материалноправно възражение за право на задържане на спорните сгради
до заплащане на подобренията на основание чл. 72, ал. 3 ЗС. Твърди, че с
договор № 60/14.10.2005 г. ДПП „В.“ е възложила на ЕТ „Рекс – МДЕ“ ремонт на
„Музей на совите“ на стойност – 11 941,22 лв. с ДДС. Посочва, че с договор
№ 59/14.10.2005 г., сключен със същия изпълнител, е било договорено събиране и
извозване на строителни отпадъци от м. „Белите брези“ на стойност – 7722 лв. с
ДДС, като към 28.10.2005 г. работите били извършени. Поддържа, че на същата
дата ДПП „В.“ е сключил и договор с ЕТ „Н.П.– Д.К.“, по силата на който същият
е приел да извърши подмяна на покривното пространство на „Музея на совите“
срещу цена от 9401,37 лв., като с анекс от 14.10.2005 г. е било договорено и
допълнително възнаграждение от 384 лв. за монтаж на 2 кв. м. поликарбонатна
покривна конструкция, като работата била завършена към 31.07.2006 г. Твърди, че
с договор от 10.08.2006 г. на ЕТ „Рекс – МДЕ – Л.Ж.“ е било възложено
изпълнението на ремонтни работи на околното пространство около „Музея на
совите“, при договорена цена в размер на 3083,64 лв., която е била изплатена
въз основа на съответния счетоводен документ. Посочва, че с договор от
27.06.2017 г. ДПП „В.“ е възложила на „А.“ ООД ремонта на „Музея на водното
конче“ срещу цена от 26 980,92 лв. с вкл. ДДС, като впоследствие е
установено по – голямо количество извършени единични работи, респ. прието е, че
дължимата сума е в размер на 30 165,84 лв. с ДДС, което възнаграждение е
било изплатено, като допълнителнио са били възложени и изпълнени от същия
изпълнител и ремонтни дейности на стойност 288 лв. с ДДС. Поддържа, че
описаните дейности са реализирани от ДПП „В.“ като добросъвествен владелец,
считайки че въздейства върху поземлен имот – държавна собственост. Оспорва като
неоснователен и искът за заплащане на обезщетение за неправомерно ползване, тъй
като от 02.11.2012 г. ДПП „В.“ не ползва сградите, изнесъл е музейните
експонати и не осъществява поддръжка на музеите. Претендира разноски.
В
срока за отговор на исковата молба Дирекция на Природен парк „В.“ е предявила
срещу Г.В.Г. инцидентен установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР
(преди изменението – чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР) за установяване, че вярната
имотна граница между имота на Г.Г. с № 115030 и имота – публична държавна
собственост с № 000299 е такава, както е отразена в скица № Ф00508/03.06.2005
г. на ОСЗГ „Овча купел“, и че не е достоверно отразена в кадастралната карта,
одобрена със заповед № РД – 18 – 44/21.07.2011 г. на изпълнителния директор на
АГКК.
Ответникът –
Държавата, представлявана от министъра на земеделието и горите, не е подал
отговор на исковата молба в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК. Процесуалният й представител поддържа становището,
че първоначалните искове са неоснователни, респ. че индицентният установителен
иск е основателен.
От
фактическа страна по делото се установява, че с Постановление № IIIa
- 5422/27.10.1934 г. на министъра на народното стопанство
е разпоредено да се обяви за строго охранителен периметър и национален парк, с
резерватите в него, горите и пасбищата – айляци, планината В., в обхвата на
посочените в постановлението граници, обхващащи около 6401 ха.
С Наредба –
Закон от 1936 г. за защита на родната природа, утвърдена с Указ № 81/30.06.1937
г. на ***** В. придобива статут на народен парк.
С постановление
№ 621/01.08.1952 г. по доклад № 160/21.05.1952 г. на Министерски съвет е
постановено планината Витопа „да се устрои и стопанисва“ като народен парк,
като с това постановление е установена площта на В. 227 258 кв. м. дка,
при граници, нанесени с червена линия върху приложената към постановлението
карта на парка в мащаб 1:2000.
От представената
по делото препечатка – извлечение от неофициалния раздел на „Държавен вестник“,
бр. 65/2000 г., се установява обнародването на Заповед № РД – 349/14.07.2000 г.
на министъра на околната среда и водите за прекатегоризиране на НП „В.“ от
народен парк в „природен парк“ със същото име по смисъла на Закона за
защитените територии.
Безспорно
обстоятелство по делото е, че процесният имот № 115030 е възстановен на
наследниците на В.Г.И.с Решение № ВГ135/30.11.2000 г. на ОСЗ – Овча купел на
основание ЗВСГЗГФ в нови реални граници като част от по – рано реституирания по
реда на ЗСПЗЗ имот № 000305.
Съгласно договор
за доброволна делба, вписан в Службата по вписванията, с вх. рег. № 7616/19.03.2003
г., № 230, том IV, имот № 115030 е
станал собственост на Б.И.В..
С договор за
дарение от 01.08.2003 г., обективиран в нотариален акт № 81, том III, рег. № 9296, дело № 364/03 г. на нотариус с рег. №
260, Б.И.В. /наследник на В.Г.И./ и съпругата му Е.Й.И. са дарили са сина си
няколко недвижими имота, в т. ч. и процесният имот № 115030 по картата на
землището на с. Владая, с площ от 2,000 дка, представляващ залесена горска
територия, намиращ се в м. „Рочков камък“, при граници и съседи: имоти №
115033, 000263, 115029 и 000299.
С нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека № 89, том II, рег.
№ 7331, дело № 259/2000 г. на нотариус с рег. № 526 на НК, Н. Б. И. е учредил в
полза на „Петрол – Драгичево“ ЕООД договорна ипотека върху собствения му имот №
115033.
По делото се
установява, че в производството по принудително изпълнение, насочено върху
посочения по – горе имот, по изп. дело № 01407/10 г. ЧСИ Р.М.е
възложила с постановление от 06.12.2011 г. на Г.В.Г. имот № 115030 в землището
на с. Владая, с ЕКАТТЕ 11394, СО, район „В.“, м. „Рочков камък“, с площ от
2,000 дка, представляващ залесена горска територия – парк „В.“, при граници и
съседи по документ за собственост: имот № 115033 – залесена територия на Б.П.П.М.,
имот № 000263 – просека на МЗГ – Държавно лесничейство, имот № 115029 –
залесена територия на наследници на В., М., Б.П.Т.и имот № 000299 –
туристическа база на МЗГ – Държавно лесничейство, а по скица: имот № 115033 –
залесена територия на Б.П.П.М., имот № 000263 – просека на МЗГ – НУГ, имот №
115029 – залесена територия на наследници на В., М., Б.П.Т.и имот № 000299 –
туристическа база на МЗГ – НУГ.
На 01.11.2012 г.
ЧСИ Р.М.е извършила въвод във владение на процесния имот във основа на влязлото
в сила постановление за възлагане по реда на чл. 498 ГПК, за който е съставен
протокол. Протоколът е подписан с особено мнение от директора на ДПП „В.“, в
което е посочено, че собственикът на частния имот следва да се съобрази с
предприетите административни действия за отстраняване на явна фактическа
грешка, допусната при гороразделянето, както и с ограниченията, произтичащи от
защитния статут на ПП „В.“.
По делото се
установява от приетите като доказателства скици, издадени от СГКК – гр. София,
че на имот № 115030 е даден идентификатор 11394.4246.14, а на имот № 000299 е
даден идентификатор 11394.4246.344, съгласно влезлите в сила КККР, одобрени със
заповед № РД – 18 – 44/21.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК.
Със заповед №
496/96 г. на Комитета на горите е създадено Управление на Народен парк „В.“, а
със заповед № 194/98 г. на Национално управление по горите към МЗХ е
осъществено преобразуване на администрацията в Дирекция на Природен парк „В.“ в
съответствие с категориите защитени територии, приети със Закона за защитените
територии.
По делото са
разпитани като свидетели М. С.Б., С. Ц.Г./доведени от Г.В.Г./, и Ю. А.А. и А.А.
С./доведени от ДПП „В.“/.
Св. Б. посочва,
че познава имота на ищеца в м. „Рочков камък“ в с. Владая във връзка с
реституцията на земи в с. Владая в периода 1998 – 1999 г. Заявява, че тогава е посетил
имота, който е бил незастроен, и в имота е имало само висока трева. Посочва, че
в същата местност тъстът му е имал имот, който е съседен на имота на ищеца.
Заявява, че на между 200 и 500 м. на „северозапад“ или на „североизток“ на
„същата плоскост“ по време на социализма е имало пионерски лагер. Посочва, че в
периода 2005 – 2006 г. отново посетил мястото и тогава видял, че има построена
сграда, на около 300 кв. м., на един етаж, направена от дървен материал, с
покрив от перциглас и със залепени камъни отстрани, а последният път, когато
минавал оттам, видял, че перцигласът го няма, и че постройката се пълни с вода.
Заявява, че не знае от кого са построени сградите, но част от тях попадат в
имота на ищеца, друга част – в имота на тъста му, а трета част – в други
поземлени имоти.
Св. Г.посочва,
че познава имота на ищеца, който се намира в парк „В.“, след разклона за
„Копитото“, на около 1 км. нагоре, тъй като е карал с рейс ученици до „Златните
мостове“, а и по родствена линия, тъй като преди това имотът е бил собственост
на бащата на жена му и на брат му. Заявява, че по времето на социализма на това
място е имало малка дървена постройка, а на около 300 – 400 м. от имота на
ищеца е имало пионерски лагер. Уточнява, че надясно от постройката, която
попада в имота на ищеца, е имало ливада, която е отделяла пионерския лагер от
постройката. Посочва, че в момента в
имота на ищеца има сграда, която е „някак си пречупена“, отгоре е покрита с
перциглас, който е пзпочупен, и е от тухли. Твърди, че сградите са построени
преди не повече от 10 години, тъй като докато имотът е бил собственост на тъста
му, в него не е имало постройки.
Св. А. /служител в ДПП „В.“ от м. 02.2003 г./
заявява, че е пряк свидетел на строителството на „Музея на совата“ и на „Музея
на водното конче“, тъй като е контролирал тази дейност. Посочва, че възлагането
на строителството е започнало от предишния директор на ДПП „В.“. Строителството
на „Музеят на совите“ започнало в края на
2005 г. и приключило през 2006 г. Музеят бил изграден върху
съществуващите основи на стара постройка и представлявал дървена констукция с
прозрачен покрив, в който вид съществувал и към настоящия момент. „Музеят на
водното конче“ бил изграден през 2007 г. също върху съществуващи основи, и е
под 90 градуса от „Музея на совите“. Уточнява, че „Музеят на совите“ е по –
близкият до имота на Г.Г. музей. Посочва, че когато започнали строителството
през 2005 г., в държавния имот № 299 е имало три основи на съществуващи бунала,
които са били дефакто на обслужващия персонал или на учителите от детския
лагер. Постройката, която сега представлявала двата музея, е била столова и
кухненски бокс, като столовата е основата, върху която е бил изграден „Музея на
водното конче“, а кухненският бокс – основата, върху която е бил изграден
„Музея на совата“. Посочва, че пионерският лагер е бил разположен на три части
– истински пионерски лагер, помещения за учители и кухненски бокс със столова.
Заявява, че за имота, който е бивш пионерски лагер, през 2005 г. ОСЗ – Овча
купел е издала скица за площ от около 20 декара.
Св. Стойчева
/работила в ДПП „В.“ в периода 2000 – 2008 г./ заявява, че познава имотът, в
който се намира бившият пионерски лагер. През 2005 г. взели от ОСЗГ – район „В.“
скица на имота – държавна собственост, върху който била нанесена сграда, и тя
попадала изцяло в границите на този имот. Заявява, че след като констатирали,
че останките от стари сгради от бившия пионерски лагер са в границите на имота
– държавна собственост започнали строителство на Музея на совите през 2005 г. и
на Музея на водното конче през 2007 г. Наети били външни изпълнители, като
строителството било с дървени материали. Заявява, че при започване на
строителството никой не бил претендирал основите на строените сгради да попадат
в реституиран имот. Посочва, че целият голям имот – публична държавна
собственост представлява гола горска площ, която в горско – стопанско
отношение, се устройва като отделна горско – стопанска единица. Всяка гола
площ, независимо дали е поляна, дворно място или ливада, се устройвала като
отделна горско – стопанска единица, номерирана със съответната цифра. Всяка
друга част от гората се разделя на съответните подотдели, номерирани с буква,
които включват горско – дървесна растителност, спрямо различните типове растителност
се разделят на отделни подотдели, като задължително голата горска площ се
обособява в самостоятелна горско – стопанска единица – номерирана с цифра.
Посочва, че държавният имот представлява част от два горско – стопански отдела.
Обособена е поляна и дворно място в горско – стопанско отношение, като дворното
място е там, където има сгради. Заявява, че имотите са били обособени, когато
са взели скицата от ОСЗГ през 2005 г. Сградите, върху съществуващите основи на
които са построени новите сгради, попадали в границите на държавния имот.
Посочва, че основите образували почти „Г“ – образна сграда. Заявява, че след
края на сградата на „Музея на совата“ започва гората – масивна, плътна гора.
В
първоинстанционното производство са приети основно заключение на СТЕ и допълнително
заключение на СТЕ.
От основното
заключение на СТЕ се установява, че поради технологията на създаването си
картата на възстановената собственост е възникнала поетапно. Първоначалната й
редакция съдържа само данни от реституцията по реда на ЗСПЗЗ, а след влизането
в сила на ЗВСГЗГФ тези данни подлежат на съвместяване с действащия към
посочения момент лесоустройствен проект, отразяващ границите, номерата и площите
на отделите и подотделите, както и вида на горите, и съвместеният модел служи
като основа за изработване на картата на възстановената собственост в горския
фонд; преди нанасяне на възстановените по реда на ЗВСГЗГФ имоти в съвместения
модел, представители на държавното лесничейство и поземлената комисия определят
границите на териториите, в които могат да се възстановяват заявените имоти.
От основното
заключение на СТЕ се установява, че първоначално в рамките на процесната
местност се е осъществявал процес на реституция при условията и реда на ЗСПЗЗ,
като към момента на приключване на реституцията по реда на ЗСПЗЗ имот № 000299
е нанесен в картата на възстановената собственост /КВС/ в землището на с.
Владая съобразно границите по едромащабната топографска карта /ЕКТ/ от 1989 г.,
означени с точкова линия и изобразяващи граници между различни видове
растителност, като съгласно тази първоначална редакция на КВС имот № 000299
граничи от югозапад с имот № 000305, върху част от който впоследствие е
възстановен имот № 115030 – собственост на първоначалния ищец. Установява се,
че на едромащабната топографска карта от 1989 г. територията на имот № 000299 е
означена с условен знак за пасище – мера, а територията на имот № 000305 – с
условен знак за широколистна гора /вж. Приложение № 2 на основното заключение
на СТЕ, на което е показано копие – извадка от ЕТК от 1989 г. в частта на
Пионерски лагер „Белите брези“, и съответно копие – извадка от КВС след
приключване по ЗСПЗЗ и преди реституцията по ЗВСГЗГФ/. Установява се, че след
приключване на реституцията по ЗСПЗЗ, е извършено възстановяване на горите по
реда на ЗВСГЗГФ в землището на с. Владая, като това възстановяване е извършено
на базата на лесоустройствен проект /ЛУП/ на НП „В.“, изработен през 1998 г. в
мащаб 1:10000. Въз основа на същия ЛУП е извършено и възстановяване на имот №
115030, който е възстановен на наследниците на В.Г.И.с Решение №
ВГ135/30.11.2000 г. на основание ЗВСГЗГФ в нови реални граници, като част от по
– рано реституирания по реда на ЗСПЗЗ имот № 000305. При съвместяването на
картата на възстановената собственост, в състоянието й непосредствено след
приключване на реституцията по ЗСПЗЗ, с лесоустройствения проект, се
констатира, че границите на имот № 000299, определени по ЕТК от 1989 г. /т. е.
непосредствено след приключване на реституцията по ЗСПЗЗ/, не съвпадат с
границите на подотдели 4 и 5 от отдел 108 по ЛУП от 1998 г. При извършването на
реституцията по ЗВСГЗГФ за меродавни са приети границите от ЛУП от 1998 г., въпреки
че мащабът, в който е изработен този ЛУП /1:10000/, е по – недостоверен и по –
неточен от мащаба, в който е изработен ЕТК от 1989 г. /1:5000/. Установява се,
че границата между подотдели 4 /в частта на имот № 000299/ и подотдели „р“ и „с“ /в частта на
новопроектираните имоти № 115029 и 115030/ минава върху съществуваща сграда,
която е нанесена в ЕТК, но не е нанесена в ЛУП.
Според основното
заключение на СТЕ границите в ЛУП от 1998 г. са прекалено генерализирани при нанасянето
им съобразно изискванията за мащаб 1:10000 и не отговарят на изискванията за
точност при определяне на имотните граници, докато границата от ЕТК в мащаб
1:5000 съответства в по – голяма степен на действителната граница между имот,
представляващ според естествените си характеристики, поляна /имот № 000299/, и
имот, представляващ според природните си характеристики, залесена горска
територия /имот № 115030/, като най – точно границата между горско – дървесната
растителност и поляната може да се установи след геодезическо измерване.
При извършения
от вещите лица оглед на място е констатирано, че процесните две постройки
„Музей на совата“ и „Музей на водното конче“ съществуват на място, върху
незалесен терен, в непосредствена близост до гората; че са разположени шахматно
една спрямо друга; че са с обща допирна точка, и че същите са с дървени
конструкции, които стъпват върху стари основи от разнородни материали
/бутобетон и тухли/; от старите стени е запазена само северната стена на „Музея
на водното конче“, изпълнена с тухли; в някои участъци върху старите основи са
изляти стоманобетонови пояси – покривната конструкция е изпълнена от дърво и
поликарбонатни плоскости, като част от последните е силно повредена. Въз основа
на установеното при огледа, информацията за вида и състоянието на старите
сгради преди изграждането на двата музея, получена от снимковия материал,
предоставен на вещите лица по време на огледа, и показанията на разпитаните по
делото свидетели, доведени от Дирекция на Природен парк „В.“, вещите лица дават
заключение, че старите основи са на сграда на един етаж с функционално
предназначение „кухня – столова“, представляваща част от бившия пионерски лагер
„Белите брези“, която сграда фигурира под № 1759 в представената във вид на
копие по делото Паспортизация на благоустройствените фондове от м. 03.1986 г.
Установява се от
основното заключение на СТЕ, че на първите по време скици – скица от 13.01.2001
г. и скица № Ф00508/03.06.2005 г. на имот № 115030 е нанесена постройка, която
по геометрична форма съответства на сградата, нанесена на картен лист К – 9 –
34 (21) от ЕТК от 1989 г., но по местоположение е изместена с около 14 метра на
североизток спрямо своето действително местоположение земната повърхност, и по
този начин на двете скици е създадена привидност, че тази сграда попада само в
имот № 000299, докато в действителност сградата попада в три имота - № 000299,
№ 115029 и № 115030. Според вещите лица вероятната причина за невярното
ситуиране на сградата в скица № Ф00508/03.06.2005 г. и в скицата от 13.01.2001
г. е грешната трансформация на данните от ЕТК при съвместяването им с КВС.
Установява се, че процесните постройка А и Б са нанесени в КВС с действителното
им местоположение и конфигурация едва при геодезическото заснемане от правоспособно
лице /инж. Л. К./ през 2012 г. по възлагане от първоначалния ищец Г.Г., като
резултатите от това заснемане са отразени в скица № К00002/12.11.2012 г. /л. 16
от делото/. Вещите лица посочват, че на скица № К00002/12.11.2012 г. са отразени
две сгради, от които изчертаните с точкова линия сгради съответстват на
процесните постройки А и Б с граници, определени от геодезическото заснемане от
правоспособно лице инж. Л. К.през 2012 г., а изчертаните с плътна линия
съответстват на запазените основи на разрушена сграда от бившия пионерски
лагер.
От
допълнителното заключение на СТЕ е видно, че е извършено геодезическо измерване
от вещото лице инж. А. Д... От графическото изображение, обективиращо
резултатите от геодезическото измерване /л. 487 – 488 от делото/, се
установява, че сега съществуващата действителна граница между горско –
дървесната широколистна растителност и поляната, заснета при това измерване, е
видимо много по – близка откъм местоположение и конфигурация с графическото
изображение на тази граница, такова, каквото е в ЕТК от 1989 г., отколкото с
графическото отразяване на тази граница в ЛУП от 1998 г.
Според
допълнителното заключение на комплексната СТЕ, прието във въззивното
производство, не е възможно в период от около 10 години да са настъпили
изменения на границите между поляна/ливада пасище/мера и широколистна года,
вследствие на естествени процеси на самозалесяване в планината В. като
климатичен пояс и надморска височина, без да са отразени при извършените
таксационни проучвания на горите и земите от горския фонд на планината В..
При така
установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба
с вх. № 5121488/16.07.2019 г. от Г.В.Г. срещу решение № 150407/25.06.2019 г. по гр. д.
№ 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
съд препраща към мотивите му.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността
на решението от 16.07.2019 г., въззивният съд намира следното:
По
инцидентния установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявен
от ДПП „В.“, като процесуален субституент на Държавата:
Искът с правно
основание по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е допустим при наличието на правен интерес. С
оглед презумпцията на чл. 2, ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални
данни, самото заснемане в кадастралната карта на част от собствения на ищеца
имот като част от имота на ответника или незаснемането му като самостоятелен
имот води до извод за наличие на правен интерес, тъй като създава привидност,
че тази част действително е собственост на ответника.
Разпоредбата на
§ 1, т. 16 от ДР на ЗКИР /нова – ДВ, бр. 49/14 г./ определя непълнотите или
грешките в кадастралната карта като „несъответствия в данните за недвижимите
имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти спрямо
действителното им състояние към момента на одобряване на кадастралната карта и
кадастралните регистри“. Когато тези несъответствия не са свързани със спор за
право на собственост, поправянето им се извършва по административен ред. Когато
непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта или
кадастралния регистър са свързани със спор за материално право, те се
отстраняват след решаване на спора по съдебен ред съгласно чл. 54, ал. 2 ЗКИР
/ред. ДВ, бр. 49/14 г., преди изменението – чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР/.
В този смисъл е
задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 4 от Тълкувателно решение № 8/23.02.2016
г. по тълк. дело № 8/14 г. на ОСГК на ВКС.
С доклада по
делото, изготвен от първоинстанционния съд, на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, е указано на ищеца по инцидентния установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР
ДПП „В.“, че в негова тежест е да докаже: 1/. че имот № 000299, респ. поземлен
имот с идентификатор 11394.4246.344, е публична държавна собственост /че
планината В. е обявена за народен парк с Постановление № IIIa – 15422/27.10.1934 г. на министъра на народното
стопанство, като към настоящия момент е прекатегоризиран в природен парк по см.
на чл. 5, т. 5 ЗЗТ; че спорният имот № 000299 по КВС на с. Владая, м. „Белите
брези“, с начин на трайно ползване – туристическа ,база, представлява защитена
територия – природен парк и като такъв – публична държавна собственост по см.
на Закона за горите/; 2/. че двете процесни сгради се разполагат изцяло в
рамките на действителните пространствени измерения /граници/ на принадлежащия
на ищеца по инцидентния установителен иск поземлен имот № 000299, в т. ч. че
именно върху масивните постройки на старите сгради, изградени от просветното
министерство през 60 – те години, ДПП „В.“ е извършил възстановяването на
процесните дървени постройки, предназначени за музеи с природонаучна и
познавателно – образователна функция /Музей на совата и Музей на водното
конче/, в изпълнение на плана за управление на парка; че след провеждане на
реституционно производство в полза на праводателите на първоначалния ищец,
основите на старите сгради на пионерския лагер са били нанесени в КВС в държавния
имот № 000299, и че при нанасянето им там тези сгради са попадали изцяло в
действителните имотни граници на принадлежащия на ДПП „В.“ имот № 000299 /при
въведен от ДПП „В.“ правен довод, че истинските /действителни/ имотни граници
на имот № 000299 са отразени в скица от 03.06.2005 г. на ОСЗГ – Овча купел; че
при възлагането с постановлението за възлагане от 06.12.2011 г. на Г.Г. на имот
№ 115030 по КВС двете спорни сгради са се разполагали изцяло в рамките на
истинските /действителни/ имотни граници на имот № 000299, представляващ поземлен имот с идентификатор 11394.4246.344
според действащите за този имот КККР.
Настоящият
съдебен състав намира, че предпоставките за уважаване на иска с правно
основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР са доказани при условията на пълно и главно
доказване.
С Постановление
№ IIIa - 5422/27.10.1934 г. на министъра
на народното стопанство е разпоредено да се обяви за строго охранителен
периметър и национален парк, с резерватите в него, горите и пасбищата – айлаци,
планината В., в обхвата на посочените в постановлението граници, обхващащи
около 6401 ха.
С Наредба –
Закон от 1936 г. за защита на родната природа, утвърдена с Указ № 81/30.06.1937
г. на *********, В. придобива статут на народен парк.
С постановление
№ 621/01.08.1952 г. по доклад № 160/21.05.1952 г. на Министерски съвет е
постановено планината Витопа „да се устрои и стопанисва“ като народен парк,
като с това постановление е установена площта на В. 227 258 кв. м. дка,
при граници, нанесени с червена линия върху приложената към постановлението
карта на парка в мащаб 1:2000.
От представената
по делото препечатка – извлечение от неофициалния раздел на „Държавен вестник“,
бр. 65/2000 г., се установява обнародването на Заповед № РД – 349/14.07.2000 г.
на министъра на околната среда и водите за прекатегоризиране на НП „В.“ от
народен парк в „природен парк“ със същото име по смисъла на Закона за
защитените територии.
Не
е спорно между страните, че към момента на административното обособяване на
имот № 000299, както и при постановяване на Решение № ВГ – 135/30.11.2000 г. на
ОСЗ „Овча купел“, правото на собственост върху имот № 000299 е принадлежало на Държавата,
която преди постановяване на реституционното решение от 30.11.2000 г., е
упражнила правото си със Заповед № РД – 349/14.07.2000 г. на министъра на
околната среда и водите да обяви Народен парк „В.“ /част, от който е отдел 108,
включващ имот № 000299/ за „природен парк“ по см. на чл. 5, т. 5 от Закона за
защитените територии, с което той е придобил и статут на „защитена територия,
определена със Закона за защитените територии“ по см. на § 1, т. 7 от ДР на
ЗВСГЗГФ. Следователно имот № 000299 към момента на постановяване на
реституционното решение от 30.11.2000 г. е имал характер на „гора –
изключителна държавна собственост“ по см. на чл. 6, т. 1 вр. § 1, т. 7 от ДР на
ЗВСГЗГФ вр. чл. 5, т. 5 от Закона за защитените територии.
На
следващо място, от основното заключение на СТЕ и от разясненията, дадени от
вещото лице Б. в о. с. з. на 05.05.2017 г., се установява, че реституцията по
ЗСПЗЗ в землището на с. Владая, м. „Рочков камък“, е била осъществена
при съобразяване на границите между различните растителни видове /гора –
поляна/, а следователно и границата между имот № 000299 и № 000305, от
който впоследствие е създаден имот № 115030, възникнала в резултат на
реституцията по ЗСПЗЗ и преди осъществяване на реституцията по ЗВСГЗГФ, е
минавала оттам, откъдето е минавала границата между различните растителни
видове – гора – поляна.
За
установяване на границата между горско – дървесната растителност и поляната, в
която се е намирал бившия пионерски лагер, към момента, предхождащ реституцията
по ЗВСГЗГФ, настоящият съдебен състав намира, че следва да се кредитират
изводите на СТЕ /основна и допълнителна/, като компетентно изготвени и
обосновани.
От основното
заключение на СТЕ се установява, че границата от едромащабната топографска
карта /ЕТК/ в мащаб 1:5000 съответства в
по – голяма степен на
действителната граница между отделните видове растителност, послужила за основа
на реституиране на имотите по реда на ЗСПЗЗ, в сравнение с границите в ЛУП от
1998 г., които са прекалено генерализирани при нанасянето им съобразно
изискванията за мащаб 1:10000.
От графическото
изображение, обективиращо резултатите от геодезическото измерване /л. 487 – 488
от делото/, се установява, че сега съществуващата действителна граница между
горско – дървесната широколистна растителност и поляната, заснета при това
измерване, е видимо много по – близка откъм местоположение и конфигурация с
графическото изображение на тази граница, такова, каквото е в ЕТК от 1989 г., отколкото с графическото
отразяване на тази граница в ЛУП от
1998 г.
От резултатите
от геодезическото измерване, извършено от вещото лице А. Д.., се установява, че
линиите на застрояване на „Музея на совата“ и на „Музея на водното конче“ се
намират на разстояние от горско – дървесната растителност и не навлизат в нея.
От извлечението
от едромащабната топографска карта от 1989 г. /скица № 1 към Приложение № 2 към
основното заключение на СТЕ/ също е видно, че основите на старата кухня –
столова, върху които са били построени двата музея, са били в близост до
гората, но извън нея.
Същевременно от
събраните по делото доказателства не се установява границата на горско –
дървесната растителност, която се намира на запад от бившия пионерски лагер, да
е била променяна по естествен или изкуствен начин в периода от 1989 г. /ЕТК/ до
2017 г. /до извършване на геодезическото измерване от вещото лице Д../.
Предвид
изложеното по – горе, настоящият съдебен състав приема, че границата между гора
и мера, преди постановяване на реституционното решение от 30.11.2000 г., е
преминавала оттам, откъдето сочи едромащабната топографска карта от 1989 г. и
геодезическото измерване от м.10.2017 г. Този фактически извод води до правния
извод, че реституционното решение № ВГ – 135/30.11.2000 г., от което се ползва
праводателя на Г.Г., е материално незаконосъобразно в частта, в която е
допуснато реституиране и на площ в посока на североизток извън пределите на
горско – дървесната широколистна растителност, която площ е обхванала и част от
основите на кухнята – столова на бившия пионерски лагер, върху които основи са
били построени „Музея на совата“ и „Музея на водното конче“ /тази площ е
оцветена в светлозелено – жълтеникав цвят и е заключена между точки А – Б – В –
Г – Д – Е – Ж – З – И – К - А на Приложение № 2Д към заключението на допълнителната
СТЕ, приета в първоинстанционното производство/.
Това е така, тъй
като на реституция по реда на ЗВСГЗГФ подлежат само територии, по отношение на
които не налице някоя от пречките, посочени в чл. 6 от ЗВСГЗГФ.
По
делото се установява, че теренът, който се намира на североизток от горско –
дървесната широколистна растителност, върху която е бил възстановен на
наследниците на В.Г. И.поземлен имот № 115030, към датата на постановяване на
реституционното решение /30.11.2000 г./ вече е бил административно обособен
като самостоятелен поземлен имот под № 000299, в резултат на приключилата
реституция по ЗСПЗЗ, с граници, съвпадащи по силата на приключилата реституция
по ЗСПЗЗ, с действителната естествена граница между горско – дървесната растителност
и поляна.
Не
се спори между страните, че към момента на административното обособяване на
имот № 000299, както и при постановяване на Решение № ВГ – 135/30.11.2000 г. на
ОСЗ „Овча купел“, правото на собственост върху имот № 000299 е принадлежало на Държавата,
която преди постановяване на реституционното решение от 30.11.2000 г., е
упражнила правото си със Заповед № РД – 349/14.07.2000 г. на министъра на
околната среда и водите да обяви Народен парк „В.“ /част, от който е отдел 108,
включващ имот № 000299/ за „природен парк“ по см. на чл. 5, т. 5 от Закона за
защитените територии, с което той е придобил и статут на „защитена територия,
определена със Закона за защитените територии“ по см. на § 1, т. 7 от ДР на
ЗВСГЗГФ. Следователно имот № 000299 към момента на постановяване на
реституционното решение от 30.11.2000 г. е имал характер на „гора –
изключителна държавна собственост“ по см. на чл. 6, т. 1 вр. § 1, т. 7 от ДР на
ЗВСГЗГФ вр. чл. 5, т. 5 от Закона за защитените територии. Ето защо върху него
не е било допустимо да се извърши реална реституция с оглед въведените за това
пречки по чл. 6, т. 1 ЗВСГЗГФ вр. § 1, т. 7 от ДР на ЗВСГЗГФ.
Съгласно чл. 6,
т. 3 от ЗВСГЗГФ изключена е реална реституция и върху имот, който представлява или върху
който е разположено „друго законно строителство“. В случая такова „друго
законно строителство“ представлява съществувалото и непремахнато строителство
на основи на сграда на един етаж, представляваща кухня – столова на бившия
пионерски лагер, върху които основи през 2005 – 2007 г. са изградени „Музей на
совата“ и „Музей на водното конче“. По делото не са представени строителни
книжа, които да установяват законността на построената кухня – столова на пионерския лагер, върху
чиито основи са изградени „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“, но
доколкото се касае за публично строително – благоустройствено мероприятие на
самата държава в изпълнение на благоустройствените предвиждания по регулационно
– застроителния план, от значение е съответствието на построеното с
предвижданията на актовете за устройство на територията, каквото е налице, а не
– наличието на строителни книжа.
Предвид
изложеното – горе, настоящият съдебен състав намира, че реституционното решение от 30.11.2000 г. не
следва да бъде зачетено в посочената по – горе част на основание чл. 17, ал. 2,
изр. 2 ГПК вр. чл. 6 ЗВСГЗГФ. Ето защо, наследниците на В. Г. И., респ.
правоприемникът Н. Б. И., не са могли да придобият правото на собственост върху
посочената по – горе площ, съответно и правоприемникът на Н. Б. И. не може да
се легитимира като собственик на тази
площ. Това е така, тъй като постановлението за възлагане, от което черпи права Г.Г.,
представлява деривативен придобивен способ, поради което приобретателят
придобива възложения имот само ако той е бил собственост на длъжника по
изпълнението, и в границите и обхвата, които възложеният имот действително е
имал.
Ето защо, предявеният
инцидентен установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да се уважи като
основателен, като се признае за установено, че действителната имотна граница
между поземлен имот с идентификатор 11394.4246.344 /собственост на Държавата/,
и поземлен имот с идентификатор 11394.4246.14 /собственост на Г.В.Г./ по КККР,
утвърдени със Заповед № РД – 18 – 14/21.07.2011 г. на изпълнителния директор на
АГКК, минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки 26, 27, 23 и
22 и 25 по координатния регистър, изобразени на Приложение № 1Д към заключението
по допълнителната съдебно – техническа експертиза.
По положителния
установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявен от Г.В.Г., за признаване за установено, че е собственик на масивна
сграда от около 50 кв. м, както и на 1/3 ид. ч. от масивна сграда от около 70
кв. м.:
С доклада по
делото първоинстанционният съд е указал, че по иска с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че в негова полза е било издадено
постановление за възлагане на недвижим имот №
115030, който имот представлява поземлен имот с идентификатор
11394.4246.14 /съгласно влязла в сила заповед № РД – 18 – 44/21.07.2011 г. на
изп. директор на АГКК/, както и че към момента на издаване на постановлението
за възлагане масивната сграда на около 50 кв. м. е била разположена изцяло в
границите на възложения на ищеца поземлен имот, както и че масивна сграда на
около 70 кв. м. е била разположена на границата между възложения на ищеца имот
№ 115030 и съседните му имоти с номера по предходен план № 000299 и № 115029,
като тези граници са били съобразно действителните пространствени измерения
/граници/ на правото на собственост на възложения на ищеца с постановлението
недвижим имот и на съседните два имота, към момента на възлагането.
По делото не се
спори между страните, а и от представеното като доказателство по делото
постановление за възлагане на недвижим имот от 06.12.2011 г. по изп. дело №
01407/10 г. се установява, че ЧСИ Р.М.е възложила на Г.В.Г. имот № 115030 в
землището на с. Владая с ЕКАТТЕ 11394, СО, район „В.“, м. „Рочков камък“, с
площ от 2,000 дка, представляващ залесена горска територия – парк „В.“.
На следващо
място, с оглед изложените по – горе съображения, че процесните сгради – „Музей
на совата“ и „Музей на водното конче“ не са намират в обхвата и границите на
възложения на Г.Г. имот №
115030 /с идентификатор 11394.4246.14/, а в обхвата и границите на имот №
000299 /с идентификатор 11394.4246.344/, собственост на Държавата, то искът с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК се явява неоснователен.
В допълнение
следва да се посочи, че постановлението за възлагане не е породило вещноправен
ефект по отношение на процесните сгради и с оглед задължителното тълкуване, дадено
с Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк.
дело № 5/15 г. на ОСГК на ВКС, а именно – че приобретателят по възлагателното
постановление не придобива на основание чл. 92 ЗС намиращите се във възложения
поземлен имот сгради с характер на самостоятелни обекти, ако те не са били
възбранени, описани, оценени и посочени в постановлението за възлагане. В
случая, процесните две сгради – музеи, които при насочване на изпълнението
върху имот № 115030, са били с характер на самостоятелни обекти, не са били
възбранени, не са били описани и не са били оценени от съдебния изпълнител,
нито спрямо тях е била проведена публична продан. Ирелевантно е дали същите са
законни и дали отговарят на изискванията на ЗУТ за законен строеж.
Ето защо, искът
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК следва да се отхвърли като неоснователен.
На следващо
място, настоящият съдебен състав намира, че следва да се отхвърли като
неоснователен и искът с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС, предявен от Г.Г.
срещу ДПП „В.“, за заплащане на сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от възможността да ползва имот № 115030 /с идентификатор
11394.4246.14/, в периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г., в пълен
пространствен обхват, поради това, че част от имота е била заета от двете
сгради – „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“. Това е така с оглед формирания извод, че
ищецът Г.Г. никога не е бил титуляр на правото на собственост върху територията,
оцветена в светлозелено – жълтеникав цвят и заключена между точки А – Б – В – Г
– Д – Е – Ж – З – И – К – А на Приложение № 2Д към заключението на
допълнителната СТЕ.
Предвид
несбъдването на вътрешно процесуално условие /уважаване на първоначалния иск за
собственост - вж. уточнението на л. 95 от делото/,
не следва да се разглежда възражението
за заплащане на полезни разноски /подобрения/ върху имота на ищеца по см. на
чл. 72, ал. 2 ЗС в размер на 62 877,19 лв., претендирани като извършени от
добросъвестен владелец, както и материалноправно възражение за право на
задържане на спорните сгради до заплащане на подобренията на основание чл. 72,
ал. 3 ЗС, предявени от ДПП „В.“.
Поради
съвпадение между крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд решение № 150407/25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по
описа на СРС, 27 състав, следва да се потвърди като правилно.
Въззивната жалба
с вх. № 5088084/06.07.2020 г. от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г. по
гр. д. №
56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, в която е
оставена без уважение молбата на Г.Г.,
обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г., за допълване на
основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение, е допустима -
подадена е в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението от
15.06.2020 г. в обжалваната част е валидно и допустимо.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността
на решението от 15.06.2020 г. в обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
Неоснователни
са доводите на въззивника, че ДПП „В.“ е предявила срещу Г.Г. и отрицателен
установителен иск за собственост за признаване за установено, че същият не е
собственик на частта от имотите, попадаща под процесните сгради, по който няма
произнасяне от първоинстанционния съд. Видно от молбата – становище от
07.04.2021 г. от ДПП „В.“ друг иск, освен искът с правно основание чл. 54, ал.
2 ЗКИР, не е предявяван по делото от ДПП „В.“.
На
следващо място, неоснователни са доводите на въззивника, че в нарушение на
процесуалния закон първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата за
допълване на първоинстанционното решение в частта относно предявения евентуално
възражение за заплащане на подобренията, извършени в двете сгради – „Музея на
совата“ и „Музея на водното конче“, и относно правото на задържане на спорните
сгради до заплащане на подобренията на основание чл. 72, ал. 3 ЗС. Това е така,
тъй като посочените възражения са направени при условията на евентуалност – ако
бъде уважен първоначалният иск за собственост /вж. молбата – уточнение на л. 95
от делото/. С оглед несбъдването на вътрешно процесуалното условие за
разглеждането им, първоинстанционният съд не е следвало да се произнася по тях.
Неоснователни
са доводите на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е оставил без
уважение молбата по чл. 250 ГПК в
частта, в която се иска допълване на първоинстанционното решение с отделен
диспозитив по иска с правно основание чл. 92 ЗС за придобиване по приращение на
незаконно построените сгради – „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“.
Видно от диспозитива на решението от 25.06.2019 г. /л. 540 от
първоинстанционното дело/ такова произнасяне на първоинстанционния съд е
налице.
Поради
съвпадение между крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд решение № 120420/15.06.2020 г. по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в
частта, в която е оставена без уважение
молбата на Г.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г.,
за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение,
следва да се потвърди като правилно.
Частната
жалба с вх. № 5088082/06.07.2020 г. от Г.В.Г. срещу решение №
120420/15.06.2020 г. по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в
частта, в която е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК, обективирана
във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г., за изменение на решение от
25.06.2019 г. в частта за разноските, е допустима – подадена в срока по чл. 275,
ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд.
Разгледана
по същество, частната жалба е неоснователна.
Неоснователни
са доводите на частния жалбоподател, че решението в обжалваната част /с
характер на определение/ е неправилно, тъй като в хода на първоинстанционното
производство в нарушение на диспозитивното начало съдът е назначил тройна
експертиза, която не е била поискана от страните по делото, и е определил
възнаграждение на вещите лица в размер на 1100 лв. /вж. уточнението в
становището на л. 89 – 90 от делото/, без да уведоми страните по делото, но
същевременно е осъдил ищеца да заплати това възнаграждение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице може да се назначи, както по
искане на страните, така и служебно от съда, когато за изясняване на въпроси по
делото, са необходими специални знания. Ето защо, първоинстанционният съд не е допуснал
процесуално нарушение, като е допуснал изготвянето на допълнително заключение
на СТЕ.
С оглед изхода
на спора платените от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещите лица
А. Д.. и С.Б.по допълнителното заключение на СТЕ /в общ размер от 1100 лв./,
следва да се възложат в тежест на първоначалния ищец Г.В.Г..
Ето
защо, частната жалба от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г. по гр.
д. №
56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, в която е оставена без
уважение молбата му по чл. 248 ГПК, обективирана във въззивна жалба с вх. №
5121488 от 16.07.2019 г., за изменение на решение от 25.06.2019 г., в частта за
разноските, следва да се остави без уважение като неоснователна.
По
искането на Г.Г. за връщане на надвзета държавна така по делото, обективирано в
допълнителното становище на л. 89 – 90 от делото, компетентен да се произнесе е
първоинстанционният съд.
По
разноските по делото:
Предвид
изхода на спора по делото право на разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство има въззиваемата страна ДПП „В.“. С оглед на това, че
въззиваемата страна ДПП „В.“ не е представила по делото доказателства за
плащане по банков път на уговореното с договора за правна защита и съдействие
от 11.05.2021 г. адвокатско възнаграждение
за въззивното производство в размер на 2000 лв., то такива не следва да
й се присъждат.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 150407/25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27
състав, както и решение
№ 120420/15.06.2020 г. по гр. д.
№ 56341/12 г. по описа на СРС, 27
състав, в частта, в която е оставена без
уважение молбата на Г.В.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. №
5121488/16.07.2019 г., за допълване на решение № 150407/25.06.2019 г.,
постановено по делото.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г.
по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в
частта, в която е оставена без уважение молбата му, обективирана във въззивна
жалба с вх. № 5121488 от 16.07.2019 г.,
за изменение на решение от 25.06.2019 г., постановено по делото, в
частта за разноските.
Решението
в частта, в която е оставена без уважение частната жалба, има характер на
определение и може да се обжалва с частна жалба пред ВКС в 1 – седмичен срок от
връчването му на страните, а в останалата част може да се обжалва с касационна
жалба пред ВКС в 1 – месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: