№ 2488
гр. Варна, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на осми
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20213110115026 по описа за 2021 година
Предявен е от ЯН. ХР. Г., ЕГН **********, адрес: ****, срещу „Ф.Б." ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: ********** иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. І ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 739.30
лв., съставляваща сбор на неоснователно заплатена възнаградителна лихва от 180.53 лв. и
възнаграждение за поръчителство в размер на 558.77 лв. по Договор за потребителски
кредит № 865351/05.03.2020 г. ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска –
18.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от провеждане на
осъдителния иск, навеждайки следните фактически твърдения: между страните чрез
средства за комуникация от разстояние е сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 865351 от 05.03.2020г. По силата на договора ответното дружество
предоставило на ищцата заем в размер на 2000 лева. Същата се задължила освен да върне
главницата, да плати и възнаградителна лихва в общ размер от 460 лева. Уговореният
фиксиран лихвен процент бил 23%, а ГПР 49.110%. В т.5 от договора било посочено, че
същият се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ф.Б. в полза на ответното
дружество срещу възнаграждение 1540 лева. Кредиторът се задължавал да извърши оценка
на кредитоспособността на потребителя. Към настоящия момент заплатил на ответника
общо 4000 лева. Счита, че сумата в размер на 2000 лева, включваща договорното
възнаграждение и възнаграждението за поръчителство е предадена на ответника без
основание, поради нищожност на договорите. Твърди се нищожност на договора за
потребителски кредит, поради противоречие на закона - неспазване изискванията на чл. 22
ЗПК. Сочи се нищожност на договора поради липса на форма на основание чл. 10, ал.1 вр.
чл. 22 ЗПК, доколкото не е спазена приложимата процедура по ЗПФУР, тъй като на ищеца
не е предоставена преддоговорна информация, същият не е дал съгласие за сключване и
изпълнение на договора, както и за условията, при които може да се откаже от същия. Сочи,
че всички разменени между страните електронни съобщения не отговарят на императивните
разпоредби на ЗЕДЕУУ и съставляват неподписани електронни документи, в която връзка
оспорва валидността на съгласието си за сключване на договора. Излага, че договорът е
нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от него, а именно ГПР. Твърди, че не е ясно как е формиран ГПР и какви
компоненти се включват в същия, поради което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.1 вр.
чл. 10, ал.2 и чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК. Излага, че не е посочено как ГПР се отнася към ГЛП.
Твърди, че при съобразяване на предвидените такси и разноски по договора, размерът на
ГПР е различен от този, който е посочен, като твърди, че действителният ГПР е 100 %,
1
който надвишава максимално предвидения с чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи, че проверката за
кредитоспособността на заемателя следва да се извърши преди сключване на договора, като
към този момент следва да се прецени дали кредитът да бъде отпуснат, като на
кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение, едва след като кредитът
е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства. Отделно, твърди неравноправност на
клаузата и нищожност на основание чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като води до неравновесие в
правата на страните. Излага, че невключването на възнаграждението за поръчителство в
ГПР е равносилно на непосочването му договора. Твърди недействителност на договора,
поради противоречие с добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП. Сочи, че
недействителността на уговорката за ГЛП влече недействителност на целия договор. Твърди
нищожност на договора, на основание чл.11, ал.1, т.20 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е посочено
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл.29, ал.4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Излага, че е
налице разлика между сумата, посочена в процесния договор, която подлежи на връщане и
действително заплатената. Ищецът намира, че клаузата, с която е уговорена дължимост на
договорна лихва, е пряко противоречие със ЗПК. Сочи, че на основание чл.23 ЗПК, при
обявяване недействителност на договор, потребителят дължи връщане само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което счита,
че за него е налице правен интерес да иска връщането на разликата между заплатената от
ищцата сума 4000 лв. и получената в заем сума от 2000 лв. По изложените съображения
моли за уважаване на иска. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се оспорва
основателността на иска. Не се оспорва сключването на процесния договор за кредит, като
се излагат подробни съображения във връзка с неговата валидност. По отношение на
гаранцията се сочи, че същата не е задължително условие за сключване на договора за
кредит. Сочи, че ищецът сам е избрал да сключи договор за гаранция, като от електронния
формуляр е запознат с дължимите такси по същия. Уговорката се явявала индивидуално
договорена. Доколкото сумата за гаранция не била част от договора за кредит, не е включена
в посочения в договора размер на ГПР. Намира за неоснователно твърдението, че в договора
не е посочена възможността на кредитополучателя да се откаже едностранно от договора,
като това негово право е установено в чл.9. По изложените съображения моли за отхвърляне
на иска.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени заедно и по отделно, намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно по делото, а и се установява от представените доказателства, че между
страните е сключен от разстояние договор за предоставяне на потребителски кредит №
865351 от 05.03.2020г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата
заем в размер на 2000 лева, който е следвало да бъде върнат на 12 вноски, съгласно
погасителен план към договора. Уговорен е лихвен процент в размер на 23 % и ГПР от 49.11
%. Съгласно чл.5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Ferratum Bank в полза на „Ф.Б." ЕООД, като с одобряване на обезпечението от кредитора,
предоставеното обезпечение не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението. Посоченото е, че одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряване на кредита.
От ответника са представени Погасителен план към договора за кредит;
преддоговрона информация; Общите условия по договора за кредит.
Представена е от ответника справка за получени плащания по договора за кредит.
Представен е договор за гаранция /поръчителство/, сключен между ЯН. ХР. Г. и Ф.Б.
и погасителен план към него. Видно от същия договореното възнаграждение в полза на
гаранта е в размер на 1540 лева, като същият отговаря солидарно с кредитополучателя по
договора за потребителски кредит № 865351/05.03.2020г.
От заключението по допуснатата СТЕ се установява, че при кандидатстване за кредит
от „Ф.Б." ЕООД, заявка може да се подаде с личен гарант. През 2020г. дружеството има
разгледани и одобрени заявки за кредит, по които други кредитоискатели, различни от
ищеца, са кандидатствали с личен гарант. При кандидатстване за процесния договор за
кредит, „Ф.Б." ЕООД е предоставило на ищеца чрез e-mail следните документи:
Преддоговорна информация (Стандартен европейски формуляр); Договор за потребителски
2
кредит № 865351/05.03.2020 г.; Общи условия, уреждащи отношенията между ,,Ф.Б." ЕООД
и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството кредите. Ищцата е потвърдила
договора и условията по него чрез изпращане на SMS към номер 1917 със съдържание „FER
PRIEMAM", което е била подканена да направи, чрез SMS и имейл.
От заключението по допуснатата ССчЕ се установява, че общата сума, която ЯН. ХР.
Г. е изплатила на „Ф.Б." ЕООД по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
865351 е 2 749.30 лв. От тях: 2000.00 лв. са за главница; 180.53 лв. са за възнаградителна
лихва; 558.77 лв. са сума по гаранция /възнаграждение за „поръчител"/ и 10.00 лв. са такса за
предсрочно погасяване. Действителният размер на ГПР по договор за предоставяне на
потребителски кредит № 865351 по параметри на договора е 100%, а по изплатените от
ищцата суми – 158.68%. От предоставените от ответника „Ф.Б." ЕООД скрийншотове, става
видно, че сумите с код 7000 (суми по гаранция) са преведени към Ф.Б.. Същите се изпращат
автоматично, в деня, в който се внесе от потребителя.
При така установените фактически обстоятелства съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и е процесуално
допустим.
Съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да
докаже, че е заплатил в полза на ответника процесната сума, а ответникът следва да докаже
основание за задържането й.
Не е спорно между страните обстоятелството, че на 05.03.2020г. между ответника –
кредитодател и ищцата – кредитополучател е сключен договор за кредит, по силата на
който на ищцата е отпусната сумата от 2000лв. Не се спори и относно обстоятелството, а и
се установява от ангажираните доказателства, че ответникът е изпълнил задължението си да
предостави заемната сума. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР и съгласно текста на чл.
18 в тежест на ответника – доставчик на финансови услуги, е да установи, че е изпълнил
задълженията си по чл. 8 ЗПФУР. Установи се от неоспореното заключение на СТЕ, че при
кандидатстване за кредит, на посочен от потребителя e-mail се изпращат прикачени файлове,
в които се съдържа преддоговорна информация, номер на договора, както и дължимите
погасителни вноски. Не се установи ищцата да е получила на посочената ел. поща договор
за гаранция. Установи се от СТЕ, че е невъзможно сключването на договор за кредит, без да
бъде избрана опция за гарант, а по подразбиране излиза избор на гарант - Ф.Б.. От
представения от ответника договор за гаранция се установява, че дължимата по договора
такса е в размер на 1540 лв. Безспорно между страните е обстоятелството, че сума в размер
на 1540 лева, дължима като банкова гаранция, е преведена от ищцата в полза на ответника,
ведно с останалите дължими плащания по договора за кредит. Съгласно чл.18, ал.5 ЗПФУР
за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143-148 от
Закона за защита на потребителите. На първо място не се установява договорът за гаранция
да е бил изпратен като прикачен файл при кандидатстване за кредит, освен това съдът
намира, че клаузата визираща заплащане такса от 1540 лв. за обезпечаване вземането на
кредитора по договора за кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Договорът за
гаранция не е сключен по избор на клиента, освен това размерът на начислената съгласно
договора такса е почти колкото размера на предоставения кредит. Ето защо съдът намира, че
клаузата, визираща размер на възнаграждението по договора за гаранция е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал.1, т.20 ЗЗП, договореното възнаграждение увеличава разходите по
кредита, които освен това не са били известни на потребителя. Освен това същата е
нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално. С оглед
заключението на СТЕ следва да се направи извод, че потребителят не е могъл да влияе върху
съдържанието на договора, нито върху избора за сключването му. Доказателства по
отношение на това, че ищецът ще бъде одобрен за заема, за който кандидатства и без тези
допълнителни услуги, не се представят, напротив установи се, че е невъзможно
кандидатстването за заем, без задължителен избор на гарант. Дължими вноски по договора
за поръчителство не са посочени в преддоговорната информация, изпратена на клиента,
нито пък е посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително условие
за предоставяне на кредит. В чл.5.3 от ОУ е посочено като възможност за повишаване
кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително
условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. На следващо място ищцата твърди,
че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл.11
ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е
3
формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Това възражение е основателно. В
представения и приет по делото договор за кредит от 05.03.2020г. е посочен единствено
размера на ГПР – 49.11, но не е посочен начинът на изчисляването му.
Възнаграждението по договора за гаранция, макар и сключен с лице, различно от
кредитора, е пряко свързан с договора за потребителски кредит разходи и следва да бъде
включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите.
Технически е осигурена възможност за сключване на договор за кредит с ответното
дружество и без сключване на договор за гаранция с предложеното от него и свързано с него
юридическо лице, но поставените условия, на които да отговаря личния гарант на практика
изключват тази възможност.
В този смисъл сключването на договор за поръчителство е допълнителна услуга за
потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит и разхода за него следва да бъде
включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите.
В представената на ищцата преддоговорна информация е посочен годишен процент на
разходите, който е различен от действителния по договора, с което е нарушена разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК.
Независимо от горното, доколкото самият договор за кредит, сключен между
страните, не предвижда дължимост на сума в размер на 1540 лева за банкова гаранция, то
превеждането на такава по сметка на ответника се явява недължимо при липса на
установено основание. Без значение се явява обстоятелството, че впоследствие сумата е
била зачислена на друго лице, дори и същото твърдение да бе доказано от ответника.
Ето защо договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. В този случай чл. 23
предвижда връщане от потребителя само чистата стойност на кредита, без начислените
лихви или други разходи по кредита. От събраните доказателства се установи, че ищцата е
заплатила по договора за кредит сумата от 2 749.30 лв. От тях: 2000.00 лв. са за главница;
180.53 лв. са за възнаградителна лихва; 558.77 лв. са сума по гаранция /възнаграждение за
„поръчител"/ и 10.00 лв. са такса за предсрочно погасяване. Същата съгласно цитираната
разпоредба е дължала връщане само на чистата стойност на отпуснатия кредит, а именно –
2000лв. Ето защо разликата над заплатената сума от 2000 лева се явява недължимо платена
и подлежи на връщане.
По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск се явява
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лева-платена
държавна такса и 250 лева – депозит за вещо лице. Предвид че адв. Б.Х.З е предоставил на
ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗА),
то ответникът следва да бъде осъден да заплати на същия сумата от 300 лева за адвокатско
възнаграждение, на основание 38, ал.2 ЗА, определено съобразно минималния размер,
предвид в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф.Б." ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
********** да заплати на ЯН. ХР. Г., ЕГН **********, адрес: **** сумата от 739.30 лв.,
съставляваща сбор на неоснователно заплатена възнаградителна лихва от 180.53 лв. и
възнаграждение за поръчителство в размер на 558.77 лв. по Договор за потребителски
кредит № 865351/05.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска –
18.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф.Б." ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
********** да заплати на ЯН. ХР. Г., ЕГН **********, адрес: **** сумата от 300 лева,
представляваща направени в настоящото производство разноски.
ОСЪЖДА „Ф.Б." ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
********** да заплати на адв. Б.Х.З, служебен адрес: ********** сумата от 300 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от Закона за
Адвокатурата.
4
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5