№ 557
гр. Бургас, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20242100500310 по описа за 2024 година
Производството по делото е по чл. 258 и следващите от ГПК, образувано по въззивната
жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 17574752, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1404,бул. „България“ 49, чрез пълномощник юрисконсулт Георги Антонов,
подадена срещу Решение № 2559 от 28.12.23 година, постановено по гр. дело № 5266/23 година по
описа на Районен съд- Бургас, с което е отхвърлена като неоснователна претенцията на
дружеството за установяване на вземане за договорно възнаграждение в размер на 183, 22 лв.,
произтичащо от Договор за потребителски кредит(ДПК) № 30043034051 от 06.03.20г., сключен
между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД като кредитор и И. С. С. като длъжник, ведно със
законната лихва за забава върху така посочената главница от датата на подаване на заявлението
пред заповедния съд (28.06.23 година) до окончателното й плащане.
Страната счита решението за неправилно, поради неправилно приложение на материалния
закон.
Конкретно, за неоснователен се сочи изводът на РС, че по договора се дължи връщане само
на чистата стойност на заетата сума, поради нищожността му, основана на чл. 26, ал. 1,
предложение трето от ЗЗД.
Излагат се съображения, че договарянето на страните е основано на визираната в чл.9 от
ЗЗД свобода досежно елементите на облигационните отношения. В случая длъжникът се е
съгласил да получи кредита с годишен лихвен процент(ГЛП) от 41% и годишен процент на
разходите(ГПР) в размер от 48,93%.
Кредитодателят бил небанкова институция, поемаща висок финансов риск, поради което и
лихвата, за която е уговорено отдаването на паричния заем, е с по-висок размер, зависим и сравним
1
не с този на законната лихва, ограничена от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви.
Според страната ГЛП е величина, сравнима и определяема от пазарната цена на кредитите в
сектора и в случая размерът й е бил съобразен с тази конюнктура.
Затова жалбоподателят счита, че уговорките на ГПР и ГЛП по договора му с другата страна
не са противни на добрите нрави и не следва да бъдат счетени за нищожни. Те са валидни и
произвеждат присъщите си правни последици.
Сочи се, че съдът е следвало да съобрази също срока, за който се уговаря връщането на
заетата сума и това дали заемът е бил обезпечен.
За изоставена се сочи предходната съдебна практика, приемаща за нищожни клаузите за
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва при обезпечено и двукратния размер
на законната лихва при необезпечено задължение по кредитните договори. След промяната на
ЗПК в сила от 23.07. 2014 година и въведеното с нея ограничение на максималния размер на ГПР(
до 50%), практиката е преосмислена видно и от цитираните във въззивната жалба съдебни
решения. Щом като възнаградителната лихва се включва в максималния размер на ГПР, а
последният не надхвърля законовата горна граница, според страната размерът на ГЛП не може да
се счете за злепоставящ интереса на икономически по-слабата в облигационното правоотношение
страна.Приема също за достатъчна препратката към приложение 1 на ЗПК относно механизма на
формиране на ГПР, за да се счете спазено изискването на закона за информираност на потребителя.
Намира също, че изчисление на база нормативно посочената формула не може да противоречи на
закона и добрите нрави или да е резултат от неравноправна клауза.
Страната сочи, че претендираната по делото възнаградителна лихва от 183, 22 лв. е дължим
остатък, който следва да бъде присъден.
Намира за необосновано и приетото от първата инстанция разрешение, че договорът е
изцяло нищожен. Счита, че следва да намери приложение чл. 26, ал.4 от ЗЗД, съгласно който
нищожността на отделни части не влече нищожността на договора като цяло, когато разпоредбите
са заместени по право от повелителни правила на закона или може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните уговорки.
В обобщение се моли за отмяна на съдебното решение на БРС и за ново произнасяне по
същество, при което да бъде присъдена дължимата възнаградителна лихва, ведно със законната
лихва за закъснение върху нея, считано от подаването на заявлението, до окончателното
изплащане на задължението.
Уведомена в срок, въззиваемата ответница И. С. С. ЕГН ****** от *****, не представя
отговор на въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Проверката по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и допустима, а
служебната по чл.269 от ГПК такава, определя първоинстанционното решение като валидно и
допустимо.
По съществото на спора, с оглед въведените оплаквания за неправилност, при съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е било образувано пред първата инстанция по иск с правно
основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1, т.3 и ал.3 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.240, ал.2 от
2
ЗЗД, предявен от “Профи Кредит България” ЕООД, гр.София, срещу И. С. С. от с.Росен,
общ.Созопол, обл.Бургас за заплащане на сумата 183.22 лв.,представляваща договорно
възнаграждение, дължимо по Договор за потребителски кредит(ДПК) с № 30043034051 от
06.03.2020г. за периода от 05.01.2021г. до 05.01.2022г., ведно със законната лихва от 28.06.2023г.
до окончателното плащане, което е било неуспешно претендирано в заповедно производство. В
образуваното по този повод ч. гр. дело № 3877/2023г. на РС Бургас за издаване на заповед за
изпълнение на горната сума по чл.410 от ГПК срещу ответницата, заявлението било отхвърлено,
което наложило диренето й по реда на исковия процес, в който се иска осъждането на С. да я
заплати.
Ответницата не е взела становище по иска.
Съдът е счел претенцията за неоснователна , като е развил съображения за нищожност на
договора на основание чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
по причина че в ГПР не са включени като разходи възнагражденията за услуги “Фаст“ и “Флекси“,
счетени за ”допълнителни услуги“, пряко свързани с кредита, а по съществото си представляващи
скрита възнаградителна лихва, отразяваща се на размера на ГПР, реално надхвърлящ указания в
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК петкратен размер на законната лихва.В тази връзка е
приложена санкцията на чл.23 от ЗПК и е отказано присъждането на поисканото от кредитора
договорно възнаграждение.За пълнота на изложението съдът е добавил като аргумент и
нищожност на клаузата за договорна лихва, на самостоятелно основание,намерено в чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД, поради свръх размер(надвишаващ повече от три пъти този за законната лихва за
забава) и противоречие на същия с добрите нрави.
Съставът на въззивния съд изразява съгласие с постигнатия краен правен извод, като
излага следните съображения:
Фактическата обстановка по делото, установена от първа инстанция на база събраните
доказателства , е безспорна за страните във въззивното производство и сочи, че те са сключили
ДПК № 30043034051 на 06.03.2020г., по силата на който въззивникът ищец е предоставил на
въззиваемата ответница сумата 900 лв., от която 57.67 лв. - за рефинансирането на предходни
задължения. Заемът подлежи на връщане на равни месечни вноски от по 55,25лв.за срок от 24
месеца- до 05.03.22г.(на 23 вноски от по 100.25 лв. и последна от 100.28 лв.), с дата на погасяване –
5-ти ден от месеца, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41% фиксиран ГЛП, при ГПР от
48.93 %. Уговорени са също и възнаграждения на кредитора за закупени от клиента услуги
”Фаст” и ”Флекси” на стойност съответно – от 270 лв. и от 810 лв., при обща сума за връщане от 2
406.03 лв. С Разпореждане № 7509/13.07.2023г., постановено по ч. гр. дело № 3877/2023г. на РС
Бургас, е отхвърлено заявлението на ”Профи Кредит България” ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И. С. С. за заплащане на сумата от 183.22 лв.–договорно
възнаграждение, претендирано по горепосочения ДПК за периода от 05.01.2021г. до 05.01.2022г.,
ведно със законната лихва, считано от 28.06.2023г.(подаването на заявлението до заповедния съд)
до окончателното й изплащане. На заявителя е указана възможността в едномесечен срок от
получаване на съобщението да предяви осъдителен иск за вземането си.
Ищецът е посочил в исковата молба и по делото е безспорно, че размерът на погасеното от
И. С. като задължение по горния ДПК възлиза на общо 984,60лв.,като част от сумата е отнесена за
погасяване на лихви за забава,такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, съгласно
уговореното в чл.17,4 от Общите условия(ОУ) към ДПК за разходите, сторени от кредитора по
3
събирането на кредита.
При тези данни спорът на страните е изцяло по приложението на действащото
материално право.
Тъй като страната-кредитополучател е физическо лице и целта й е разходването на заетите
средства за лични нужди, характеристиката й изцяло отговаря на законовата дефиниция за
понятието „потребител“, според § 13,т.1 от ДР към ЗЗП и чл.9,ал.3 от ЗПК.
Затова въззиваемата ответница се ползва от правната защита на потребителите, визирана в
Закона за потребителския кредит(ЗПК) и в Закона за защита на потребителите(ЗЗП).
Респективно към уредбата на отношенията на страните по този договор, е приложимо
общностното право и решенията на СЕС, имащи задължителен характер за българските съдилища,
съгласно чл.633 от ГПК.
В чл.11, ал.1, т.10 от приложимия за процесния договор ЗПК, се поставя изискване в него
да се съдържа годишният процент на разходите(ГПР) по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към закона
начин. Непосочването на ГПР има за последица нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.
Тогава кредиторът има право да получи само чистата стойност на кредита, съгласно чл.23 от ЗПК,
т.е. само да си върне даденото в заем, без лихви и разноски.
Понятието ”общ разход по кредита за потребителя“ , или –кои разходи формират
стойността на ГПР, според § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а т.2 от
същата разпоредба сочи, че ”общата сума, дължима от потребителя“ представлява сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по него за потребителя.
Според действащата към сключването на ДПК и сега редакция на чл.19,ал.4 от ЗПК, за да
не се допуска злоупотреба с икономически по- слабата страна в заемното правоотношение-
потребителя, стойността на ГПР(общите разходи на потребителя) имат императивно определен
максимален размер- до петкратния на лихвата за забава, предвидена в закона(към момента на
сключването на договора тя е 10% и представлява сбор от ОЛП на БНБ от 0% и 10 процентни
пункта, съгласно ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения),т.е. границата е от 50%.Като присъщи за всеки кредит разходи,
тези за възнаграждението на кредитора са елемент от общия разход и се ограничават по размер от
горната граница на ГПР,в който попадат.
Член 19,ал.5 от ЗПК обявява за нищожни клаузите за разходи, надхвърлящи императивно
определения горен размер на ГПР, като предвижда в чл.19, ал.6 от ЗПК, че последицата от това е
платеното по тях, надхвърлящо прага по ал. 4, да се удържи при последващи плащания по
кредита.
Принципно чл.22 от ЗПК в едно от хипотезите си свързва нищожността на целия договор
пряко само с липсата на отразен в него ГПР, а не с наличие на отразен, но невярно определен
4
такъв.
Обаче на 21.03.24г. е постановено Решение на СЕС по дело С-714/22(имащо задължителен
за правораздавателните органи характер, съгласно чл.633 от ГПК), в което изрично е прието (вж. т.
55 и 56 от същото), че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договора за
потребителски кредит, за да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат
всички разходи по член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48, трябва да се изведе, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Затова е прието, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед на това СЕС е отговорил
на отправеното му запитване от българския исков съд, че член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така
че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Това решение въздига яснотата при формиране размера на ГПР чрез пълното отразяване в
него на всички задължителни разноски, включително и на привидно факултативните, които ги
прикриват, в изискване за валидност на цялото правоотношение, за проверка в каквато насока при
неравноправност на потребителски договор и при недействителност, видна от формата и
съдържанието му, съдът е служебно задължен по силата на чл.7, ал.3 от ГПК.
Преценката за нищожност на договора, от който произтича задължението на
кредитополучателя, съобразена с цитираното задължително за правоприлагане тълкувание на
горепосочената Директива, мотивира БОС да приеме, че в случая ДПК не отразява пълната
стойност на ГПР.Последният само формално отговаря на визирания за него в чл.19,ал.4 от ЗПК
пределен размер и затова договорът е цялостно нищожен.
Това е така, защото в ГПР по ДПК следва да се включат разходите по уговорените от
страните срещу допълнително заплащане, допълнителни услуги „фаст „ и „флекси“.
В горецитираното решение на СЕС, разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договор за потребителски кредит и дават на закупилия ги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата
сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният размер( каквито по естеството си са договорените в случая услуги „Фаст“ и „Флекси“),
следва да попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, а оттам и на
понятието ГПР по смисъла на член 3, буква „и“ от Директива 2008/48, когато закупуването им се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или когато представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
При извършената в тази връзка проверка и доколкото изрично в договора за кредит е
посочено, че тези две допълнителни услуги не са задължителни за получаването на кредита, а са
поискана от клиента, БОС преценява, че в случая не е налице първата от горепосочените две
хипотези.
5
Преценката за втората хипотеза обаче е положителна за извода, че се прикрива
допълнително възнаграждение за кредитора, респективно се прикриват разходи по кредита, които
е следвало да се включат в ГПР, но не са, защото:
При изтеглен кредит от 900лв., за която услуга кредитополучателят дължи
възнаграждение от 369лв. на база ГЛП от 41% при ГПР от 48,93%, т.е. при общ разход за
основната услуга по ДПК от 440,37лв., той заплаща само за двете допълнителни услуги „фаст“ и
„флекси“ още общо 1080лв., като крайната сума, подлежаща на връщане се покачва от 1340,37лв.
на 2406,03лв. Т.е. потребителят удвоява дълга си.
Допълнителната цена от 1080 лв. надхвърля по размер главницата по кредита.
Горното сочи изключително утежняване положението на потребителя.
Срещу тази висока допълнителна цена, съгласно т. 15 от ОУ към ДПК, кредиторът се
задължава да извърши две услуги, чиято стойност според БОС не е адекватна на платеното.
Първата - "фаст", представлява "приоритетно разглеждане на искането " преди клиенти,
които не са закупили такава услуга, за което кредиторът осъществява същата дейност по проверка
на имотното му състояние, каквато и по преценката, защитаваща по закон собствения му интерес в
насока дали въобще да отпусне заема и как да осигури бъдещото изпълнение от страна на
заемополучателя(вж. чл.16 от ЗПК). Затова БОС заключава, че „фаст“ не представлява
самостоятелна допълнителна услуга.
Услугата "флекси" се състои в това, потребителят да може да поиска отлагане на
плащането на определен брой вноски от договора или в намаляването на размера им (остатъкът се
плаща в края на срока на целия договор), но това не става автоматично, а по съгласие на ответника
– кредитодател, който преценява дали да уважи искането в зависимост от доказване настъпването
на допълнителни условия – безработица, болест, повреда на имущество при бедствие и
др.подобни, което означава, че може да откаже исканото изменение в погасителния план по своя
собствена преценка, т.е. доставката на услугата е несигурна за потребителя.
В противовес на казаното- възнаграждението на кредитната институция е сигурно и
безусловно дължимо.
Като преценява в съвкупност естеството на договорените допълнителни услуги, насрещно
дължимата за тях несъответно висока цена, надхвърляща както възнаграждението по основната
услуга- кредитиране, така и взетата в заем сума, предвид несигурността дали купувачът ще се
ползва от тези услуги и несигурността ако ги поиска, дали кредиторът ще ги достави, този съдебен
състав заключава, че еквивалентността на насрещните престации по ДПК е силно нарушена в
полза на интереса на кредитора, което прави тези клаузи неравноправни, а оттам и нищожни по
смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП(по делото също така няма твърдения,нито данни тези клаузи да са
уговорени индивидуално- напротив те са характерни за всички предлагани договори на кредитната
институция).
За да поиска допълнителните услуги, потребителят очевидно е приел, че има икономическа
полза от тях, свързана с подсигуряване бързото получаване на средствата и сигурността при
връщането им съобразно договорените с кредитора условия, но практически е постигнал обратен
ефект- необосновано свръх завишение на цената на кредита, генериращо дълг, снижаващ
драстично полезния ефект от договарянето и злепоставящо потребителя, принуден да възстанови
заетото в размер над два пъти и половина.
6
Същевременно увеличаващите се точно толкова пъти разходи по кредита обогатяват
кредитора освен с официално обявеното възнаграждение, влизащо в нормите на законовите
ограничения, още с допълнителна нерегламентирана печалба, която не му се следва.
Икономическият ефект освен всичко друго е и необоснована печалба за кредитора, което
противоречи на добрите нрави и нарушава чл.26, ал.1,пр.3 от ЗЗД.
Неминуемо изложеното дотук разкрива конструкция, прикриваща увеличението на ГЛП, а
оттам и на ГПР, който след като почти е достигнал границата на възможния си размер, разрешен от
закона, вписан в договора, ще се окаже реално неколкократно надхвърлящ го, след като това е
нормативно забранено. В случая истинският размер на ГЛП надвишава законово разрешения ГПР,
поради драстично високата стойност на подлежащото на отчитане като разход реално
възнаграждение( от общо 1449 лв.,равно на 161% от кредита).В такъв реален размер ГЛП е
действително противен на добрите нрави и нищожен, т.к. генерира необосновано висока,
нерегламентирана печалба от дейността на кредитора.
Т.к. ГЛП е елемент от основните разходи и трябва да намери отражение в тях, ГПР от
конкретния договор явно не отразява всички разходи по кредита в обявения си размер. Вписаният
като абсолютна стойност такъв е подвеждащ и невярно формулиран, прикриващ действителните
разходи на потребителя по сделката, което с оглед тълкуването на нормата на член 10, параграф 2,
буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48, дадено с Решението на СЕС от 21.03.24г. по дело С-
714/22г.,следва да се счете за липсващ ГПР. Така императивното изискване на чл.11,ал.1,т.10 от
ЗПК се явява неспазено, а това според чл.22 от ЗПК влече нищожност не частична, а на целия
ДПК, налагаща приложение на санкцията на чл.23 от ЗПК, т.е. лишаване на кредитора от други
вземания по ДПК, освен от чистата стойност на кредита.
По причина, че предмет на делото е присъждането не на главница, а на договорна лихва,
каквато не се дължи по нищожния ДПК, следва да се заключи, че заявената претенция е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Само за пълнота на изложението, т.к. не повлиява крайния правен извод, но в отговор на
оплакване в жалбата, съставът на БОС заявява, че не споделя доводите на първата инстанция за
самостоятелна нищожност на ГЛП от 41% в хипотезата на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД, тъй като
надхвърляла трикратния размер на лихвата за забава по закон, т.е. 30% (при сключването на
договора).Това е така, защото ЗПК, в сила при сключването на ДПК и понастоящем, не въвежда
норми, уреждащи максимален размер на възнаградителната лихва, а я контролира чрез
включването й като елемент от ГПР и част от общите разходи по кредита. В този смисъл
злоупотребата и несъразмерното възлагане на тежести върху икономически по- слабата страна,
следва да се счетат избегнати, ако процентът на разходите е под максимума, визиран в чл. 19, ал. 4
от ЗПК( до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Р.България, която при сключването на ДПК е
10%).Следователно ГЛП, уговорен до максимума на ГПР от 50 %, който е законово допустим и
обществено приемлив, прави и съставящите го елементи такива.
Отделен въпрос е този, че в казуса ГЛП реално не е 41%, а 161% и в този размер
действително противоречи на добрите нрави, защото води до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на кредитополучателя – длъжник.
В обобщение на изложеното и поради съвпадение на изводите на двете съдилища по
поставения за разрешаване спор, решението на БРС следва да бъде потвърдено.
7
При този изход от делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззивникът ищец няма право
на деловодни разноски за производството.
Мотивиран от горното,Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2559/28.12.23г. по гр.д.№5266 по описа на Бургаски районен
съд за 2023г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8