Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. Русе, 23.02.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VII - ми състав, в открито заседание на 13 февруари, през две хиляди двадесет и
трета година, в състав:
СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при участието на секретаря МАРИЯ
СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 456
по описа за 2022 г., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във
вр. с чл. 44 от Регламент (ЕС) № 952/2013, във вр. с чл. 220, ал. 1 от ЗМ.
Образувано е по жалба на „Делта текстил – България“
ЕООД, със седалище: гр. Русе, чрез процесуалния му представител, против Решение
рег. № 32-271824 от 15.08.2022 г. на Директора на ТД Митница Варна в Агенция
„Митници“, жалбата по административен ред срещу което е отхвърлена с Решение №
Р-425/32-317903 от 20.09.2022 г. на Директора на Агенция „Митници“. С
обжалвания административен акт, на основание чл. 84, ал. 1 от ЗМ, във вр. с чл.
70, чл. 71 и чл. 72 от Регламент (ЕС) № 952/2013, вр. чл. 136, § 1 и § 4, б.
„в“ от Регламент за изпълнение (ЕС) № 2015/2447, вр. чл. 5, т. 39 от Регламент
(ЕС) № 952/2013, вр. чл. 77, пар. 1, вр. чл. 85, пар. 1, вр. чл. 101, пар. 1,
вр. чл. 102 от Регламент (ЕС) № 952/2013, вр. с чл. 54, ал. 1 и чл. 56 от ЗДДС
и чл. 59 от АПК, е отказано приемането на декларираната митническа стойност за
стоките по изрично изброени 55 бр. митнически декларации към същото решение (посочени
и в Таблица 1), по посочените митнически декларации е определена нова
митническа стойност, посочена в Таблица 2, посочва се корекцията за всяка една
от митническите декларации, установени са публични вземания за досъбиране за
мито и ДДС в общ размер, както следва: мито в размер от 44 663,84 лева и
ДДС в размер на 116 255,59 лева, ведно с лихва за забава върху размера на
държавните вземания на основание чл. 114 от Регламент (ЕС) № 952/2013, вр. 59,
ал. 2 от ЗДДС.
В жалбата и в представената писмена защита се
излагат подробни оплаквания за незаконосъобразност на оспорения административен
акт, мотивите към който са допълнени с решението на горестоящия административен
орган – директора на Агенция „Митници“, поради неправилно приложение на
материалния закон, както и поради допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила.
Моли съда да постанови съдебно решение, с което да
отмени оспорения акт.
Претендира присъждането на направените деловодни
разноски.
Ответникът по жалбата – Директорът на ТД Митница Варна,
чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание в хода по същество на
делото и в представено писмено становище, излага аргументи за законосъобразност
на издадения административен акт и моли подадената срещу него жалба да бъде
отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата до съда е депозирана чрез административния
орган в срока по чл.149, ал. 1, вр. ал. 3 от АПК. Тя е подадена от процесуално
легитимирана страна – адресата на акта, неблагоприятно засегнат от него, срещу
подлежащ на обжалване акт – чл. 44, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013, чл. 98,
ал. 2, изр. второ и арг. от чл. 145, ал. 2, т. 1 и т. 2 от АПК, вр. чл. 220,
ал. 1 от ЗМ, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното
решение е издадено от материално и териториално компетентен орган и в рамките
на неговите правомощия – чл. 19, ал. 7 от ЗМ и чл.29 от Регламент (ЕС) №
952/2013.
Според
чл. 19, ал. 7 от ЗМ, за целите на прилагане на чл. 29 от Регламент (ЕС) №
952/2013 решения, взети без предварително заявление, се издават от директора на
териториалната дирекция, където са възникнали фактите и обстоятелствата,
изискващи вземането на решение, освен ако не е предвидено друго. В конкретния
случай оспореното решение е издадено от Йордан Кулев Кулев – директор на ТД
Митница Варна. Именно пред тази териториална дирекция са представени
митническите декларации, по които е определена нова митническа стойност,
вследствие на което на жалбоподателя са определени и допълнителни задължения за
мито и ДДС и следователно именно в териториалната компетентност на този орган е
да издаде оспореното решение.
Административният
акт е в писмена форма, а изложените към него мотиви, допълнени чрез мотивите на
решението на горестоящия административен орган - чл. 97, ал. 1, изр. второ от АПК и т. 3 от
Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК, съдържат подробно изложение
на правните и фактически основания за издаването му и указания относно правото
за неговото обжалване по административен и съдебен ред, както изискват чл. 22,
§ 7 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 7 от АПК.
Във връзка с наведено от страната възражение,
следва да се отбележи, че нито административният орган, издател на оспорения
акт, нито горестоящият административен орган, дължат подробни мотиви по
сочените от жалбоподателя разпоредби – чл. 72, б. “ж“ от Регламент (ЕС) №
952/2013 и чл. 129, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, които разпоредби правилно са
счетени за неприложими. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК изисква
мотивите на административния акт да съдържат „правни основания за издаване на
акта“, т.е. посочване на материалноправните разпоредби, на които той се
основава. Тази разпоредба обаче не може да бъде тълкувана като налагаща на
органа да мотивира защо сочените от страната в административното производство
други разпоредби, чийто кръг практически може да бъде разширяван неограничено,
не са приложими.
На следващо място, решението на директора на
Агенция „Митници“ съдържа изрични съображения относно липсата на приложимост на
чл. 129, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 като разпоредбата не е,
както се твърди в жалбата, „само спомената непълно и неясно“.
За конкретния случай неприложима е и разпоредбата
на чл. 72, б. “ж“ от Регламент (ЕС) № 952/2013. Тя предвижда, че при
определянето на митническата стойност съгласно член 70, не се включват,
независимо от член 71, параграф 1, буква в), плащанията, направени от купувача
за правото да разпространява или препродава внасяните стоки, ако тези плащания
не са условие за продажбата за износ в Съюза на внасяните стоки. Както се
отбелязва и в т. 29 от решение от 19.11.2020 г. на Съда на ЕС по дело C‑775/19, 5th
AVENUE Products Trading GmbH, понятията „лицензионни възнаграждения“ и
„лицензионни такси“ (съвпадащи по съдържание с понятията „роялти и лицензионни
такси“ по смисъла на чл. 71, § 1, б. “в“ от Регламент
(ЕС) № 952/2013, респ. „авторски и лицензионни възнаграждения“ по смисъла на
чл. 136 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447) се отнасят единствено до
плащанията, извършени от купувач на продавач за упражняването на права на
интелектуална собственост. Този извод не се променя поради липсата в Регламент
(ЕС) № 952/2013 и Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 на легална дефиниция
на разглежданите понятия. Такава дефиниция е имало по отменената съюзна уредба
– чл. 157, § 1 от Регламент (ЕИО) № 2454/93 на Комисията, според който текст „хонорарните
и лицензионни отчисления означават по-специално плащане за права, свързани: - с
производството на вносни стоки (по-специално патенти, образци, модели и
производствено умение), или - с продажбата за износ на внесените стоки
(запазени марки, запазени образци), или - с използването или препродажбата на
внесените стоки (авторски права, производствени процеси, неотделимо включени
във внесените стоки)“. Както се сочи и в Компедиума, понастоящем дефиниция на
понятията „роялти и лицензионни такси“ се съдържа в чл. 12, § 2 от Модела на
данъчна конвенция на ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и
развитие) относно дохода и капитала.
В случая никоя от страните по делото не твърди, че
заплатените от жалбоподателя, респ. от свързаното с него лице по смисъла на чл.
127 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 – Делта Галил ЮЕсЕй, Инк. (Delta Galil USA, Inc.),
възнаграждения в полза на лицензодателите представляват насрещната престация
единствено за правото на изключително разпространение и препродажба
(дистрибуция) на стоките, а не за ползването на съответната търговска марка, само
в който случай би се поставил въпросът за приложението на чл. 72, б. “ж“ от
Регламент (ЕС) № 952/2013. Напротив, анализът на съдържанието на представените
с жалбата пет лицензионни споразумения, сключени с търговските дружества-лицензодатели,
ясно сочи, че техен предмет е не само правото на изключителна дистрибуция на
лицензираните стоки, а предоставеното право на ползване на търговската марка,
титуляр на която са лицензодателите, включително чрез предоставяне правото на
лицензополучателя да я произвежда, препродава и разпространява на разрешената
територия, която включва ЕС и в частност България (така и по арг. от приетото в
т. 31 - т. 32 от цитираното решение на СЕС по дело C‑775/19).
Само за пълнота следва да се отбележи, че в т. 43 от същото решение се приема,
че плащането трябва да се счита за „условие за продажбата“ на внасяните стоки
по смисъла на чл. 70, § 2 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и когато това плащане е
било поискано от продавача като условие за изключителната дистрибуция на тези
стоки на съответната територия. Следователно, независимо дали насрещната
престация срещу плащането на възнаграждението е правото на използване на
търговска марка или само правото на изключителна дистрибуция на внасяните стоки
на територията на Съюза, това плащане ще се счита за „условие за продажбата“ на
стоките винаги, когато тя не би била извършена, ако плащането не бъде
осъществено. Наличието на това условие ще бъде разгледано по-подробно във
връзка с материалната законосъобразност на оспорения акт.
Съдът не
констатира допуснати в хода на административното производство съществени
нарушения на административнопроизводствените правила.
Повод за
образуваното административно производство са станали заключенията в Доклад № BG004000/1/3
от 10.05.2022 г., рег. № 32-150396 от 10.05.2022 г. на ТД Митница Русе, ТУ,
изготвен от служители от отдел „Последващ контрол“ при ТД Митница Русе (л. л. 68
- 78 от преписката) след извършена проверка за установяване законосъобразността
на действията на проверяваното лице (жалбоподателя) при прилагане на режим 40
„Едновременно допускане за свободно обращение и освобождаване за потребление“,
извършена на основание чл. 48 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл. 84, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2, вр. чл. 84а от ЗМ.
Макар
процесуалните действия в производството по последващ контрол да стоят вън от
производството по издаване на решение без предварително заявление в хипотезата
на чл. 29 от Регламент (ЕС) № 952/2013, респ. чл. 19, ал.7 от ЗМ, то тяхната
валидност и законосъобразност представляват условие за пораждане на
презумптивната доказателствена сила на констативния доклад, с който приключва
проверката, съгласно чл. 84л, ал. 3 от ЗМ. В случая тези изисквания са спазени.
Докладът е съставен от служители в специализираното звено – отдел „Последващ
контрол“ в ТД на Митница Русе, които разполагат с териториална и материална
компетентност съгласно чл. 84б, ал. 1 и ал. 2 от ЗМ и са надлежно оправомощени,
съгласно чл. 84в, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от същия закон, с цитираните в доклада
заповеди за възлагане. Докладът, с който проверката е приключила, съдържа
реквизитите, предвидени в чл. 84л, ал. 1 от ЗМ, поради което фактическите
констатации в същия се смятат за истински до доказване на противното.
С Писмо
рег. № 32-190060 от 10.06.2022 г. (л. л. 53 – 67 от преписката), на основание
чл. 26 от АПК и чл. 22, § 6 от Регламент (ЕС) № 952/2013, връчено на жалбоподателя
с обратна разписка на 20.06.2022 г., последният бил уведомен за образуваното
срещу него административно производство във връзка с констатациите в Доклад №
BG004000/1/3 от 10.05.2022 г., рег. № 32-150396 от 10.05.2022 г., който, в съответствие с чл. 84л, ал. 4
от ЗМ, бил връчен на представител (прокуриста) на дружеството на 18.05.2022 г. В
писмото е посочен размерът на новата митническа стойност, както и размерът на
дължимите мито и ДДС. На жалбоподателя е указано правото в 30-дневен срок да
изрази становище и да се запознае с документите, налични по преписката.
Връченото
на жалбоподателя уведомление отговаря на всички формални изисквания.
Разпоредбата
на чл. 22, § 6, първа алинея от Регламент (ЕС) № 952/2013, приложим съгласно
чл. 29 от същия регламент и в производствата по издаване на решения без
предварително заявление, урежда процесуалното задължение на митническите
органи, преди да вземат решение, което би било неблагоприятно за заявителя, да
му съобщят мотивите, на които ще се основава решението, и да му предоставят
възможност да изрази своето становище в определен срок от датата, на която го е
получил или се счита, че го е получил.
В чл. 8,
§ 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 е предвидено и минималното
съдържание на съобщението по чл. 22, § 6, първа алинея от Регламент (ЕС) №
952/2013, като в него следва да е посочено: а) документите и информацията,
които митническите органи възнамеряват да използват като основание за своето
решение; б) срокът, в който съответното лице трябва да изрази своето становище,
считан от датата, на която е получило съобщението или се счита, че го е
получило; в) упоменаване на правото на съответното лице на достъп до
документите и информацията, посочени в буква а), съгласно приложимите
разпоредби. Според чл. 8, § 1 от Делегиран регламент (EC) 2015/2446 на
Комисията, срокът, в който заявителят може да изрази своето становище, преди да
бъде взето решение, което би било неблагоприятно за него, е 30 дни.
В случая
във връченото на жалбоподателя писмо са посочени документите, които митническия
орган възнамерява да използва като основание за своето решение, а именно Доклад
№ BG004000/1/3 от 10.05.2022 г., рег. № 32-150396 от 10.05.2022 г.
Изрично е
посочен срокът, в който жалбоподателят може да изрази своето становище, чиято
продължителност законосъобразно е определена на 30 дни.
Жалбоподателят
представя Становище вх. № 32-231234 от 11.07.2022 г. (л. л. 35 - 45 от
преписката), в което подробно изразява несъгласието си с фактическите и правни
констатации в доклада и съобщението.
Не
съставлява съществено нарушение обстоятелството, че Писмо рег. № 32-190060 от
10.06.2022 г. е връчено на жалбоподателя на 20.06.2022 г., а оспореното решение
е издадено след изтичане на 30-дневния срок по чл. 19б, ал.1, изр. първо от ЗМ
от започване на производството – на 15.08.2022 г.
Административното
производство е започнало служебно – без подаване на предварително заявление по
чл. 29 от Регламент (ЕС) № 952/2013, поради което и съгласно чл. 25, ал. 3 от АПК за дата на неговото започване се счита датата на извършване на първото
процесуално действие по него, а не датата на неговото съобщаване. Следователно
производството се счита започнало на 10.06.2022 г., с издаването на Писмо рег.
№ 32-190060 от 10.06.2022 г. и предвид предвидения в чл. 8, § 1 от Делегиран
регламент (EC) 2015/2446 30-дневен срок за становище от жалбоподателя, то няма
как да приключи не по-късно от 30 дни от започването му, както изисква чл. 19б,
ал. 1, изр. първо от ЗМ. В този смисъл е и Решение № 4481 от 11.05.2022 г. на
ВАС по адм. д. № 8550/2021 г., VIII о.
При
противоречие между регламент и нормативен акт от националното законодателство
примат има регламентът – чл. 15, ал. 2 от ЗНА.
Освен
това в съдебната практика и доктрината безпротиворечиво се приема, че сроковете
за издаване на административните актове са инструктивни, поради което
постановяването им след изтичането на предвидения за това срок не рефлектира
върху тяхната законосъобразност. В този смисъл е и горецитираното решение на
ВАС и Решение № 7499 от 16.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3267/2020 г., I о.
Оспореният
акт съответства и на материалния закон.
Спорът по
делото се концентрира по въпроса следва ли договорната стойност на стоките,
внасяни с процесните митнически декларации, да бъде коригирана чрез прибавяне
на заплащаните от жалбоподателя лицензионни възнаграждения.
В тази
връзка разпоредбата на чл. 71, § 1, б. “в“ от Регламент (ЕС) № 952/2013
предвижда, че при определяне на митническата стойност съгласно член 70, към
действително платената или подлежащата на плащане цена за внасяните стоки се
прибавят: роялти и лицензионни такси, свързани с остойностяваните стоки, които
купувачът трябва да плати пряко или косвено като условие за продажбата на
остойностяваните стоки, доколкото тези роялти и такси не са включени в
действително платената или подлежащата на плащане цена.
Съдът на
ЕС константно приема (вж. т. 35 от решение от 09.03.2017 г. по цитираното
по-горе дело C‑173/15, т. 39 от решение от 09.07.2020 г. по дело C‑76/19, „Къртис-Балкан“ ЕООД), че предвидената в чл. 71, § 1, б. “в“ от Митническия кодекс
корекция се прилага, когато са изпълнени три кумулативни условия, а именно:
1/. лицензионните
такси или възнаграждения не трябва да бъдат включени в действително платената
или подлежащата на плащане цена;
2/. те
трябва да бъдат свързани с остойностяваните стоки и
3/.
купувачът трябва да е длъжен да плати тези лицензионни такси като условие за
продажбата на внасяните стоки.
В случая
между страните няма спор по наличието на първата предпоставка, а именно, че
лицензионните възнаграждения не са били включени в действително платената или
подлежащата на плащане цена.
Видно от
констатациите в Доклад № BG004000/1/3 от 10.05.2022 г., рег. № 32-150396 от 10.05.2022
г. на ТД Митница Русе, ТУ, при заплащане на задълженията по фактурите, въз
основа на които в декларациите жалбоподателят е определил митническата
стойност, е била дебитирана сметка 401 „Доставчици“ (аналитична партида на чуждестранния
контрагент) срещу кредита по сметка 504/2 „Разплащателна сметка във валута“
(аналитично по валути), като сумата в левове е определяна въз основа на
фактурната стойност и валутния курс в деня на плащането. Тези счетоводни
операции се отнасят до самите стоки. От представените на митническите органи
извлечения от счетоводна сметка 602 „Разходи за външни услуги“ били установени
и осчетоводени фактури за лицензионни такси, заплатени от жалбоподателя на
американското дружество Delta Galil USA, Inc., които
разходи не били включени в декларираната от жалбоподателя митническа стойност с
процесните декларации.
Втората
предпоставка също е налице.
Според
чл. 136, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 авторските и
лицензионните възнаграждения са свързани с внасяните стоки, по-специално когато
правата, прехвърлени съгласно лицензионното споразумение или споразумението за
авторско възнаграждение, са включени в стоките. Методът за изчисляване на
размера на авторското или лицензионното възнаграждение не представлява решаващ
фактор. Текстът на § 2 на същата разпоредба гласи, че когато методът за
изчисляване на размера на авторските или лицензионните възнаграждения произтича
от цената на внесените стоки, се приема, при липса на доказателства за
противното, че плащането на тези авторски или лицензионни възнаграждения е
свързано със стоките, чиято стойност ще се определя.
В случая, видно от приетите по делото митнически
декларации и представените с тях търговски документи, внасяните от
жалбоподателя стоки са с продавач/износител, установен основно в Китай, но и в
Бангладеш, Камбоджа и др., с какъвто произход са стоките. Представени са писма
от лицензодателите и носители на конкретните търговски марки, с които
титулярите на същите потвърждават пред митническите органи, че по силата на
представените с жалбата лицензионни споразумения правото на ползване на
посочените търговски марки в договорения обем и за съответните територии е
предоставено на жалбоподателя.
В декларациите, в клетка 6/8 „Описание на стоките“,
е изрично посочено, че стоката вече носи съответната търговска марка.
Следователно безспорно е налице хипотезата на чл. 136,
§ 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, доколкото търговските марки, по
отношение на които са сключени лицензионните споразумения и се дължат
лицензионните възнаграждения, са инкорпорирани в самите внесени стоки още към
момента на вноса.
Доколкото тези възнаграждения представляват именно
престация за ползването на търговските марки, инкорпорирани във внесените
стоки, то безспорно е, че самите възнаграждения са свързани с тези стоки.
Съдът не споделя предложеното от жалбоподателя
тълкуване на чл. 136, §2 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, с което
последният обосновава обратния извод. Както беше посочено, тази разпоредба
гласи, че когато методът за изчисляване на размера на авторските или
лицензионните възнаграждения произтича от цената на внесените стоки, се приема,
при липса на доказателства за противното, че плащането на тези авторски или
лицензионни възнаграждения е свързано със стоките, чиято стойност ще се
определя. Жалбоподателят подчертава, че в случая методът на изчисляване на тези
възнаграждения, според сключените лицензионни споразумения, не произтича от
цената на внесените стоки, а от реализирания оборот от последващите им
продажби. Възразява, че щом лицензионните възнаграждения не се дължат при
вноса, т.е. не са процент от митническата стойност, то не може да се изведе
тяхната свързаност с внасяните стоки.
Целта на цитираната разпоредба – чл. 136, § 2 от
Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 е да създаде оборима презумпция в полза
на митническата администрация като възложи тежестта на доказване върху
вносителя, който ще трябва да обори предположението за свързаност на
заплатените лицензионни възнаграждения и внесените стоки. Няма спор, че в
случая тези възнаграждения се определят като процент не върху митническата
стойност, върху оборота от следващата вноса продажба на стоките, при тяхното
реализиране съобразно приложимия митнически режим – за свободно обращение и
потребление. При отчитане на тази цел на съюзния законодател не несъстоятелно е
предложеното от жалбоподателя тълкуване по аргумент от противното, тъй като се
достига до обективно противоречие с чл. 136, § 1, изр. второ от Регламент за
изпълнение (ЕС) 2015/2447, според което методът за изчисляване на размера на
авторското или лицензионното възнаграждение не представлява решаващ фактор.
Казано другояче, той е „решаващ фактор“ за определяне свързаността на
лицензионните възнаграждения с внасяните стоки само в хипотезата на § 2 от
същата разпоредба – когато те се определят на базата на самата митническа
стойност, доколкото се задейства посочената по-горе оборима презумпция за
свързаност.
Налице е и третата кумулативна предпоставка, а
именно купувачът е длъжен да плати лицензионните такси като условие за
продажбата на внасяните стоки.
Според т. 60 от цитираното решение на СЕС по дело C‑173/15,
плащането на лицензионното възнаграждение представлява такова „условие за
продажбата“ на остойностяваните стоки, когато в рамките на договорните
отношения между продавача или свързаното с него лице и купувача това плащане е
от такова съществено значение за продавача, че той не би извършил продажбата,
ако тo не бъдe осъществено. В тази връзка чл. 136, § 4, б. “в“ от Регламент за
изпълнение (ЕС) 2015/2447 пояснява, че авторските и лицензионните
възнаграждения се считат за платени като условие за продажба на внесените
стоки, когато е изпълнено някое от следните условия: стоките не могат да бъдат
продадени на купувача или купени от него, без да бъдат заплатени авторските или
лицензионните възнаграждения на лицензодателя. Както се приема и в цитирания
Компедиум, приложимият критерий е дали продавачът може да продаде или дали
купувачът може да купи стоките без плащане на роялти или лицензионна такса. Условието
може да бъде изрично или имплицитно. В някои случаи в лицензионното
споразумение ще бъде уточнено дали продажбата на внесените стоки зависи от
плащането на роялти или лицензионна такса. Все пак не се изисква това да бъде
посочено.
Макар подобна изрична клауза в представените от
жалбоподателя лицензионни споразумения да не се съдържа, от цялостното им съдържание
е видно, че ако лицензионното възнаграждение не бъде заплатено, то правото на
ползване на съответната търговска марка няма да бъде предоставено, а оттам –
няма да е възможно жалбоподателят да произвежда, сам или чрез други лица,
стоки, които да носят посочената търговска марка. Както беше посочено, всички
внесени стоки вече носят такава търговска марка. Възлагането на нейното
производство на търговските дружества, посочени като износители/продавачи в
процесните митнически декларации, няма да е възможно, ако лицензионните
възнаграждения не са били заплатени, което се потвърждава и от писмата, с които
лицензодателите са удостоверили пред митническите органи, че титуляр на право
на ползване на съответните търговски марки е и жалбоподателят.
Следователно продажбата на конкретните стоки по
тези декларации, които стоки към момента на вноса вече носят запазена марка,
предмет на съответното лицензионно споразумение, би могла да бъде извършена, само
ако възнагражденията по тези споразумения бъдат заплатени. Както беше посочено,
при решаването на този въпрос е ирелевантно обстоятелството, че тези възнаграждения
се заплащат по-късно, доколкото те се определят като процент от реализирания
оборот на стоките.
При определяне на новата митническа стойност чрез включване
на заплатените лицензионни възнаграждения митническите органи законосъобразно
са процедирали в съответствие с чл. 84и, т. 1, т. 1 от ЗМ, предвиждащ, че
когато воденото счетоводство не дава възможност за установяване или определяне
размера на дължимите публични държавни вземания, митническите органи могат да приемат за
установени определените от тях елементи за облагане. В случая е установено, че
е невъзможно да бъдат определени нетните продажби по всяка една конкретна
митническа декларация, с която стоките със съответната търговска марка са
поставени в режим допускане за свободно обращение, което, от своя страна, е
необходимо за изчисляване на лицензионните такси по лицензионните споразумения
по повод доставката на стоки с посочените търговски марки, данни за което има в
съставения констативен доклад. Поради това обосновано е приета продажна цена
„среднопретеглена цена на единичен артикул“, като основа за изчисляване на
оборотите, въз основа на които се изчисляват лицензионните възнаграждения, с които
е коригирана декларираната от жалбоподателя митническа стойност.
По изложените съображения оспореното решение е
законосъобразен административен акт, поради което подадената срещу него жалба
се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 143,
ал. 3 от АПК на ответника следва да бъде присъдено претендираното
юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, на основание чл. 24, изр. второ от
Наредбата за заплащането на правната помощ съдът определя на 100 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба
на „Делта текстил-България“ ЕООД против Решение рег. № 32-271824 от 15.08.2022 г. на
Директора на ТД Митница Варна в Агенция „Митници“, жалбата по административен ред
срещу което е отхвърлена с Решение № Р-425/32-317903 от 20.09.2022 г. на Директора
на Агенция „Митници“.
ОСЪЖДА „Делта текстил-България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Русе, бул. “Тутракан“ № 44, представлявано заедно от
управителите Михаел Лаксер и Песах Писахов да заплати на Агенция „Митници“, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. “Георги С. Раковски“ № 47,
представлявана от директора Павел Геренски, сумата от 100 лева – деловодни разноски.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
СЪДИЯ: