№ 484
гр. София , 16.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ в закрито заседание на
шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20211110208248 по описа за 2021 година
, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Х. С., индиийски гражданин, със статут на
продължително пребиваващ в страната чужденец, дата на раждане
13.02.1986г., ЛНЧ **********, против Наказателно постановление (НП) №
7/13.04.2021г., издадено от старши инспектор В.Д.Л. – Началник Група
„Миграция“ при ОДМВР - София, с което на основание чл.48, ал.1, т.3 от
Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на жалбоподателя е
наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 500,00 (петстотин)
лева за нарушение на чл.34 от ЗЧРБ.
В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на издадения
санкционен акт, като се оспорва очертаната фактология на нарушението.
Застъпва се тезата, че заявлението за продължаване на пребиваването на
чужденец от 23.02.2021г. е подадено в установения с норматана чл.24, ал.13
от ЗЧРБ деветмесечен срок след отмяната на извънредното положение в
РБългария. Отделно, като аргумент за отсъствието на вина в поведението на
жалбоподателя се сочи заявление, подадено от него, за достъп до пазара на
труда, депозирано пред Бюро по труда – Изток на 04.02.2021г. На отделно
основание се настоява случаят да бъде разглеждан като маловажен по
смисъла на чл.28 от ЗАНН. Формулирана е молба за отмяна на издадения
санкционен акт.
Съобразно чл.59, ал.1 от ЗАНН местно компетентен да разгледа
жалбата против наказателното постановление е районният съд по
местоизвършване на нарушението. Критерият, водещ при преценката относно
местната компетентност, се явява твърдението на наказващия орган,
материализирано в неговия акт, относно мястото на довършване на деянието,
без оглед на това дали тази преценка е правилна, доколкото подобен въпрос
1
следва да бъде обсъждан при анализа на доказателствената съвкупност
досежно приложението на материалния закон. В конкретния случай нито
АУАН, нито НП предлагат яснота относно волята на своя издател за мястото,
на което нарушението е извършено. При тази хипотеза, доколкото не може
изначално да се определи местнокомпетентният съд, то жалбата следва да се
разгледа от съда, до който е подадена. Липсата на посочване на
местоизвършване на нарушението не означава, че няма орган, който да се
произнесе по нея (тъй като същият не би могъл да се определи по правилата
на чл.59, ал.1 от ЗАНН), доколкото това би представлявало недопустим отказ
от правосъдие. Ето защо, съдът намира, че е компетентен да разгледа
подадената до него жалба.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и
не се представлява.
Въззиваемата страна, надлежно уведомена, се представлява от
наказващия орган- началник – група „Миграция“ при ОДМВР - София, който
моли наказателното постановление да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Съдът, като изслуша доводите на страните, провери изцяло атакуваното
наказателно постановление, извърши преценка на събраните по делото
доказателствени материали – поотделно и в съвкупност, съобразно
законовите разпоредби, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити, обуславящи
нейната редовност, което предпоставя пораждането на предвидения в закона
суспензивен и деволутивен ефект, а разгледана по същество се явява
ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по изложените в нея аргументи.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Жалбоподателят Х. С. /H.S./, роден на 13.02.1986г., ЛНЧ **********, е
индийски гражданин със статут на продължително пребиваващ на
територията на страната чужденец. Същият притежавал разрешение за
пребиваване №ХХХХ, издадено на 04.03.2020г. Той бил трудово ангажиран
към „М“ЕООД и бил регистриран с настоящ адрес: гр. Е.П., ул.“С П“№4.
На 13.03.2020г. с решение на Народното събрание на Република България
било обявено извънредно положение, отменено с решение на НС от
13.05.2020г. Доколкото валидността на издадения на жалбоподателя
документ за пребиваване изтичала на 08.12.2020г., то за него пораждала
действието си редакцията на чл.24, ал.13 от Закона за чужденците в
Република България (ЗЧРБ), съгласно която „Чужденец с разрешено
продължително пребиваване в Република България, на който срокът за
пребиваване изтича по време на обявеното извънредно положение или в срок
до 9 месеца след отмяната на извънредното положение, може да подаде
заявление за продължаване на пребиваването в срок до 9 месеца след
отмяната на извънредното положение, …“
Деветмесечният срок за подаване на заявлението за продължаване на
пребиваването от страна на Х. С. изтичал на 13.02.2021г. Той обаче се явил в
сградата на ОДМВР – София, пред който орган следвало да депозира своето
заявление, на 23.02.2021г. Подаденият от него документ бил заведен с вх.
2
№517000-2624/23.02.2021г., като заявителят приложил и копие от този, чиято
валидност била изтекла.
След приемане на материалите била извършена дължима проверка от
служител при група „Миграция“ – ОДМВР – София – младши полицейски
инспектор Ст. Л. М., в хода на която той достигнал до извод за извършено от
жалбоподателя административно нарушение на нормата на чл.34 от ЗЧРБ,
съгласно която „Всеки чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане на
разрешения срок на пребиваване“, поради което преценил, че следва да
инициира административнонаказателно производство.
За целта свид. М. съставил АУАН №7/04.03.2021г. в присъствието на Х.
С. и един свидетел по съставянето на АУАН. В документа били отразени
обстоятелствата по нарушението, а именно, че: „на 23.02.2021г., след
извършена полицейска проверка около 10:00 часа, в гр. София, ул.“Гео
Милев“№ 71, в сградата на ОДМВР – София, е установено, че лицето е
останало в страната след изтичане на разрешения срок за пребиваване до
13.02.2021г.“ и правната му квалификация - по чл.34 от ЗЧРБ. Актът бил
подписан от нарушителя, на когото бил връчен екземпляр от него. По време
на процедурата присъствало останало неустановено по делото лице, което
осъществявало комуникацията между длъжностните лица и нарушителя,
доколкото последният не владеел български език. Не бил осигурен преводач.
В срока по л.44, ал.1 от ЗАНН не постъпили писмени възражения срещу
констатациите в АУАН.
Въз основа на съставения АУАН на 13.04.2021г. Началникът на група
„Миграция“ при ОДМВР – София – старши инспектор В.Д.Л., издал
атакуваното НП №7/13.04.2021г., с което на основание чл.48, ал.1, т.3 от
ЗЧРБ, при пълно възпроизвеждане на фактическите констатации от АУАН, на
жалбоподателя било наложено административно наказание „Глоба“ в размер
на 500,00 (петстотин) лева за нарушение на чл.34 от ЗЧРБ.
Описаната фактическа обстановка съдът установи въз основа на
събраните по делото доказателствени материали: гласните доказателства,
съдържащи се в показанията на разпитания от съда свидетел М., както и в
писмените доказателства по делото, приобщени по реда на чл.283 от НПК:
Заповед № 8121з-378/06.04.2020г. на Министъра на вътрешните работи,
Заповед № 8121К-4014/10.04.2017г. на Министъра на вътрешните работи, акт
за встъпване в длъжност от 24.04.2017г., копие на разрешение за пребиваване
№ ХХХХ, издадено на Х. С., заявление за предоставяне на право за
продължително пребиваване на чужденец в Република България, вх.№517000-
2624/23.02.2021г.
При проведения непосредствен разпит на актосъставителя същият
заявява, че е съхранил спомени относно обстоятелствата по извършената
проверка, като последователно излага реда за нейното провеждане и
установеното в хода й нарушение, допуснато от жалбоподателя. В разказа си
свидетелят М. потвърждава, че е автор на съставения АУАН и отразените в
него фактически констатации съответстват на обективната действителност.
Възпроизвежда спомени за вида на представения документ за пребиваване,
като сочи, че валидността му е изтекла към месец декември 2020г.,а
гратисният период за подновяването му, с оглед обстановката в страната през
2020г., е изтичал към 13.02.2021г., с което подавайки заявление към месец
3
март 2021г. Х. С. е изпаднал в забава, продължила близо месец. Пояснява, че
чуждият гражданин се е явил, придружен от друго лице, което е
подпомогнало осъществяването на комуникация с него. Служителят на Група
„Миграция” – ОДМВР -София споделя обаче, че не е вписал лични данни за
посочения придружител, нито е установявал неговата самоличност.
Така обсъдените гласни доказателствени средства съдът намира за
обективни, пълни, логични и безпротиворечиви, като те отразяват
непосредствените възприятия за извършената проверка и констатираните
нарушения. Свидетелят е извършил контролната дейност и е възприел
представените от нарушителя документи с тяхното съдържание, което му е
позволило да констатира закъснението при изпълнение на законови
задължения. Въз основа на всички обстоятелства е приел и реализиране на
процесното нарушение. В неговите показания се съдържа пряка
доказателствена информация за процесния случай, като пресъздаването й от
него намира подкрепа и в останалите доказателства по делото.
Събраните в хода на извършената проверка копия на писмени
документи допълват показанията на актосъставителя. От тях съдът извежда
датата на валидност на издаденото разрешение за пребиваване в полза на Х.
С., спрямо която се извършва преценката за крайния срок на изпълнение на
изискването за подаване на заявление за удължаване на престоя. Установява
се и моментът, в който жалбоподателят е изпълнил задължението си,
произтичащо от нормите на ЗЧРБ, както и е възможно изчислението на срока
на допуснатата от него забава.
От своя страна, приложените по делото заповеди на министъра на
вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност разкриват отношение към
въпроса за компетентността на наказващия орган и актосъставителя в
протеклата административнонаказателна процедура.
По изложените по- горе аргументи съдът заключава, че писмените
доказателства, събрани по делото, позволяват правилното изясняване на
случая, като обсъждането на доказателствените материали поотделно и в
тяхната съвкупност води до еднозначни изводи относно фактите.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Административнонаказателното производство е строго формален
процес, доколкото чрез него в значителна степен се засягат правата и
интересите на физическите и юридически лица. Последното обуславя и
съдебният контрол, установен с разпоредбите на ЗАНН и предвиден за
издадените от административните органи наказателни постановления, да се
съсредоточава върху тяхната законосъобразност. По аргумент от чл.84 от
ЗАНН, вр. с чл.14, ал.2 от НПК съдът е длъжен служебно да издири
обективната истина и приложимия материален закон, като съобразява
императива относно извършването на обективно, всестранно и пълно
изследване на всички обстоятелства по делото, независимо от наведените от
жалбоподателя аргументи, респ. фактическите констатации, заложени в
АУАН или наказателното постановление.
За правилното извършване на тази дейност ръководно-решаващият в
съдебното производство орган следва да осъществи контрол върху съставения
АУАН, съобразявайки неговите функции - констатираща, обвинителна и
4
сезираща, съответно да провери издаденото въз основа него наказателно
постановление. Съдът след извършена служебна проверка на съставения
АУАН и на издаденото НП прие, че не са налице процесуални нарушения
относно компетентността на длъжностните лица, които са съставили, респ.
издали двата документа.
В конкретния случай административнонаказателното производство е
образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН 3-месечен срок
от откриване на нарушителя, респективно 1-годишен срок от неизпълнението
на правното задължение. От своя страна обжалваното наказателното
постановление е постановено в 6 – месечния срок. Ето защо са спазени всички
давностни срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34 ЗАНН, досежно
законосъобразното ангажиране на административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя от формална страна.
Съставът на настоящата инстанция обаче намира, че в хода на
административнонаказателното производство са допуснати съществени,
неотстраними в съдебната фаза, процесуални нарушения, довели до
ограничаване правото на посоченото като нарушител лице да разбере
фактическите параметри на предявената му отговорност. Част от тях са
свързани с неспазване императивните изисквания на чл. 84 ЗАНН, вр. чл. 21,
ал.2 НПК и чл. 142, ал. 1 НПК.
В действителност в ЗАНН не е уредена хипотезата, при която
нарушителят не владее български език. Съобразно разпоредбата на чл.84 от
ЗАНН обаче, която препраща за неуредените случаи към НПК, субсидиарно
следва да бъдат приложени правилата на процесуалния наказателен закон. С
позоваване на тази препращаща норма се обосновава приложимостта на чл.
21, ал. 2 НПК, както и на чл.142, ал.1 НПК, които вменяват задължение на
органите в съответната фаза на процеса да назначат преводач на лицето, което
не владее български език. Видно от чл. 142, ал. 2, вр. с чл.148, ал.1, т.1 НПК
преводачът не може да е актосъставител или свидетел в
административнонаказателното производство, доколкото тези процесуални
качества са несъвместими. Същевременно, тъй като лицето, участващо в това
процесуално качество, носи наказателна отговорност по смисъла на чл.290,
ал.2 от НК, то същото следва да отговаря и на установени формални
изисквания, в частност – документ, удостоверяващ съответно ниво на
владеене на чуждия език и призната правоспособност да извършва
преводачески услуги. В конкретния случай, при наличието на фактически
данни, че нарушителят не е български гражданин и същият не владее
български език - последното изрично упоменато и в показанията на
актосъставителя, дадени в условията на непосредственост в съдебното
следствие, като същевременно няма собственоръчно изявление на
жалбоподателя в обратен смисъл още при предявяването на АУАН,
контролният и административнонаказващият орган са били длъжни да
приложат разпоредбата на чл. 142, ал. 1 НПК и да назначат преводач, който
да вземе участие в извършените процесуални действия в
административнонаказателното производство, свързани с издаване и
предявяване на процесните административни актове.
В тежест на административния орган е да осигури преводач и да се
убеди, че нарушителят е разбрал съдържанието на предявения му акт, както и
5
правата, произтичащи от образуваното по този начин срещу него
административнонаказателно производство. Разпоредбата на чл. 142, ал. 1
НПК е императивна и не е поставена в зависимост от волята на „обвиненото“
лице. Съставянето на акт, с който се повдига административно обвинение без
назначен преводач, ограничава драстично правото на защита на нарушителя
да разбере в какво се обвинява. В подкрепа на изложеното е и нормата на чл.
55, ал. 3 НПК, според която част от правото на обвиняемия /нарушителя/
включва и това, когато не владее български език, да му се предоставят в
писмен вид, на разбираем за него език редица актове, имащи отношение и
пряко свързани с отговорността му. Правилата на НПК намират приложение
не само в съдебното производство по обжалване на издадения санкционен
акт. Възприемането на подобна позиция представлява грубо несъобразяване
на императивни разпоредби, установяващи основни начала на
производството, каквато е нормата на чл.1 от ЗАНН. Съгласно същата ЗАНН
определя общите правила за административните нарушения и наказания, реда
за установяване на административните нарушения, за налагане на
административните наказания и осигурява необходимите гаранции за защита
правата и законните интереси на гражданите и организациите. Основна
гаранция за съобразяване правата на гражданите се явява и провеждането на
производството на достъпен за тях език. Тя е инкорпорирана и в изискването
на чл.43 от ЗАНН актът за установяване на административното нарушение да
бъде съставен в присъствието на нарушителя и да му бъде предявен за
запознаване. В конкретния казус, макар тази разпоредба формално да е била
съобразена, доколкото жалбоподателят е присъствал към момента на
съставяне на АУАН, нейното приложение е изчерпано откъм съдържание, тъй
като привлеченото към отговорност лице, предвид липсата на познания в
областта на българската лингвистика, не е успяло адекватно да реализира
своите права.
Съгласно приложимата по силата на чл. 84 ЗАНН разпоредба на чл. 21,
ал. 1 НПК – лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от
родния си или от друг език, в които случаи се назначава преводач, което
право е неотменимо. Безспорно установено е, че нарушителят не владее
български език, като ирелевантни са твърденията на актосъставителя, че на
мяст е присъствало лице с познания по английски език, което подпомогнало
комуникацията с гражданина от чуждата народност. Още повече, че
последното е останало неидентифицирано и няма обективни белези за
неговото участие в процедурата. Важно е да се отбележи, че езиковите
умения на всяко трето лице не могат да презюмират липсата на необходимост
от назначаването на сертифциран преводач, доколкото не са събрани
категорични фактически данни, че жалбоподателят действително е успял да
узнае параметрите на претендираната спрямо него отговорност, която по своя
характер е наказателна такава. Дори обстоятелството, че е подал жалба срещу
наказателното постановление не оборва изложената теза, доколкото то
очевидно е следствие от организирана едва след протеклата процедура защита
от страна на Х. С..
Съгласно пряко приложимата разпоредба на чл. 6, т. 3, б. „е” от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи
/ЕКЗПЧОС/ обвиняемият има право да се ползва от безплатните услуги на
6
преводач, ако не разбира или говори езика, използван от съда. Изискването на
визирания нормативен регламент е спазено, когато на обвиняемото лице е
предоставена възможност да следи производството по начин, по който да му
гарантира възможност да си състави мнение и да представи пред органите и
съда свое виждане за събитията като посочената разпоредба се приема за
приложима спрямо всички документи и изявления във всички фази и стадии
на производството, които са необходими, за да разбере той всеобхватно
аспектите от процеса като гаранция за неговата справедливост.
В съдържанието на АУАН, както и в това на обжалваното НП, липсва
изрично удостоверяване за назначаване на преводач, който да е присъствал
при съставянето на административните актове, респективно при тяхното
връчване, което да е осъществило превод и да е запознало нарушителя с
изложените в тях обстоятелства, както и действията, които са предприети
спрямо него. В тази връзка абсолютно недопустимо е в
административнонаказателното производство чрез свидетелски показания да
се установява фактът на извършен превод. Ето защо, по отношение на този
аспект от настоящия казус съдът достига до извод, че не е установено със
съответни доказателствени средства да е бил извършен превод на АУАН и
обжалваното наказателно постановление, което да сочи, че санкционираният
е запознат с административното обвинението. Допуснатото нарушение е
съществено, тъй като препятства изначално възможността за защита на дееца,
в частност да разбере за какво нарушение е привлечен да отговаря и да
осъществи в пълен обем процесуалните си права, досежно реализацията на
реципрочната функция, свързана с правото му на защита.
Налице е и друг процесуален порок, обосноваващ отмяна на издадения
санкционен акт на формално основание. Съставеният в конкретния случай
АУАН не отговаря на императивните изисквания на разпоредбата на чл.42, т.4
от ЗАНН, доколкото описанието на приетото за реализирано от
жалбоподателя нарушение, респ. обстоятелствата, при които то е извършено
(в частност мястото на деянието) са формулирани по начин, че не могат да
удовлетворят изискванията за пълнота на обвинителната теза и адекватното
упражняване на реципрочното й право на защита на лицето, срещу което се
насочва административнонаказателната принуда. Тези пороци са пренесени и
в издаденото въз основа на акта наказателно постановление, в което не е
предприет самостоятелен анализ и в разрез с изискването на чл.57, ал.1, т.5 от
ЗАНН не е обективирано с очертаната деятелност къде именно нарушението е
реализирано от жалбоподателя.
В текстовата част на двата процесуални акта е изведено твърдение, че
С. „е останал в страната след изтичане на разрешение срок на пребиваване до
13.02.2021г.“. Така очертаното поведение обаче не е обвързано с конкретно
населено място, в което се приема, че следва да е довършено бездействието. В
издадения санкционен акт фактологията е попълнена с твърдението, че
забавата му е констатирана в сградата по седалище на ОДМВР – София. Не
следва обаче да има спор, че мястото на установяване на нарушението в
конкретния случай не съвпада с мястото на неговото извършване, поради
което и обсъжданото допълнение не може да санира констатирания пропуск.
Действително, както в иницииращия производството акт, така и в
санкционния такъв е отразено, че настоящият адрес на Х. С. се намира в гр.
7
Е.П., ул.“С П“№4. Последното указание обаче касае данни за нарушителя,
които по смисъла на чл.42, т.6 и чл.57, ал.1, т.4 от ЗАНН следва задължително
да присъстват в процесуалните актове с оглед идентификация на лицето,
чиято отговорност се ангажира. Вписването на настоящия адрес обаче, макар
с оглед вида на нарушението и неговите характеристики да следва да се яви и
място на деянието, в конкретния случай не може да отговори на изискването
за недвусмислено отразяване на местоизвършването, доколкото
формулировката на фактите не указва, че волята на органите е била
оставането в страната да се обвърже именно с този адрес. Последното се
налага при граматическото тълкуване на изразената мисъл в
обстоятелствената част на АУАН и НП. Видно от нея въвеждането на
обстоятелствата по нарушението, в това число и съществения елемент от
фактическия състав – място на деянието, започва след допълнението „за това,
че“. В следващото подчинено изречение отсъства каквото и да било
пояснение за пространствените параметри на изпълнителното деяние. Така
формулирана, тезата на наказващия орган е непълна и ограничава
възможността на санкционираното лице да се ориентира относно предявената
му отговорност – порок, който е неотстраним в хода на въззивното съдебно
производство.
За пълнота на изложението съдът намира, че следва да обсъди и
приложението на материалния закон от административно наказващия орган.
Административнонаказателната отговорност на въззивника Х. С. е
ангажирана за нарушение на чл.34 от ЗЧРБ. Съгласно посочения текст, всеки
чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане на разрешения срок на
пребиваване. Санкцията за несъобразяване на това поведение е ситуирана в
нормата на чл.48, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, съгласно която Наказва се с глоба от 500
до 5000 лева чужденец, който е останал в страната след изтичането на срока
за пребиваване. Изводимо от материалите по делото, разрешението за
пребиваване на жалбоподателя е било със срок на валидност до 08.12.2020г. С
оглед обявеното в страната с решение на Народното събрание от 13.03.2020г.
извънредно положение, отменено с решение на органа от 13.05.2020г.,
жалбоподателят се е ползвал от привилегията, уредена в разпоредбата на
чл.24, ал.13 от ЗЧРБ, съгласно която „Чужденец с разрешено продължително
пребиваване в Република България, на който срокът за пребиваване изтича по
време на обявено извънредно положение или в срок до 9 месеца след
отмяната на извънредното положение, може да подаде заявление за
продължаване на пребиваването в срок до 9 месеца след отмяната на
извънредното положение, като този срок не се смята за прекъсване, когато
чужденецът подаде заявление за дългосрочно или постоянно пребиваване.
Продължително пребиваващ чужденец, на когото разрешеното
продължително пребиваване изтича по време на обявено извънредно
положение или в срок до 9 месеца след отмяната на обявено извънредно
положение, може да влезе на територията на Република България без наличие
на виза за дългосрочно пребиваване по чл. 15, ал. 1 до 9 месеца след отмяната
на извънредното положение.“ В този смисъл, макар срокът на валидност на
издаденото разрешение да е изтичал през месец декември 2020г., С. е можел,
без санкционни последици, да подаде заявление за предоставяне на право за
продължително пребиваване на чужденец до 13.02.2021г., когато именно е
8
изтичал 9-месечният срок след края на извънредното положение. Като е
сторил това със закъснение от почти месец, без да посочи уважителни
причини за своята забава, той е накърнил императивни разпоредби на
българското законодателство. Констатираните пороци в проведената
административнонаказателна процедура обаче възпрепятстват възможността
да се реализира законосъобразно неговата отговорност и предполагат отмяна
на издадения санкционен акт.
Съобразно така изложените фактически и правни доводи, съдът приема,
че административнонаказателното производство по налагане на
административно наказание е опорочено от нарушения на формата на
актовете. Тези констатации мотивират извода, че издадения санкционен акт е
незаконосъобразен и необоснован, поради което следва да бъде отменен.
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 1, предл. 3 ЗАНН, Софийски
районен съд, НО, 2-ри състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление №7/13.04.2021г., издадено от
старши инспектор В.Д.Л. – Началник Група „Миграция“ при ОДМВР -
София, с което на основание чл.48, ал.1, т.3 от Закона за чужденците в
Република България (ЗЧРБ) на жалбоподателя Х. С., индиийски гражданин,
със статут на продължително пребиваващ в страната чужденец, дата на
раждане 13.02.1986г., ЛНЧ **********, е наложено административно
наказание „Глоба” в размер на 500,00 (петстотин) лева за нарушение на чл. 34
от ЗЧРБ, като незаконосъобразно и неправилно.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд - София град, на основанията предвидени в НПК,
и по реда на Глава Дванадесета от АПК, в 14-дневен срок от получаване
на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9