Решение по дело №7765/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265658
Дата: 8 септември 2021 г. (в сила от 8 септември 2021 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20201100507765
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

      Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №……

                                         Гр. София, 08.09.2021 г.

 

 

                             В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                  ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                 Мл. съдия : Роси Михайлова

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 7765 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 72855/15.04.2020 г., СРС, 65 с-в, по гр. д. № на 45325/2019 г., признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 240 ЗЗД, че В.П.П., ЕГН : ********** дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ******сумата от 1 025 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит, без обезпечение от 12.05.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2019 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.04.2019 г. по ч. гр. д. № 18347/2019 г., 65 с - в. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

Решението се обжалва от ответника В.П.П., чрез представителя му, с доводи, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено, в нарушение на материалния и процесуален закон. Съдът не е обсъдил в цялост доказателствата, събрани в производството и е направил погрешни правни изводи. Неоснователно и в противоречие с клаузите на договора за кредит СРС е приел, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита на 10.01.2012 г., без да има доказателства такава да е обявена на кредитополучателя. В договора за кредит е предвидено, че става незабавно автоматично предсрочно изискуем, като клаузата е уговорена в полза и на двете страни по кредита. Излага доводи, че при връчване на исковата молба на ответника за отговор към нея не са приложени никакви доказателства, в това число уведомлението за цесията. Съобщението за цесията не е връчено лично на ответника, а на трето за спора лице. Неправилно при това СРС е приел, че ответникът е длъжник на новия кредитор, в нарушение на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, тъй като не е бил редовно уведомен за извършената цесия на вземането и прехвърлянето на вземането не е породило правно действие, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Излага доводи, че не са представени доказателства, че старият кредитор „ОББ“ АД е упълномощил „Е.М.“ ЕООД или друго лице -  адвокат да съобщават цесията и изводите на СРС в този смисъл за необосновани. Поддържа, че в противоречие с материалния закон съдът не е приел вземането по договора за кредит за погасено по давност, на основание чл. 110 ЗЗД, след като датата на предсрочната изискуемост е на 10.01.2012 г. Моли да се отмени решението изцяло и иска да се отхвърли. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ищецът „Е.М.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е оспорил жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. В него излага доводи, че решението е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален  закон. По делото е установено, че ищецът е придобил качеството кредитор спрямо ответника от предходният му кредитор - „ОББ“ АД след прехвърляне на вземането срещу ответника по договора за кредит въз основа на договор за цесия. Поддържа, че ищецът е доказал твърденията си, а ответникът не е ангажирал доказателства за възраженията си. Правилно, въз основа на представените доказателства, СРС е приел, че договорът за цесия е породил действие и прехвърлянето е съобщено на ответника валидно. Основателно съдът е приел, че длъжникът е уведомен за цесията с получаването на екземпляр от исковата молба, към който е приложено уведомление по чл. 99 ЗЗД. Неоснователно е твърдението, че ответникът не е получил никакви доказателства с исковата молба, тъй като в отговора е оспорил всички доказателства приложени към нея. Обосновано СРС е приел за неоснователно възражението за погасяване на вземането по давност, като е съобразил трайната практика по въпроса за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Моли да се потвърди решението. Не претендира разноски за тази инстанция. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена произтичат от договор за цесия, по които е прехвърлено вземане по договор за потребителски кредит.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на императивните материалноправни норми.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.

Във връзка с доводите по въззивната жалба за неправилност на съдебното решение, въззивният съд намира следното :

Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК ищцовото дружество е следвало да установи - пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит на ответника, по който той не е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на дължимите суми към цедента, размера на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством договор за цесия. От своя страна ответникът е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

Ответникът не е оспорвал и от представените пред СРС писмени доказателства се установява, че е сключил договор за потребителски кредит без обезпечение от 12.05.20210 г., с краен срок 10.05.2015 г., който е следвало да се погаси на 48 месечни вноски и е усвоил сума от 1 025 лв. Изискуемостта на договора е настъпила с изтичането на падежа на последната погасителна вноска на 10.05.2015 г.

Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност. В процесният договор изрично е предвидена възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице - чл. 18.

Установява се, че въз основа на договор за цесия от 31.01.2018 г., сключен между „ОББ“ АД като цедент и „Е.М.“ ЕООД като цесионер, са прехвърлени непогасените задължения на ответника по посочения договор за потребителски кредит. Вземанията, прехвърлени с цесията са индивидуализирани в Приложение № 1 към договора за цесия, представено пред СРС, като включват 1 025 лв. главница и 1 441, 94 лв. договорна лихва.

Според приетата пред СРС ССчЕ, която не е оспорена от страните и съдът кредитира, размерът на незаплатена главница по договора за кредит е 1 025 лв.  Експертизата сочи, че няма данни за извършени плащания при ищеца.

Предвид установените по - горе факти, СРС е направил обоснован извод, че е доказано съществуването на задължение на ответника по договора за кредит в претендирания размер, което не е в погасено в определения в договора за потребителски кредит срок - кредита е с краен падеж 10.05.2015 г.

Във връзка с възраженията, че на длъжника не е обявена предсрочна изискуемост на кредита, въззивният състав намира за необходимо да отбележи, че в случая вземането е прехвърлено на 31.01.2018 г. - след настъпване на окончателната изискуемост на целия кредит на 10.05.2015 г., поради което не стой въпроса за обявяването на предсрочната му изискуемост.

По отношение спорния въпрос за уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането по договора за цесия, като съобрази възраженията в жалбата, въззивният съд намира следното :

С договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера.

За да породи действие спрямо длъжника обаче, цесията следва да му се съобщи от цедента (стария кредитор) според изричното изискване на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

За разлика от СРС настоящият състав намира, че за уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне от страна на упълномощен от цесионера адвокат, пред СРС не е представено надлежно пълномощно, от което да се направи извод, че предходният кредитор (цедента „ОББ“ АД) е упълномощил ищеца (цесионера „Е.М.“ ЕООД) да уведоми вместо него длъжника за сключване на процесния договор за прехвърляне на вземането му.

Следователно в настоящата хипотеза е неприложимо разбирането, застъпено в последователната практика на ВКС по въпроса, че при липса на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента, цесията се приема за надлежно съобщена на длъжника и когато изходящото от цедента уведомление му бъде връчено като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иск за вземането.

Съгласно решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др.  само изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Само в такъв случай прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

В случая уведомлението, приложено към исковата молба, изхожда от адвокат, упълномощен от цесионера „ЕОС М.“ ЕООД да уведомява длъжниците, а не от цедента „ОББ“ АД.

В производството не са ангажирани доказателства, че цедентът „ОББ“ АД е упълномощил „Е.М.“ ЕООД да извършва уведомяване от негово име на длъжниците, чиито вземания са прехвърлени посредством договора за цесия от 31.01.2018 г. Пред СРС е представено единствено пълномощно от цесионера към адвокатско дружество „В. и пъртньори“ за уведомяване на длъжниците за договорите за цесия, сключени от „Е.М.“ ЕООД, но не и пълномощно, по силата на което цедента по процесния договор „ОББ“ АД да упълномощи ищеца - цесионер „Е.М.“ ЕООД да уведомява длъжниците от негово име.

По изложените съображения в съвкупност въззивният съд приема, че не са съобразени с материалния и процесуален закон изводите на СРС за основателност на  иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД.

Понеже въззивният състав намира иска за неоснователен, не следва да се обсъжда възражението на ответника за погасяване на вземането по давност.

Тъй като мотивите на настоящият състав не съвпадат с тези на СРС, оспореното решение, с което иска е уважен, следва да се  отмени, а вместо това се постанови ново, с което иска да са отхвърли.

Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта по присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и заповедното производства. В полза на адвоката на ответника следва да се присъди възнаграждение за СРС в размер на 300 лв., на основание чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. вр. с НМРАВ.

По разноските пред СГС:

С оглед изхода на спора и направеното искане, в полза на адвоката на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение за СГС в размер на 300 лв., на основание чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. вр. с НМРАВ.

Така мотивиран, съдът

                                                        

       Р   Е  Ш  И  :

                       

ОТМЕНЯ решение № 72855/15.04.2020 г., СРС, 65 с-в, по гр. д. № на 45325/2019 г., с което е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 240 ЗЗД, че В.П.П., ЕГН : ********** дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ******за сумата от 1 025 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит, без обезпечение от 12.05.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2019 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.04.2019 г. по ч. гр. д. № 18347/2019 г., 65 с - в и ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 240 ЗЗД - за признаване за установено, че В.П.П., ЕГН : ********** дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ******за сумата от 1 025 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит, без обезпечение от 12.05.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2019 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.04.2019 г. по ч. гр. д. № 18347/2019 г., 65 с - в.

 

ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ******, с адрес по делото : гр. София, ул. „******, чрез адв. В., да заплати на адвокат А.Н.Ж., с адрес ***, кант. № 12, адвокатско възнаграждение за СРС и за СГС в размер на по 300 лв. за всяка инстанция, на основание чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. вр. с НМРАВ, вр. с НМРАВ.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                        

 

 

 

 

 

         2.