Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.05.2023г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на четиринадесети март през двехиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 4607 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 16.01.2021г.
по гр.д. № 58156/2019г. на СРС, ГО, 47 състав, с което е признато за установено
по предявения от И.В.В. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 ГПК,
че не дължи сумите по наказателно постановление № 270298/10.06.2016г. в размер
на 100 лв., 149 лв. – разноски по изпълнителното дело и 12 лв. – такса по
Тарифата към ЗЧСИ, за събиране на които е образувано изпълнително дело №
20198490400600 по описа на ЧСИ А.П..
Въззивникът – ответник С.О. обжалва решението като
неправилно и необосновано. Поддържа, че позоваването на ТР № 2/12.04.2017г. на
ВКС от първоинстанционния съд е неправилно, тъй като мотивите му касаят
изтичане на обикновена давност, а е налице и абсолютна погасителна давност.
Сочи, че преценката за погасяване по давност на публично задължение по давност
е в компетентността на съответния административно –наказващ орган. Излага доводи,
че е приложима нормата на чл. 82, ал. 4 ЗАНН, съгласно която не е налице
изтекла абсолютна погасителна давност. Предвид изложеното, моли съда да отмени
решението и постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
Въззиваемият – ищец К.Ц.П.оспорва жалбата в депозиран писмен отговор като неоснователна.
Поддържа, че към момента на образуване на изпълнителното производство за
изтекли повече от две години от връчване на наказателното постановление. Моли
съда да потвърди решението. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо в частта досежно иска по чл. 439 ГПК
за сумата 100 лв.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК в допустимата част,
въззивният съд намира следното:
Производството пред СРС е образувано по предявен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо
ответника С.О., че ищецът И.В. не дължи сумата 100 лв. - наложена глоба с
наказателно постановление от 10.06.2016г., както и сумите 149 лв. – разноски и
12 лв.- такси, предмет на принудително
изпълнение по изп. д. № 20198490400600 по описа на ЧСИ А.П., поради погасяване
на вземането за глоба по давност.
За да уважи иска, СРС е приел, че наказателното
постановление е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и влязло в сила на
03.10.2016г. Приел е, че до образуване на изпълнителното производство на
16.07.2019г. не са налице действия по спиране или прекъсване на давността, поради
което е изтекла предвидената в чл. 82, ал.1, б. „“ ЗАНН двугодишна давност,
считано от влизане в сила на наказателното постановление.
Решението в частта досежно уважаване на иска по чл.
439 ГПК за сумата 100 лв. е допустимо и правилно.
Фактическата обстановка е правилно преценена от СРС,
тъй като наказателното постановление, с което е наложено административно
наказание глоба на ищеца, е издадено на 10.06.2016г. и връчено по реда на чл.
58, ал. 2 ЗАНН, поради което отбелязването върху него, че е влязло в сила на
11.10.2016., не е опровергано по делото. Изпълнителното производство по изп.д.
№ 20198490400600 по описа на ЧСИ А.П. е образувано въз основа на възлагателно
писмо на СО от 16.07.2019г.
Предмет на делото е оспорване на
изпълняемо право по реда на чл. 439 ГПК, представляващо публично общинско
вземане, възложено за събиране на частен съдебен изпълнител.
Неоснователен е довода в жалбата, че
гражданският съд не е компетентен да преценява наличието на изтекла погасителна
давност. Държавните и общинските вземания по влезлите в сила наказателни постановления
са публични вземания и се събират по
реда на ДОПК, освен ако в закон не е предвидено друго – арг. чл. 162, ал.2, т.
7 ДОПК вр. чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК. Съгласно нормата на чл. 163, ал. 4 ДОПК, когато публичните вземания са възложени за събиране на съдебен
изпълнител, събирането им се извършва по реда на ГПК. Налице е и задължителна
съдебна практика в посочения смисъл - Определение № 5/04.02.2020г. по адм.д. №
66/2019г. на ВАС, 5 чл. състав, постановено по реда на чл. 135, ал. 4 АПК/. С
оглед изложеното, липсва процесуална пречка защитата на длъжника да се проведе
по исковия ред по чл. 439 ГПК относно изпълняемото право.
Съгласно задължителните указания в ТР №
2/12.04.2017г. по т.д. № 3/2016г. на ВКС, срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е
неприложим по отношение на вземането за глоба, тъй като при разглеждане на
правната природа на глобата следва да бъде взет предвид нейния характер на
административно наказание. С оглед изложеното, правилно е приложена от СРС 2 -
годишната давност по смисъла на чл. 82, ал.1, б. „а“ ЗАНН, считано от влизане в
сила на наказателното постановление. В случая безспорно от този момент до
образуване изпълнителното производство е изтекъл период от 2 години, като не се
твърди и доказва в същия период да са били предприети изпълнителни действия.
Предвид изложеното, е неприложима абсолютната давност по чл. 82, ал. 3 ЗАНН,
каквото е оплакването в жалбата. Съгласно
разпоредбата на чл. 82, ал.1, б. „а“ ЗАНН,
обикновената давност, с която се погасява правото на принудително
изпълнение на глобата, е две години, а без оглед на настъпили обстоятелства по
нейното спиране или прекъсване, абсолютната давност изтича след три години,
съобразно нормата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН. Последната е неприложима в случаите,
когато в двугодишния срок от влизане в сила на наказателното постановление е
било образувано изпълнително производство за събиране на вземането (арг. чл.
82, ал. 4 ЗАНН/, но в противен случай, ако в посочения 2 - годишен срок не се
предприемат изпълнителни действия, глобата не подлежи на изпълнение по
принудителен ред. В случая до образуване на изпълнителното производство на
16.07.2019г. безспорно е била изтекла обикновената давност, а към настоящия
момент – и абсолютната. По изложените съображения, предявеният иск с правно
основание чл. 439 ГПК за сумата 100 лв. е основателен и доказан и решението в
посочената част следва да бъде потвърдено.
Решението в частта, с която е признато за установено
недължимост на сумите 149 лв. и 12 лв. – разноски и такси по изпълнителното производство,
е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Предмет на исковата
защита на длъжника по чл. 439 ГПК е оспорване само на изпълняемото право, което
представлява вземането по съответния изпълнителен титул. Разноските и таксите
по изпълнението не могат да бъдат оспорвани в рамките на производството по чл.
439 ГПК, а по друг процесуален ред. При уважаване на иска по чл. 439 ГПК и
отпадане на основанието за събиране на вземането, евентуално събрани такси и
разноски по изпълнението подлежат на връщане на длъжника на плоскостта на
неоснователното обогатяване, но това не обосновава допустимост на установяване
на тяхната недължимост по реда на чл. 439 ГПК в настоящото производство. С
оглед изложеното, за посочените суми искът е процесуално недопустим и
производството в посочената част следва да бъде прекратено.
При горния изход на делото и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззиваемия следва да се присъдят претендираните
и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 300 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение от 16.01.2021г. по гр.д. № 58156/2019г. на
СРС, ГО, 47 състав в частта, с която е признато за установено по предявения от И.В.В.
иск с правно основание. чл. 439 ГПК, че не дължи сумата 149 лв. – разноски по
изпълнителното дело и сумата 12 лв. – такса по Тарифата към ЗЧСИ, като
процесуално недопустимо и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в посочената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.01.2021г. по гр.д. № 58156/2019г. на
СРС, ГО, 47 състав в частта, с която е признато за установено по предявения от И.В.В.
иск с правно основание чл. 439 ГПК, че не дължи сумата по наказателно
постановление № 270298/10.06.2016г. в размер на 100 лв., за събиране на която е
образувано изпълнително дело № 20198490400600 по описа на ЧСИ А.П..
ОСЪЖДА С.О., ЕИК *******да заплати на И.В.В., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 300 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.