Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и девети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 2068 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 8684/13.01.2020
г., постановено по гр. д. № 87474/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 56 състав, Н.С.Н.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 564, 39 лв., на основание чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЗД, представляваща 14/36 от
главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. –
30.04.2016 г. за аб. № 003594, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2017 г.
до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 723, 57 лв.; да
заплати на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 96, 01 лв. – мораторна
лихва за периода 16.09.2015 г. – 06.12.2017 г., като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 128, 99 лв.; да заплати сумата от 20, 23
лв., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД – главница за възнаграждение за дялово
разпределение за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. за същия аб. №, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2017 г.
до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 25, 93 лв.; да заплати, на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 4,
51 лв., представляваща 14/36 от мораторна лихва за
периода 15.09.2915 г. – 06.12.2017 г., като искът е отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер то 5, 64 лв.; Т. Г.Б. – С. е осъдена за заплати на „Т.С.“
ЕАД, сумата от 361, 79 лв., представляваща 1/4 от главница за доставена и
незаплатена топлинна енергия за горепосочения период и аб.
№, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2017 г. д окончателното
изплащане; да заплати сумата от 61, 55 лв., на основание чл.86 ЗЗД,
представляваща мораторна лихва за горепосочения
период, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 64, 50
лв.; да заплати сумата от 12, 96 лв., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, представляваща
1/4 от главница за възнаграждение за дялово разпределение за горепосочения
период и аб. №, ведно със законната лихва, считано от
14.12.2017 г. до окончателното изплащане; да заплати на основание чл.86 ЗЗД,
сумата от 2, 82 лв. – представляваща мораторна лихва
за горепосочения период; И.В.С. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 317, 38 лв., представляваща 1/4 от главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за горепосочения период и аб. №, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 361, 79 лв. и за периода от 01.05.2013 г. до 21.10.2014 г.,
като погасен по давност; да заплати на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 53, 64
лв., представляваща 1/4 от мораторна лихва за
горепосочения период, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 64, 50 лв.; да
заплати сумата от 9, 59 лв., на основание чл.79, ал.1 ГПК, представляваща 1/4
от главница за възнаграждение за дялово разпределение за горепосочения период и
аб. №, ведно със законната лихва, считано от
14.12.2017 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата
до пълния предявен размер от 12, 96 лв., като погасен по давност; да заплати на
основание чл.86 ЗЗД, сумата от 1, 98 лв., представляваща 1/4 от мораторна лихва за горепосочения период, като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2, 82 лв. Н.С.Н. е осъден
за заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 192, 50 лв., на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, представляваща разноски по делото. Т.Г.Б. – С. е осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД сумата от 173, 25 лв., на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, представляваща
разноски по делот И.В.С. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД сумата от 152, 25 лв., на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, представляваща
разноски поделото. „Т.С.“ ЕАД е осъдена за заплати на И.В.С. сумата от 26 лв.,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени по делото разноски.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени спрямо него
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответника И.В.С.. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
необосновано и неправилно. Счита, че за претендираните
от ищеца задължения следва да отговаря изцяло ответницата Т.Г.Б. – С., тъй като
след смъртта на наследодателя им В.С.С. само тя живее
и полза наследствения апартамент, находящ се в гр.
София, ул. „****. С писмения отговор на исковата молба е оспорил предявения спрямо
него иск по основание и размер, като е заявил, че никога не е живял и не е
ползвал процесния апартамент. В тази насока е
представил решение по гр. д. № 13288/2012 г. по описа на СРС, ГО, 68 състав, за
делба на процесния апартамент, който е изнесен на
публична продан, а Т.Г.Б. – С., на основание чл.31, ал.2 ЗС е осъдена да заплати
на останалите двама съделители различни суми за това,
че са лишени от ползването на имота. Същата е продължила да ползва имота до
края на 2019 г., когато е проведена публичната продан. Позовава се на
предпоставките на чл.237, ал.3 ГПК, тъй като Т.Г.Б.С. е депозирала по делото
писмен отговор на исковата молба, с който признава изцяло предявения иск. Така
направеното признание не противоречи на закона и следва да бъде зачетено от
съда. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли
предявения спрямо него иск.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице
– помагач на ищеца - „Б.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението, в
частта, с която е отхвърлен предявеният спрямо жалбоподателя иск, както и в
частта, с която съдът се е произнесъл спрямо останалите ответниците,
е влязло в сила, като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно, кумулативно съединени искове съответно чл.149 ЗЕ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че В.С.С. е бил клиент на топлинна енергия за битови нужди, заедно
с Н.С.Н.. След смъртта на В.С.С. неговите наследници
са придобили това качество. По силата на чл.63, ал.1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди, при смъртта на клиент – физическо
лице, наследниците или лицето, придобило жилището по силата на договор за
гледане и издръжка или по дарение, са длъжни да уведомят писмено продавача в срока
по чл.12, т.12 – 30-дневен срок, чрез подаване на заявление за промяна на
партидата. Ответниците са ползвали доставената до топлоснабдения имот, находящ се в
гр. София, ул. „****, ап.3, аб. І 003594, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.,
както и са ползвали услугата дялово разпределение за същия период, но не са
погасили задълженията си. Моли съда да постанови решение, с което да осъди Н.С.Н.
и наследниците на В.С.С. да му заплатят сумата от 1 447,
15 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
горепосочения период, отразена в обща фактура № **********/31.07.2015 г. за
отоплителен сезон 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., и обща фактура №
*********/31.07.2016 г. за отоплителен сезон 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г.,
както и топлинна енергия по посочените изравнителни сметки, сумата от 257, 99
лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
06.12.2017 г., 51, 86 лв. – главница за дялово разпределение и 11, 28 лв. –
лихва върху дяловото разпределение, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане.
Претендира сторените по делото разноски.
Във връзка с
указания на съда ищецът е депозирал на 28.01.2018 г. уточнителна
молба, съгласно която моли съда да постанови решение, с което да осъди Н.С.Н., Т.Г.Б.
– С. и И.В.С. вусловията
на разделна отговорност, да заплатят на ищеца посочените в исковата молба суми,
както следва: Н.С.Н. – 1/2 част: общо 884, 14 лв., от които – 723, 57 лв. –
главница за топлинна енергия, 128, 99
лв.- мораторна лихва, 31, 57 лв. – дялово
разпределение и 5, 64 лв. – мораторна лихва; Т.Г.Б.С.
– 1/4 ,общо 442, 07 лв., от които - 361, 79 лв. – главница за топлинна енергия,
64, 50 лв. – мораторна лихва, 15, 78 лв. – дялово
разпределение и 2, 82 лв. – мораторна лихва; И.В.С. –
1/4, общо 442, 07 лв., от които -361, 79 лв. – главница за топлинна енергия,
64, 50 лв. – мораторна лихва, 15, 78 лв. – дялово
разпределение и 2, 82 лв. – мораторна лихва.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът И.В.С.
оспорва предявеният спрямо него иск по основание и размер. Твърди, че с решение
от 07.12.2015 г., постановено по гр. д. № 13288/2012 г. по описа на СРС, ГО, 68
състав, процесния апартамент е изнесен на публична
продан, както и Т.Г.Б. – С. е осъдена, на основание чл.31, ал.2 ЗС да му
заплати обезщетение за лишаване от ползване на процесния
имот за периода 30.10.2012 г. – 17.12.2014 г. твърди, че Т.Г.Б. – С. е преживяла
съпруга на общия наследодател и като такава продължава да живее в процесния имот. Прави възражение за изтекла погасителна
давност за вземанията, преди 14.12.2014 г. моли съда да отхвърли предявеният
спрямо него иска. Претендира сторените по делото разноски.
По делото е
постъпил писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК от отвтницата Т.Г.Б. – С., с който признава изцяло предявения
иск. Твърди, че само тя ползва процесното жилище и
само тя дължи претендираната от ищеца сума в общ
размер от 1 768, 28 лв. Не е погасила задълженията си към ищеца, тъй като
има ниски доходи. Позовава се на приложимост на чл.78, ал.2 ГПК, поради което
не следва да й се възлагат сторените от ответника разноски.
С нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 9, том І, рег. № 350, дело № 7/2010 г., на
02.03.2010 г. И.В.С. е дарила на сина си В.С.С.
притежаваните от нея 4/6 ид. ч. от апартамент № 3, находящ се на първи етаж в блока на ул. „****, в гр. София,
заедно със зимнично помещение № 11, с описани площ,
помещения и съседи.
Видно от
представеното удостоверение за наследници № 1911 от 02.07.2012 г. В.С.С. е починал на 07.04.2012 г. и е оставил за свои
наследници по закон: Т.Г.Б. – С. – съпруга, както и И.В.С. – син.
С решение от
17.12.2015 г., постановено по гр. д. № 13288/2012 г. процесният
апартамент е изнесен на публична продан, като са отхвърлени претенциите по
сметки.
С решение №
533 от 24.01.2018 г., постановено по гр. д. № 6185/2016 г. по описа на СГС, ГО,
ІІ Г възивен състав, е отменено частично
горепосоченото съдебно решение, като Т. Г.Б.С. е осъдена да заплати на Н.С.Н. и
И.В.С., на основание чл.31, ал.2 ЗС, обезщетение за лишаване от ползване на процесиня имот за периода 09.11.2012 г. – 17.12.2014 г.
Решението е пътвърдено относно способа за извършване
на съдебната делба.
Пред СРС е ангажиран договор № 312/06.07.2011 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „Б.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са ангажирани
индивидуалните справки за използваната топлинна енергия за процесния
имот, формуляр за отчет на уредите за дялово разпределение на топлинната
енергия, съставените изравнителни сметки за процесния
период и сертификат за типово одобрение на уредите за дялово разпределение на
топлинната енергия за отопление.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е
депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Жалбоподателят поддържа довода си, релевиран с писмения отговор на исковата молба, че не е
потребител на топлинна енергия по отношение на процесния
имот.
Преценката дали
жалбоподателят имат качеството на „потребител/клиент на топлинна енергия” следва
да се извърши съгласно установената дефиниция в специалния закон – ЗЕ.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“. Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е
определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и
с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието
„потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ,
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР
№ 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.
дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Не се спори по делото, че за исковия
период ответниците са съсобственици на топлоснабдения имот, в каквато насока са и ангажираните по
делото доказателства. В качеството си на съсобственици на имота същите се
явяват и клиенти на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо въззивният съд счита, че обоснован е изводът на решаващия
съд, че за исковия период между страните в производството, в частност между
жалбоподателя и ищеца, е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна
уредба между главните страни по спора за процесния
период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени
с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В
случая ответниците не твърдят и не установяват да са
упражнили това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради
което следва да се приеме, че същите са ги приели.
Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия. Също така
в отношенията с топлопреносното предприятие е без
значение дали съсобственикът реално ползва имота или не, тъй като по силата на
чл.153 ЗЕ собственикът на имота в сградата
- етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, има качеството „потребители/клиент на топлинна
енергия“. Въпросът относно ползването на съсобствения
имот касае вътрешните отношения между съсобствениците. Ето защо влязлото в сила
съдебно решение, с което е установено, че единствено преживялата съпруга е
ползвала в началото на исковия период процесния имот
не може да се обоснове извод, че е отпаднало качеството на жалбоподателя на
клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя, че при заявеното от ответницата Т.С. признание на иска съдът е
следвало да постанови решение по реда на чл.237 ГПК. В посочената норма е
предвидено, че когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. В
случая такова искане не е отправено от ответницата. Но дори и такова да е
налице, то би обвързало единствено ответника, от когото изхожда.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая дяловото разпределение за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в
сградата в режим на етажна собственост за исковия период е осъществявано от
третото лице – помагач „Б.“ ЕООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Жалбоподателят не е изложил
оплаквания относно определения от решаващия съд размер на задълженията му
относно главниците и лихвите, както и относно периода на забавата. Ето защо тези
въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол,
съгласно нормата на чл.269 ГПК, поради което не следва да се обсъждат по
същество.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8684/13.01.2020 г., постановено по гр. д. № 87474/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
56 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която И.В.С., ЕГН **********, с
адрес ***, ж. к. „****, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, с адрес ***, на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 317,
38 (триста и седемнадесет лева и тридесет и осем стотинки) лв.,
представляваща 1/4 от главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода 01.11.2014 г. – 30.04.2016 г. за аб. № 003594,
ведно със законната лихва, считано от 14.12.2017 г. до окончателното изплащане;
да заплати, на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 53, 64 (петдесет и три лева и шестдесет и четири стотинки) лв.,
представляваща 1/4 от мораторна лихва за периода
16.09.2015 г. – 06.12.2017 г.; да заплати сумата от 9, 59 (девет лева и петдесет и девет стотинки) лв., на основание
чл.79, ал.1 ГПК, представляваща 1/4 от главница за възнаграждение за дялово
разпределение за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2017 г. и аб.
№ 003594, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2017 г. до окончателното
изплащане; да заплати на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 1,98 (един лев и деветдесет и осем стотинки) лв., представляваща
1/4 от мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
06.12.2017 г.
Решението в
останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е
постановено при
участието на трето лице - помагач на ищеца: „Б.“ ООД, ЕИК ****, със съдебен адрес:***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.