Решение по дело №2316/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК, вр. чл.63а ал.3 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Делото е образувано по касационната жалба на директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр.Варна срещу решение № 1285/01.09.2023г., постановено по административно-наказателно дело № 20223110204719/2022г. по описа на Варненския районен съд, с което е отменено наказателно постановление №23-0000309/22.06.2022г., издадено от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр.Варна, с което на „Виктор Транс“ ЕООД с [ЕИК], е наложена имуществена санкция в размер на 3000 лева на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвП) за нарушение на чл.34 т.6 във връзка с чл.18, ал.1, т.4 от Наредба № 34/06.12.1999г. на МТ.

Решението на въззивната инстанция се атакува от касатора с доводи за неговата материална незаконосъобразност. Оспорват се правните изводи на въззивния съд относно характерните белези на допустителството като форма на изпълнителното деяние, за извършване на което е санкциониран превозвачът. Счита, че допустителството може да се прояви в различни форми – както с действие, какъвто е разглежданият случай, така и чрез бездействие. Изложени са подробни аргументи. Сочи се също, че съдът неправилно е възприел фактите по делото, което е довело до неправилно приложение на материалния закон при постановяване на съдебния акт. В подкрепа на това твърдение се посочва, че последните изменения на чл. 8 от Наредба № 36/15.05.2006 г. са свързани единствено с преценката за валидност (срочност) на удостоверенията (за психологическа годност), поради което може да се обсъжда в контекста на приложението на чл. 3, ал. 2 ЗАНН само в казусите, в които са санкционирани водачите, попадащи в обхвата на чл. 1, ал. 1 от същата Наредба (каквито са нарушенията по чл. 18, ал.1, т. 4 от Наредба № 34/06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници и чл. 18, т. 3 от Наредба № 33/03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ - санкционирани на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 ЗАвП), но не води до отпадане на задължението на превозвачите да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за психологическа годност. Следователно и след цитираното изменение на нормативната уредба такива нарушения подлежат на санкция по реда на чл. 96г, ал. 1, пр. 2 от Закона за автомобилните превози. Посочва се също, че според §6 на Преходните разпоредби на Наредба № 36/ 15.05.2006 г., валидните удостоверения за психологическа годност, издадени преди влизане в сила на измененията в подзаконовия нормативен акт, стават безсрочни и запазват валидността си при условията на §2, т.4 относно чл. 8, ал.7 от цитираната наредба, като безсрочни стават и удостоверенията издадени преди това и валидни към тази дата, т.е. обхваща всички удостоверения с дата на издаване в периода от 21.10.2019г. до 21.10.2022г. (включително), а фактите в разглеждания казус показват, че превозвачът е допуснал конкретно посоченият превоз на посочената в НП дата да се извърши от водач, който не притежава валидно УПГ дори и съобразно смисъла на настъпилите изменения в нормативната уредба. В заключение се иска от касационната инстанция да постанови решение, с което да отмени решението на ВРС и вместо него да постанови друго, с което да потвърди оспореното наказателно постановление като правилно и законосъобразно издадено. Претендира се присъждане на възнаграждение в полза на касатора за извършеното процесуално представителство и едновременно с това се иска съдът да се произнесе при условията на чл. 63д, ал.2 от ЗАНН по искането на насрещната страна за присъждане на разноски.

В съдебно заседание за касатора не се явява представител. С представена по делото молба с.д. № 2970/ 28.02.2024 г. е изразено становище по хода на делото, по доказателствата и по съществото на касационния спор, като се изтъква законосъобразността на отмененото наказателно постановление дори и при наличието на решение на СЕС по дело С-227/22, тъй като българските Наредба №3 и Наредба № 36 не противоречат на европейската директива 2006/126. Отново е направено искане за присъждане на юрискосултско възнаграждение.

Ответникът по касация - „Виктор Транс“ ЕООД, чрез управителя на дружеството И. К. И. и чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и настоява настоящата инстанция да я отхвърли като неоснователна и необоснована. Намира за правилни изводите на въззивния съд, поради което настоява постановеното от него решение да се остави в сила. Счита, че този правен резултат от оспорването на наказателното постановление съответства и на постановеното на 18.01.2024 г. решение на СЕС по дело С-227/2022 г., което е допълнително основание за отхвърляне на жалбата. С молба с.д. № 3032 от 29.02.2024 г. се иска присъждане на сторените от ответника съдебни разноски. Към молбата е приложен договор за правна помощ.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна счита касационната жалба за неоснователна и пледира оспореното решение да бъде оставено в сила. В подкрепа на изразеното становище сочи, че решението на ВРС е съобразено с постановеното на 18.01.2024 г. решение на СЕС по С-227/2022 година.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – гр. Варна в настоящия тричленен състав намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок. С нея е сезиран териториално и материално компетентния съд, поради което производството е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Описаното в потвърденото наказателно постановление деяние, съставляващо административно нарушение, е следното: при извършена комплексна проверка на дейността на превозвача „Виктор Транс“ ЕООД, притежаващ удостоверени за регистрация № 9222/19.12.2007 г. за извършване на таксиметров превоз на пътници, е установено, че на 22.10.2021г. в гр. Варна превозвачът е извършил таксиметрова дейност с водача Д. К. А. с [ЕГН], който към посочената дата не притежава валидно удостоверение за психологическа годност, издадено по реда на Наредбата по чл. 152, ал.1, т. 2 от ЗДвП. Предходното УПГ с № 436865 е било валидно до 30.09.2020г., а следващото такова е издадено на 27.11.2021 година.

При постановяване на оспореното решение и след анализ на представените от страните доказателства, ВРС е приел, че НП и АУАН, въз основа на който е издадено, са съставени от компетентни лица при спазване на установените в ЗАНН срокове.

Независимо от горното, съдът е констатирал, че е налице несъответствие между словесното описание на нарушението, дадено в НП, и посоченото от АНО правно основание за ангажиране отговорността на превозвача. Посочено е в мотивите на съдебния акт, че приложената от органа санкционна разпоредба на чл. 96г, ал.1 от ЗАвП предвижда като форма на изпълнителното деяние допустителство – нарушителят е допуснал да се извърши превоз, но както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него НП факти за „допустителство“ не са изложени. Напротив, посочено е, че превозвачът е „извършвал таксиметрова дейност“, което предполага активно действие от страна на нарушителя. Съдът е счел, че по този начин е ограничено правото на защита на санкционираното лице, което във всеки етап на производството има право да разбере за извършване на какво конкретно нарушение се ангажира неговата административно-наказателна отговорност. Според въззивната инстанция, този порок на акта е неотстраним в хода на съдебното оспорване, като същото е основание за отмяна на оспореното наказателно постановление.

Допълнително е посочено, че към дата на нарушението е действала разпоредбата на чл. 8 ,ал. 2 от Наредба № 36 от 15.05.2006г. в редакцията преди измененията, публикувани в ДВ, бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022 г., съгласно която удостоверението за психологическа годност е било валидно за срок три години от датата на неговото издаване с изключение на изчерпателно посочени в същата правна норма случаи, при които удостоверението е валидно за срок от една година. Към датата на постановяване на оспореното решение, обаче, са настъпили изменения в нормативната уредба и съгласно новата редакция на ал. 2 от чл. 8 на Наредбата „удостоверението за психологическа годност е безсрочно“. Нормативното изменение, въвеждащо безсрочност на УПГ е било възприето като по-благоприятен закон от въззивния съд и на чл. 3, ал.2 от ЗАНН оспореното пред него наказателно постановление е било отменено.

Оспореното решение е правилно като краен резултат, но при други правни съображения.

Към посочената в НП дата – 22.10.2021 г. действаща е редакцията на чл. 8 , ал.2 от Наредба № 36 от 15.05.2006г., съгласно която удостоверението за психологическа годност (УПГ) е било валидно за срок три години от датата на неговото издаване с изключение на случаите, в които се издава след навършване на 65-годишна възраст на лицето, и на случаите по чл.1, ал. 1, т. 2, 5, 6 и 7, в които удостоверението е било валидно за срок една година. В разглеждания случай предходното УПГ на водача Д. К. А., извършващ таксиметрови превози от името на санкционирания превозвач, е било валидно до 30.09.2020г., а следващото такова е било издадено на 27.11.2021 година и административно-наказващият орган е приел, че към посочената дата – 22.10.2021 г. е осъществен състава на описаното в наказателното постановление административно нарушение, като е приложил подзаконовата разпоредба, която е била в сила при извършването му.

С последващата редакция на цитираната правна норма в ДВ, бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022г., удостоверението за психологическа годност е станало безсрочно, което е прието от въззивния съд като отпадане на административно-наказателната отговорност на превозвача. По смисъла на чл.3 ал.2 от ЗАНН, прилагането на по-благоприятен закон изисква да е отпаднал признака на административното нарушение по смисъла на чл.6 от ЗАНН, чрез отмяна на наказуемостта на деянието, която е била свързана с налагане по административен ред на административно наказание или, когато се предвижда по-леко по вид или размер административно наказание. Това разбиране произтича от основополагащия правен принцип идващ от Римското право: nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege – в превод: в първата част - няма престъпление без закон (чл.5 ал.3 от Конституцията на Република България: „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му“) във втората част: не може да се налага наказание без закон. В подкрепа на разсъждението, че по-благоприятен закон (чл.3 ал.2 от ЗАНН) е този, чието прилагане към дадено конкретно деяние може да даде най-благоприятен резултат за нарушителя е разпоредбата на чл.7, т. 1, изр. 2 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, според която: „Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.“.

Към момента на постановяване на въззивното съдебно решение и към момента на приключване на устните състезания пред касационната инстанция не е отпаднало изискването за притежаване на удостоверение за психологическа годност по чл.8 ал.1 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (Загл. доп. - ДВ, бр. 89 от 2010 г.). Също към тези два момента не е променено и изискването по чл.18 ал.1 т.4 от Наредба № 34 от 6 декември 1999г. за таксиметровите превози на пътници, към таксиметровите шофьори да притежават валидно удостоверение за психологическа годност, издадено по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Както и не е отпаднало изискването към регистрираните търговци по чл.34 т.6 от Наредба № 34 от 6 декември 1999г. за таксиметровите превози на пътници, за извършване на таксиметрова дейност само с водачи, които отговарят на изискванията на чл. 18 от цитираната наредба и са вписани в регистъра по чл. 20 от същата наредба. Тоест, не е налице „декриминализация“ на деянието – не е престанало да бъде административно нарушение, тъй като не е отпаднал статута му на задължение към превозвачите.

Сърцевината на разглеждания правен казус е дали разпоредбите на чл.8 ал.1 и ал.2 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. (в предходната редакция от ДВ бр. 80 от 2011 г., бр. 41 от 2012 г., действала към датата на нарушението) противоречат на Директива 2006/126/ЕО. По тези преюдициални въпроси относно изискването за представяне на удостоверение за психологическа годност и неговия срок на действие е направено запитване от Административен съд гр.Габрово по к.а.н.д. №11/2022г. С решение от 18.01.2024г. по дело С-227/22, Съдът на Европейския съюз отговаря, че: „Член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност.“.

Следователно, СЕС е установил противоречие между националната уредба, изискваща от лицата, които извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки, притежаващи свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E да представят отделен документ – удостоверение за психологическа годност с нормата на член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО, ако тяхната физическа и умствена годност вече е била проверена. Тоест, изискването по разпоредбата на чл.8 ал.1 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за притежаване на удостоверение за психологическа годност касае само тези водачи, чиято психологическа годност не е била проверена при получаване на свидетелство за управление на превозни средства (например към него момент такова изискване за проверка не е било предвидено в нормативната уредба) от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E или тяхното свидетелство за управление не се отнася до тези категории. И в случаите, когато е допустимо да се изисква като отделен документ - удостоверение за психологическа годност, неговия срок не може да бъде по-кратък от срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство.

В отмененото наказателно постановление е посочено, че водачът на моторното превозно средство е имал удостоверение за психологическа годност №436865/30.09.2017г., което според старата редакция на чл.8 ал.2 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. е било с валидност от три години и съответно неговия срок е изтекъл на 30.09.2020г., т.е. към момента на нарушението на 22.10.2021г. е било невалидно, а новото удостоверение за психологическа годност № 729743 е било издадено на 27.11.2021г. Нито в акта за установяване на административно нарушение, нито в наказателното постановление е посочен срока на валидност на свидетелството за управление на превозно средство у въпросния водач, за да се прецени какъв е бил срока на валидност и на самото удостоверение за психологическа годност към датата, за която се твърди, че е било извършено нарушението. Видно от горецитираното решение на СЕС по дело С-227/22, удостоверението за психологическа годност, когато такова може да бъде изискано не може да бъде по-кратко от срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство.

Следователно, административно-наказващият орган не е доказал по безспорен начин, че на 22 октомври 2021г. превозвачът „Виктор Транс“ ЕООД е извършил нарушение на чл.34 т.6 от Наредба № 34/06.12.1999г. във връзка с чл.18 ал.1 т.4 от същата наредба и наказателното постановление е материално незаконосъобразно, защото водачът, осъществил таксиметров превоз на 22.10.2021г. е притежавал удостоверение за психологическа годност, чийто срок на валидност не доказано и не може да се приеме, че е бил изтекъл към датата на нарушението.

При този изход на спора, ответникът по делото – „Виктор Транс“ ЕООД би могъл да претендира присъждане на съдебни разноски, ако беше представил доказателства за тяхното извършване до приключване на съдебното дирене. В настоящия случай, едва след приключване на устните състезания е представена молба с.д. № 3032/29.02.2024г. от пълномощника на дружеството, адв. Г. К. с приложен към нея договор за правна помощ включващ разписка за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. Несвоевременното представяне на доказателство за направени съдебни разноски води до неоснователност на искането за тяхното присъждане.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1285/01.09.2023 г. постановено по а.н.д. №20223110204719/2022 г. по описа на Районен съд – гр.Варна.

Решението е окончателно.