Определение по дело №178/2019 на Окръжен съд - Ловеч

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

    град Ловеч, 27.03.2019 г.

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА

      ЧЛЕНОВЕ:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                            КРИСТИАН ГЮРЧЕВ

 

като разгледа докладваното от съдия ПАВЛОВА ч.гр. дело №178 по описа за 2019 година, съдът за да се произнесе, взе предвид:

Производство по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.

  С разпореждане №288/24.01.2019 г. постановено по ч.гр.д.№155/19 г. Ловешки районен съд е отхвърлил заявление вх.№823/23.01.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу О.Ю.А. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение са сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи за извънсъдебно събиране на задължението.

Подадена е частна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД срещу разпореждане №288/24.01.2019 г. постановено по ч.гр.д.№155/19 г. на Ловешки районен съд в частта, относно претендираните вземания за неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи за извънсъдебно събиране на задължението.

Счита, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че целта на заповедното производство е ускоряване на съдебния процес и разтоварване на правораздавателната система, както и да се установи, че вземането не се оспорва и да се издаде изпълнително основание за неоспорено вземане. Сочи, че в това производство по чл. 410 ГПК не се проверява дали вземането съществува, то е специално производство, уредено в ГПК за създаване на изпълнително основание за вземане, което не се оспорва. Цитира, че според разпоредбата на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на исковата молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Сочи, че в настоящия случай, с оглед изложените твърдения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, може да се направи извод, че вземането е за парична сума, като предвид посочения размер на тази сума и по правилата за определяне на родовата подсъдност, евентуалният иск за това вземане е подсъден на районен съд. Твърди, че заявлението е съобразено с изискванията за неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението да се прилагат доказателства за установяване на вземането и заявителят може да приложи такива, но не е длъжен, тъй като целта на производството е само да се провери дали вземането е спорно.

Сочи, че преследваната с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се създаде опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени срокове да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с оглед принудителното изпълнение на вземането си, като посочената цел предопределя и основните характеристики на заповедното производство - то е факултативно, едностепенно и строго формално. Смята, че в заповедното производство, съдът дължи проверка на формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете по обекти в и раните в него материални субективни права, като този относно претендираното вземане неустойка, както и за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, следва да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът входира възражение по чл. 414 ГПК.

Относно претенцията за неустойка счита, че същата представлява проявление на принципа на автономия на волята в частното право-чл.9 от ЗЗД. Цитира, че в TP № 1/15. 06.2010 г. по ТД № 1/2009 г., ОСТК на ВКС приема, че неустойката следва да е нищожна само ако единствената цел, за която тя е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция-хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. Сочи, че в настоящия случай страните са се договорили , че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на падежа, същият се задължава да предостави на кредитодателя в 3 дневен срок от падежа обезпечаване чрез поръчителство при конкретно посочени предпоставки, за което между кредитополучател и поръчителя се подписва договор за поръчителство за срок от 30 дни и при неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дълги на кредитора неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница и тази неустойка се дължи за всяко отделно неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и същата се начислява на 6 число на месеца, в случай че до 5 число кредитополучателят не е погасил текущото си задължение, т.е. неустойката е следствие на поведението на кредитополучателя и на неговото виновно неизпълнение на поетото в договора задължение и тя има санкционна функция по отношение на неизправната страна. Счита, че за периода на начисляване на неустойката не се претендира обезщетение  за забава, следователно не е налице нарушение на разпоредбата на чл.33 от ЗПК и този размер от 10% на неустойката не надвишава по размер законната лихва, определена с Постановление №426/18.12.2014 г.-

Смята, че относно претендираната със заявлението сума за разходи и такса за извънсъдебно събиране на задължението са начислени съгласно чл.10а от ЗПК. Посочва, че това са разходи свързани със събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден, които се начисляват до заплащане на съответното текущо задължение, като ако кредитополучателят заплати 15% от максималния кредитен лимит, същият не дължи разходите за действия по събиране на задължението, но дълги неустойката по договор. Твърди, че страните са се споразумели, че при настъпване на предсрочна изискуемост се начислява еднократна такса в размер на 120 лв, която включва дейността на служител, който осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя, следователно са изпълнени изискванията на посочената разпоредба и не е налице противоречие със същата. Смята, че следва да се има предвид и разпоредбата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят изплаща при неизпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит и следователно законодателя е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на ГПР по кредита. Твърди, че тези разходи са начислени преди настъпване на изискуемостта, от когато започва да се начислява обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД и следователно отново не е налице заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК.

В заключение подчертава, че преценката на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се ограничава единствено до изложените от заявителя факти и тя се простира до там доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано, спорно вземане основателността, на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес – исковият и в този смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В подкрепа на горното цитира практика на Софийския градски съд.

Моли съда да отмени Разпореждането на ЛРС, което правопрегражда по-нататъшното развитие на производството, като се произнесе да бъде издадена Заповед за изпълнение за отхвърлените неустойка и разходи и такса за извънсъдебно събиране претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК.

Моли, в случай че се отмени горепосоченото разпореждане, да му се присъдят разноски в пълен размер

Настоящата инстанция като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д.№2306/2018г.по описа на РС-Ловеч намира за установено следното:

Разпореждането е съобщено на заявителя на 13.02.2019 г., а жалбата е подадена на 18.02.2019 г./п.кл./ ,т.е. в срока по чл.413,ал.2 от ГПК и от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което съдът приема,че е допустима и следва да се разгледа по същество.

     От приложеното ч.гр.д.№155/18 г. на Ловешки РС се установява, че е подадено заявление от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД, ЕИК *********, по реда на чл.410 от ГПК, с вх.№823/23.01.2019 г., с искане за издаване на заповед за изпълнение за парично вземане срещу длъжника О.Ю.А. ***, за сумата от 100 лв. главница, договорна лихва 7,55 лв. за периода от 3.01.2018 г. до 07.03.2018 г., неустойка  за неизпълнение на задължение 20 лв. за периода от 6.02.2018 г. до 7.03.2018 г. разходи и такси за извънсъдебно събиране 195 лв, законна лихва 8,94 лв от 8.03.2018г. до 18.01.2019 г. и законната лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането. Посочено е, че вземането произтича от Договор за кредит №526806/22.12.2017 г. сключен между ”Аксес Файнанс”ООД като кредитор и длъжника като кредитополучател. Твърди се в.12 от заявлението, че заявителя е придобил вземането на основание договор за цесия на 11.07.2018 г. от ”Аксес Файнанс”ООД изцяло със всички привилегии, обезпечения и принадлежности и длъжникът е бил уведомен за това на 12.07.2018 г. посредством писмо с обратна разписка. Твърди, че освен главницата от 100 лв. длъжникът дължи и сумата 7,55 лв. договорна лихва, както и, че страните са договорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на длъжника, а именно сключване на договор за поръчителство с посочено от кредитополучателя лице в срок от 3 дни след падежа, то той дължи на кредитодателя заплащане на неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец и тя се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението на 6 число от месеца. Излага, че в случая тя възлиза на сумата 20 лв. за периода от 6.02.2018 г. до 7.03.2018 г. Посочено е, че длъжникът дължи съгласно клаузите на договора и заплащане на сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението му в тридневния срок до предоставяне на обезпечението и при забава на плащане на текущото задължение или на посочената по-горе сума в размер на 15% то той дължи 2,50 лв. за всеки ден за заплащане на сумите, като освен това той е длъжен да заплати и такса в размер на 120 лв, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице-служител, което да осъществява и администрира дейността по извънсъдебено събиране на задължението, която в случай възлиза на сумата 195 лв.. Позовава се на настъпване и на предсрочна изискуемост на задължението съгласно клаузите на договора, която е настъпила на 7.03.2018 г. и на това основани есе дължи и обезщетени за забава в размер на 8,94 лв, считано от 8.03.2018 г. до 18.01.2019 г. Претендира се заплащане общо на сумата 331,49 лв., както и съдебно деловодни разноски в размер на 25 лв. ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 200 лв.

С разпореждане №288/24.01.2019 г. постановено по ч.гр.д.№155/19 г. ЛРС е отхвърлил заявление вх.№823/23.01.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу О.Ю.А. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение са сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи за извънсъдебно събиране на задължението.

В мотивите си РС-Ловеч излага съображения, че в частта, с която се иска издаване на заповед за вземане за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение и такси разходи, противоречи на закона, което е основание за отхвърлянето му в тази част. Счита, че уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Освен това се излага от съда, че  относно претенцията за такси-разходи за извънсъдебно събиране искането противоречи на императивната норма на чл.33 ал.1 от ЗПК.

Като съобрази тези данни, настоящата инстанция счита, че частната жалба е неоснователна. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави и при наличие на такова отказва издаване на заповед за изпълнение. Тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на „потребител”, то съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. В случая се установява, че така наречените „разходи и такси за извънсъдебно събиране” от 195 лв. е в противоречие с нормата на чл.33 ал.1 от ЗПК, тъй като е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Клаузите на договора са в противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК-оскъпява се кредита и това води до неоснователно обогатяване. Практически изброените в заявлението-дейности не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са дейности, евентуално извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги” в полза на потребителя, а са разходи, както самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл.10а ал.1 от ЗПК услуги.

Що се отнася до неустойката за неизпълнение на задължение, в случая-неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, то и настоящата инстанция споделя правните изводи на първата, т.е., че тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и отново води до оскъпяване на кредита и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.3 от ТР №1/09 г. на ВКС, а и не е ясно какви вреди на кредитора би покрил отказа на кредитополучателя да предостави поръчителство, след като кредиторът би могъл да получи удовлетворение  от имуществото на длъжника.

Цитираната в частната жалба практика на СГС не е задължителна за настоящата инстанция и не се споделя от настоящия състав на съда, по гореизложените съображения.

С оглед на тези мотиви и при съвпадане на правните изводи на Ловешки окръжен съд с тези, на Ловешки районен съд, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен.

Водим от горното съдът

 

                                                 О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА като правилно разпореждане №288/24.01.2019 г. постановено по ч.гр.д.№155/19 г, с което Ловешки районен съд е отхвърлил заявление вх.№823/23.01.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу О.Ю.А. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение са сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи за извънсъдебно събиране на задължението.

 Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.