№ 120
гр. Свиленград, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Йорданка Кр. Ненчева
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Йорданка Кр. Ненчева Гражданско дело №
20245620101075 по описа за 2024 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за
прогласяване на нищожността на целия Договор за паричен заем от 5039330 от 16.02.2024 г.
сключен от Н. И. И. с "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* и при условията на
евентуалност - установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК, с който се иска прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 2, т.6 и чл. 4 от
договор за паричен заем 5039330 от 16.02.2024 г.
Ищецът е предявил срещу "Файненшъл България" ЕООД установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26,
ал. 2, пр. 4 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска прогласяване на нищожността на
Договор за предоставяне на гаранция № 5039330 от 16.02.2024 г. сключен от Н. И. И. с
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********.
Ищецът твърди, че на 16.02.2024 г. е сключил договор за паричен заем № 503933 с
"Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който е получил сумата в размер на 5000, 00 лева,
който от своя страна се е задължил да я върне при посочените в Договора условия за срок от
18 месеца. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50. 00 %, и годишен
процент на разходите от 63.37 %.
Поддържа, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4
от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като ответникът е изискал и е
събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не са
предвидени с него.Сочи и, че макар да са посочени в договора лихвен процент и годишен
процент на разходите, ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са
компонентите на ГПК. Твърди, че в договора не са включени такси, комисионни и други
видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът "Изи Асет
Мениджмънт" АД няма право да формира ГПР в размер на 63.37%, защото освен
1
възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се включи и възнаграждението за
гаранта. Поради некоректно посочения размер на ГПР в договора, поддържа, че е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответни клаузата трябва да бъде обявена за
нищожна на основание ал. 5 от същия член на ЗПК.
В чл. 4, т.3 от процесния договор е било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно изискванията на
кредитодателят е било необходимо поръчителят да отговаря на множество трудно
изпълними изисквания. Твърди, че на датата на сключване на договора, между "Изи Асет
Мениджмънт" АД, е сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция №
5039330, по силата на който "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД срещу възнаграждение е
поело задълженията да обезпечи пред "Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията му.
Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на
задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство се
задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което било разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договорът за
поръчителство е следвало да предоставя дължимите парични думи на "Изи Асет
Мениджмънт" АД, което е било упълномощено от "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД да
събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за
поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя "Файненшъл България"
ЕООД, като "Изи Асет Мениджмънт" АД било овластено да приеме плащането. Твърди, че
дружеството кредитодател и поръчителят са свързани лица, доколкото "Изи Асет
Мениджмънт" АД бил едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД.
Твърди, че клаузата на чл. 4 от Договора представлява неотменимо изискване за получаване
на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Счита, че поставяйки изначално
изисквания, които са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да го "насочи" към
единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да
предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД
дружество. В тази връзка сочи, че това било опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
На следващо място счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство №
5039330 от 16.02.2024 г. е изначално лишен от основание. На следващо място твърди, че
съгласно чл. 138 договорът за поръчителство следвало да бъде сключен единствено между
поръчителя и кредитора. Твърди, че Договорът за предоставяне на поръчителство накърнява
добрите нрави, доколкото уговореното възнаграждение е в размер на повече от половината
от сумата на отпуснатия заем. Освен това същият бил сключен с цел заобикалянето на
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита, че приложената възнаградителна лихва в размер на 50 % е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
С оглед гореизложеното моли съдът да признае за установено, че целият Договор за
паричен заем от 5039330 от 16.02.2024 г. е нищожен, в условие на евентуалност, че клаузите
на чл. 2, т.6 и чл. 4 от договор за паричен заем № 5039330 от 16.02.2024 г. са нищожни,
както и да признае за установено, че сключеният договор за предоставяне на поръчителство
№ 5039330 от 16.02.2024 г. е нищожен. Претендира сторените по делото разноски.
Представя доказателства.
В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от двамата
ответници, с които оспорват предявените срещу тях искове като неоснователни.
Ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД твърди, че договорът за заем е
2
действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Оспорва всички основания за
недействителност на договора и отделните негови клаузи. С оглед гореизложеното моли за
отхвърлянето на предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.
Ответникът "Файненшъл България" ЕООД оспорва исковата молба оспорва исковата
молба като неоснователна. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е
действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Оспорва всички основания за
недействителност на договора и отделните негови клаузи. С оглед гореизложеното моли за
отхвърлянето на предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено следното:
По делото е безспорно, че на 16.02.2024 г. е сключен Договор за паричен заем от
5039330 от 16.02.2024 г. между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който
ищецът е получил сумата в размер на 5000, 00 лева; Заемополучателят се е задължил да
върне заема на 18 месечни вноски, всяка в размер на 400.34 лева с първа дата на плащане
19.04.2024 г. и падеж на последната вноска – 12.08.2025 г. В договора за заем е посочено
фиксиран годишен лихвен процент (ГПР) по заема в размер на 50 %, годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 63.37 % и е посочено, че общата сума за връщане е 7206.12
лева, от които 5000.00 лева лихва и 2206.12 лева възнаградителна лихва.
Във връзка с поетото с договора за заем задължение заемодателят да предостави
обезпечение по договора, съгласно 4 от него, заемодателят и ищец в настоящото
производство е сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № 5039330,
по силата на който "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е поело задълженията да обезпечи
пред "Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията му по договора за заем. В чл. 3 от
процесния договор за гаранция, е предвидено, че за поемане на задължението от гаранта се
дължи възнаграждение в размер на 1433.88 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 79.66 лева. Видно от двата договора – за заем и за гаранция вноските за
това възнаграждение са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
Договора за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт"АД. Предвидено е
потребителят да плаща възнаграждението по начините, установени в Договора за паричен
заем, за плащане на задълженията му по същия договор. "Изи Асет Мениджмънт"АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по
договора.
За изясняване на делото от фактическа страна, по искане на ищеца по делото е
назначена, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съда в
настоящия си състав приема като компетентно и обективно дадено. При извършеното
проучване вещото лице констатира, че общо за целия период за погасяване на задълженията
на ищеца по договор за паричен заем № 5039330 от 16.02.2024 г. и договор за предоставяне
на гаранция № 5039330 са постъпили плащания в общ размер от 4144.74 лева по договора
за заем и от 876.26 лева по договора за гаранция. Съгласно заключението на вещото лице
при изчисляване на ГПР от 63.37 % при сключване на договора за заем са включени като
компоненти размер на заема, фиксирания лихвен процент и срока на договора. От
експертизата се установява, че действителния размер на ГПР, изчислен по формулата на чл.
19, ал.2 от Закона за потребителските кредити и с включено възнаграждение за гаранта е в
размер на 113.4022 %. Установява се от експертизата и, че паричните средства от договора
за гаранция към договора за заем са постъпвали и осчетоводявани в счетоводството на "Изи
Асет Мениджмънт"АД като задължение към "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като
последното дружество е осчетоводявало сумите, които следва да получи като очакван
приход. Сумите се превеждат/прихващат през следващия месец, с което се уреждат
3
отношенията между двете дружества.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни
изводи:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр.
с чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване на
нищожността на целия Договор за паричен заем от 5039330 от 16.02.2024 г. сключен от
Н. И. И. с "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* и с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД и чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на
гаранция № 5039330 от 16.02.2024 г. сключен от Н. И. И. с „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********:
Предявените искове са процесуално допустими. Разгледани по същество са
основателни.
Процесният договор за паричен заем и договора за предоставяне на поръчителство
представляват договори с потребител на услуга, респ. сключените между страните договори
придава на кредитополучателя качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на
ЗЗП, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда
строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.. В такъв случай, съдът служебно следва да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави. СЕС многократно
е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения.
Разпоредбите на глава VІ от ЗПК уреждат "Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи", сред които е и чл. 22, съгласно който, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 –9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК,
договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл. 22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е
дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.
В чл. 7 от процесния договор за паричен заем, като обща сума, която следва да бъде
върната е посочена сумата 7206.12 лева, която включва отпуснатия кредит 5000.00 лева, и
2206.12 лева лихва, при лихвен процент- 50%.
Посочено е, че ГПР е 63.37 %, но не е ясно същия от какво се формира. Не са
посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В
Договора, липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение
4
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от
ЗПК/.
В общата сума по договора за заем не е включена сумата на допълнителното плащане
за възнаграждение за гаранта "Файненшъл България"ЕООД от общо 1433.88 лева или по
79.66 лева месечно.
От друга страна, с процесния договор за паричен заем страните са уговорили
задължение за ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 50%.
Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а
според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието
на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира
кредитора за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки
я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната
страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на
договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката
на ВКС, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва,
определена с акт на МС. В настоящия случай, задълженията по договора за кредит са
обезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния, както и четирикратния размер, на
законната лихва за процесния период, което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.
Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Договора, усвояването на сумата, предмет на
кредита, е обусловено от предоставяне на едно от три изрично посочени обезпечения, като в
случая е избрано третото такова- одобрено от заемодателя Дружество - гарант, което
предоставя гаранционни сделки. В следствие на това изискване, между ищеца и ответника
"Файненшъл България"ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция срещу
уговорено възнаграждение.
При служебно извършена справка в Търговски регистър и регистър на ЮЛНЦ,
където вписаните данни за търговците са публични и задължителни за третите лица, то от
партида на кредитора и гаранта се установява, че същите са свързани дружества-едноличен
собственик на капитала на "Файненшъл България"ЕООД е именно "Изи Асет Мениджмънт"
АД. Това е е индиция за знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по
договора под формата на уговорено възмездно предоставяне на гаранция още към момента
на сключването му. Ето защо, компонентът "възнаграждение за предоставяне на гаранция" е
следвало да се включи към ГПР по заема, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход.
Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със
сключването на договора за предоставяне на гаранция, кредиторът е предвидил
възнаграждение за предоставянето на гаранцията, което по своята същност представлява
разход, пряко свързан с договора за паричен заем и невключването на това възнаграждение в
общите разходи по заема представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установи, че в посочения в
договора ГПР от 63.37 % не е включено възнаграждение за гаранта. Установи се и, че ако
същото се включи, то ГПР е в размер на 113.4022 % , което означава, че значително ще
надхвърли и при това многократно, законово определения максимален размер на ГПР, който
е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10
пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва
да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали
5
да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите
и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива. Налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на
договора /чл. 22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за паричен заем относно определянето на
ГПР не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора
за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй
като той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това, в
настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на
посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на целия договор за
паричен заем, което води до основателност на предявения главен иск.
За пълнота следва да се изложи, че съдът намира и уговорената в чл. 4 от договора за
паричен заем клауза за осигуряване на обезпечение е нищожна. На първо място, тя
накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от
характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая
евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл. 16, ал. 1 от ЗПК, обаче е
предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в
противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля
риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да
провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако
не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, според
която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която
го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение, възнаграждение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и
доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 от
ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за
обезпечение в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – възнаграждение за поръчителство. Подобно
възнаграждение всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.
33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на възнаграждение за поръчителство с мораторна лихва е
недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се
отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява
възнаграждение, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на
извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредоставено обезпечение.
6
Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме,
че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
"възнаграждението за поръчителство" да не се дължи, то това плащане се явява по смисъла
на закона възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като възнаграждение.
Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и
търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се
счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай.
Условията са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна.
По
Съдът намира, че въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два
договора- този за заем и този за предоставяне на гаранция, формално представляват
самостоятелни договори, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за задължението заемополучателят да представи на заемодателя
обезпечение чрез предоставяне на гаранция от дружество, посочено от кредитора, както и от
това, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е в същия ден, в който е
сключен и договора за паричен заем. В този смисъл и доколкото двата процесни договора се
намират във взаимовръзка по между си и като система от правоотношения между страните,
последиците от прогласяването на недействителността на договора за паричен заем
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция.
Основание за сключването на договора за предоставяне на гаранция е поставеното от
"Изи Асет Мениджмънт" АД условие за предоставяне на обезпечение от страна на
длъжника, което пък се явява задължителна предпоставка за сключване на договора за
паричен заем. При обезпечаването на заема с гаранция обаче длъжникът е ограничен от
изискването на чл. 4 на Договора за паричен заем в правото си да избира кой да бъде гарант
по кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора
юридическо лице. Едностранно от кредитора са ограничени правата и възможностите на
потребителя да обезпечи задължението си по начин, избран от самия него. Предварително
наложената идентификация от кредитора кой може да бъде гарант по отпускани от него
кредити като обезпечение, не отчита интереса на потребителя, а само този на кредитодателя,
което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните.
Посоченият от "Изи Асет Мениджмънт" АД поръчител "Файненшъл България"
ЕООД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по чл. 3,
ал. 1 от ЗКИ при БНБ- с право да извършва гаранционни сделки като основна дейност и като
се посочи по-горе е свързано с кредитора лице. От анализът на доказателствата и клаузите
на сключените между страните договори се налага изводът, че потребителят не е имал право
на избор на гарант и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има в
предвид, че едноличен собственик на капитала на дружеството-заявител е кредиторът на
длъжника по договора за заем, поради което юридическото лице-гарант /което е
предварително одобрено от кредитора/ се явява и свързано с него лице. Това води до
значително неравновесие на правата на потребителя и търговеца и не отговаря на
изискването за добросъвестност, като лишава длъжника от право на избор и от възможност
7
за индивидуално договаряне. Нещо повече, правните последици от непредставяне на
обезпечение, води като последица до невъзможност за сключване на договора за паричен
заем. По такъв начин, без сключването на договора за предоставяне на гаранция или
представяне на някое от другите определени от кредитора обезпечения, потребителя не би
могъл да сключи договора за паричен заем, което на свой ред прави клаузата на чл. 4 от
Договора за паричен заем неравноправна.
По отношение на предявения против "Файненшъл България"ЕОД иск за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 5039330 от 16.02.2024 г., на първо
място, следва да се посочи, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, тъй като правната последица от нарушаването им е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Една от тези норми е справедливостта, която
изисква да се защитава и закриля всеки признат от закона интерес. В настоящия случай
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не постъпва в патримониума на
гаранта по договора– "Файненшъл България" ЕООД, а видно от установеното от съдебно-
счетоводната експертиза, то е част от вноската, която се дължи и се изплаща на заемодателя
"Изи Асет Мениджмънт" АД.
Основен предмет на дейност на ответника "Файненшъл България" ЕООД са
гаранционни сделки, каквато е и процесната. Следва да се посочи, че печалбата на
"Файненшъл България" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределя в полза на едноличния собственик на капитала "Изи Асет Мениджмънт" АД. В
случая търговецът –кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за заем, без значение
дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от
Договора за предоставяне на гаранция, установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се
прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави.
На практика със сключване на договора за предоставяне на гаранция се цели да се
заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за гаранция се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на "Изи Асет
Мениджмънт" АД. С договора за предоставяне на гаранция не се цели реално обезпечаване
на договора за заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, а едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
На следващо място, аргумент в подкрепа извода на съда, че процесният договор за
предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, е и фактът, че
сумата, която се претендира като възнаграждение по него в размер на 1433.88 лева, не е
включена в ГПР. Така потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които следва да прави по обслужване на заема. Предвидената сума в Договора за
предоставяне на гаранция в размер на 1433.88 лева представлява по своята същност разход
по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1
от ЗПК. Така се е стигнало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС No 426/2014 г. Реално по
този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Освен това, посочването на по- нисък от действителния ГПР представлява и невярна
информация относно общите разходи по кредита, което е нелоялна и заблуждаваща
търговска практика и прави регламентиращата го клауза неравноправна, като от своя страна
води до недействителност на договора за предоставяне на гаранция.
Безспорно е, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са
8
накърнени добрите нрави.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожност на процесния
договор за предоставяне на гаранция, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, също е
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Относно предявените при условията на евентуалност - установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, с който се иска прогласяване
на нищожността на клаузите на чл. 2, т.6 и чл. 4 от договор за паричен заем 5039330 от
16.02.2024 г.
С оглед уважаването на главния иск в настоящия казус, съдът не се произнася по
евентуално предявените такива.
Когато ищецът прибягва до обективно съединяване на исковете, той обуславя
разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск. Ако ищецът е предявил
обективно съединени искове при условията на евентуалност, то съдът се произнася по всеки
един от исковете в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като
при уважаването на иска на едно от основанията, съдът не дължи произнасяне по същество
по останалите евентуални искове. Предявяването на искове за прогласяване на нищожност
на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е
допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различни
правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по
сделката. Такъв интерес не е обоснован в настоящия казус, поради което исковете следва да
се разгледат от съда при условията на евентуалност в поредност, произтичаща от естеството
на поддържания от ищеца порок на сделката. (В този смисъл и Решение № 117 от 31.05.
2016 година на Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско
отделение, постановено по гр.д. № 5673 по описа за 2015 год.)
Относно разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените деловодни разноски. Видно от
представеното преводно нареждане дължимата държавна такса за предявените два иска в
размер на общо 293.76 лева, от които 245.00 лева за първия иск и по 48.76 лева за втория иск.
Поради това и всяко от двете ответни дружества следва да бъде осъдено да й заплати сумата
от 245.00 лева за "Изи Асет Мениджмънт"АД и 48.76 лева за "Файненшъл
България"ЕООД. Ищецът е заплатил и държавна такса за въпроизвеждане на документите
по делото в размер на 4.10 лева и е платил депозит за вещо лище в размер на 500 лева, които
следва да се понесе от ответниците поравно, Наред с това, от представения по делото
Договор за правна защита и съдействие от 01.04.2025 г. (л. 74 от делото) е видно, че ищецът
е бил представляван безплатно на основание чл. 5, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. във
връзска с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА- оказване правна помощ на материално затруднено лице.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди двамата
ответници да заплатят в полза на адвокат „Еднолично адвокатско дружество М.“
(регистрирано по ДДС видно от представените доказателство за това на л. 75 от делото) за
предявените против тях и уважени искове, сумата от 1225.93 лева с ДДС платими "Изи Асет
Мениджмънт"АД и 532,05 лева с ДДС, платими от "Файненшъл България"ЕООД,
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр.
чл. 36, ал. 2 от ЗА чл. 7, ал. 2, т. 1 от с НАРЕДБА № 1 ОТ 9.07.2004 Г. ЗА
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ ЗА АДВОКАТСКА РАБОТА (ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 14 ОТ 2025 Г.)
9
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, по иска на Н. И.
И., с ЕГН ************, против "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* Договор за
паричен заем от 5039330 от 16.02.2024 г. сключен между Н. И. И. с ЕГН ************ и
"Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, по иска на Н. И.
И., с ЕГН ************, против "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********
Договор за предоставяне на гаранция № 5039330 от 16.02.2024 г. сключен между Н. И. И. с
ЕГН ************ и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* да заплати на Н. И. И., с
ЕГН ************, направените по делото разноски за платена държавна такса от 497.05
лева.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество М. с БУЛСТАТ ********* сумата от 1225.93 лева - адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на Н.
И. И., с ЕГН ************, направените по делото разноски за платена държавна такса от
300.81 лева.
ОСЪЖДА "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на
заплати на Еднолично адвокатско дружество М. с БУЛСТАТ ********* сумата от 532,05
лева - адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок
от съобщението за неговото обявяване.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
10