№ 2707
гр. София, 10.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100506979 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20215454/05.10.2020г., допълнено с решение
20080848/29.03.2021г. по гр.д.№52373/2029г. по описа на Софийски районен
съд 168 състав е признато за установено, че А. Г. Т., дължи на „А.ЗА С.НА
В.“ ЕАД на основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК вр. с чл. 240,
ал.1 вр. с чл. 79, ал.1 вр. с чл. 99 от ЗЗД сумата от 1034,82 лв., главница по
договор за потребителски кредит №*********/26.09.2016, сключен с „П.
Ф.Б.“ и сумата от 81,04 лв. договорна лихва за периода от 17.11.2016г. до
12.05.2017г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 19.04.2019г., по ч.гр.д. №
22800/2019г. по описа на СРС 168 състав. С решението са отхвърлени
исковете за главница над уважената част от 1034,82 лв. до пълния
претендиран размер от 1180,60 лв., за договорна лихва за разликата над 81,04
лв. до пълния претендиран размер от 100,51 лв. за периода 21.10.2016г. –
16.11.2016г., за сумата от 54,76 лв. – такса оценка на досие за периода
28.10.2016г. - 12.05.2017г. и за сумата от 211,19 лв. такса за услугата „кредит
у дома“ за предоставяне на кредита местоживеене за периода 28.10.2016г. –
12.05.2017г. и за сумата от 492,93 лв. такса за услугата „кредит у дома“ за
събиране на погасителните вноски по местоживеене за периода 28.10.2016г.
– 12.05.2017г. и сумата от 253,63 лв. обезщетение за забава за периода
22.10.2016 – 18.04.2019г. С решението е разпределена отговорността за
разноски между страните.
1
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответницата че А. Г. Т., в която са изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Жалбоподателката
поддържа че между страните не е възникнало договорно правоотношение по
повод сключения договор за паричен заем. Сочи че за процесния договор
следва да се прилагат правилата в Закона за потребителския кредит. Изтъква
че в договора за кредит, респективно и в приложенията към него не е
приложен погасителен план, съдържащ информация за размера, броя
периодичността на вноските както и какви вземания включва погасителната
вноска. Намира горното обстоятелство за нарушение на чл. 11, ал.1, т.11 от
ЗПК. Поради което договорът за потребителски кредит бил недействителен
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Моли за отмяна на решението и
постановяване на друго с което исковете се отхвърлят.
Ответникът по жалбата „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД счита същата за
неоснователна. Изтъква, че в договора е уговорен фиксиран лихвен процент,
поради което не следва да се прлилага разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 от
ЗПК. Изтъква, че е налице погасителен план съобразно изискванията на
закона който е предаден на кредитополучателя и кредитния консултант
отбелязвал с подпис срещу всяка платена погасителна вноска. Ето защо счита
че решението следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Доводите на жалбоподателите за
недопустимост на решението на СРС са неоснователни по съображения,
които ще бъдат изложени по-долу.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка
на събраните писмени доказателства по делото и заключението на вещото
лице по допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се
2
установява, че на 26.09.2016 г. е бил сключен договор за потребителски
кредит № ********* между „П. Ф.Б.“ ООД и ответницата от друга страна,
като кредитополучател, По силата на сключения договор горепосоченото
дружество се е задължило да предостави на ответницата сумата от 1700 лв., а
последната се е задължила да я върне, ведно с уговорената възнаградителна
лихва в размер на 232,23 лв. /29,73 % годишно/ и такса за оценка на досие в
размер на 85 лв., на 45 седмични вноски - при първо дължимо плащане на
06.07.2016 г., а следващите - всяка сряда, всяка от които в размер на 69,12 лв.,
без последната в размер на 68,71 лв., а при предоставянето на допълнителна
услуга, представляваща домашна доставка на заетата сума в брой по неговото
местоживеене и седмично домашно събиране на вноските - да заплати такса
за услугата "Кредит у дома" в размер на 1092,76 лв. /или общо плащания в
размер на 3109,99 лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 49 %.
Страните постигнали съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по
всяко време правата си по договора - чл. 22 /виж и чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Не се спори, а и се установява, че между „П. Ф.Б.“ ООД и „И.А. М.“
ЕАД е бил сключен на 01.07.2017 г. договор за прехвърляне на вземания
/цесия/.
На следващо място се установява, че между „И.А. М.“ ЕАД и ищеца
„А.ЗА С.НА В.“ ЕАД е било сключено допълнително споразумение към
рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 16.11.2010г..
Видно е от клаузите на чл. 1, че по отношение на индивидуализацията на
прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към
Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част /подписано от
страните/, извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират
вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а именно: 2195,55
лв. - остатък от дължимата сума в това число лихва в размер от 155,55 лв.
Установено е също така, че „И.А. М.“ ЕАД е упълномощило ищеца да
уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение № 1 към
договора за цесия, за извършеното прехвърляне /виж пълномощно и
потвърждение съответно на л. 25 и л. 21 от първоинстанционното дело/.
По делото е безспорно, че ответницата е усвоила предоставената й в
заем сума от 1700 лв., както и че е заплатила на стария кредитор сумата от
1070 лв., като старият кредитор е отнесъл плащанията към следните
задължения: 116,64 лв. - такса за услугата "Кредит у дома" за предоставяне на
кредита в брой по местоживеене, 272,00 лв. - такса за услугата "Кредит у
дома" за събиране на погасителните вноски по местоживеене , 30,24 лв. -
такса за оценка на досие, 131,72 лв. - договорна лихва и 519.40 лв. - главница.
Спорен по делото е въпросът дали договорът за кредит е действителен
съобразно правилата на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК и в
частност дали е налице погасителен план.
Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК /виж чл.
3
22 от закона/ и процесният договор за потребителски кредит, който е сключен
изискуемата писмена форма /виж чл. 10, ал. 1 ЗПК - в редакция към момента
на възникване на правоотношението/, е действителен. Клаузите на договора
покриват минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК. Доколкото е
бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било
необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е
уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план /обективиран в текста на самия договор/, който съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски - чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът
съдържа и информация относно лихвения процент, който се прилага при
просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора,
стойността на разходите, което се дължат при неизпълнение на договора и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, с
което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 13, 15 и 16 ЗПК.
Ето защо са неоснователни възраженията във въззивната жалба за
недействителност на договора за потребителски кредит поради липса на
погасителен план.
По отношение на възраженията относно разпределянето на постъпилата
сума, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е отчел
обстоятелството че в договора е имало недействителни клаузи , а именно
такса за „услугата кредит у дома“ и такса за оценка на досие, по които са
отнесени плащания в общ размер на 418,88 лв.
Тези недействителни клаузи от договора не влекат недействителност на
целия договор, но сумата която е отнесена за тяхното погасяване следва да
бъде приспадната от размера на главницата и договорната лихва.
При това положение районният съд правилно е приспаднал от
главницата и договорната лихва направените плащания.
С оглед на изложеното и при съвпадение на изводите на двете съдебни
инстанции въззивната жалба следва да се остави без уважение, а
първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на производството въззивницата няма право на
разноски.
Право на разноски има въззиваемия който претендира такива в размер
на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1
НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
4
На основание чл. 280, ал3 от ГПК настоящото решение ke подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20215454/05.10.2020г., допълнено с
решение 20080848/29.03.2021г. по гр.д.№52373/2029г. по описа на Софийски
районен съд 168 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА А. Г. Т. да заплати на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5