Р Е Ш Е Н И Е
№ 223
град Сливен, 27.08.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и шести август две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 409 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 11750 от
08.07.2020г., подадена от ответника в първоинстанционното производство „Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, представлявана от
главен комисар Николай Николов, действаща чрез процесуален представител по
пълномощие срещу Решение № 483 от 03.06.2020г., постановено по гражданско дело
№ 6341 по описа на Районен съд Сливен за 2019 година.
С процесното решение Главна дирекция „Пожарна безопасност
и защита на населението“ МВР е осъдена да заплати по иск с правно основание чл.
178, ал.1, т. 3 вр.
с чл. 187 и чл. 179 ЗМВР на С.И.С., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от
1502,27 лева, представляваща дължимо допълнително брутно трудово възнаграждение
за положен извънреден труд за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. в размер
на 214 часа ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране
на исковата молба - 12.11.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както
и да заплати сумата от 180,87 лева, съставляваща обезщетение за забава върху брутния размер
на главницата за периода от падежа на задължението - 01.02.2017г. до 01.11.2019г.
Ответната дирекция е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 500,00
лева съобразно изхода на спора, както и да заплати в полза на съдебната власт
по сметка на Районен съд Сливен сумата от 67,32 лева – държавна такса и сумата
от 274,50 лева – заплатено възнаграждение за изготвената съдебно - счетоводна
експертиза.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР (за краткост ГДПБЗН),
действаща чрез процесуален представител по пълномощие, с която
първоинстанционното решение се обжалва в цялост като неправилно и необосновано.
Навежда се оплакване, че решението е постановено при неправилно тълкуване и
прилагане от районния съд на нормативната уредба, която регламентира
полагането, отчитането и заплащането на нощен труд на държавните служители по
ЗМВР. Релевират се подробни съображения в тази посока, като се твърди, че
неправилно районен съд е приел, че материалноправните отношения за
претендирания исков период се уреждат от разпоредбите на Наредба № 8121з - 407
от 11.08.2014г. на Министъра на вътрешните работи. Навежда оплакване, че
неправилно съдът е счел, че към процесните правоотношения е приложима Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата, приета с Постановление на
Министерски съвет № 4 от 17.01.2007г.. Поддържа изложените в отговора на
исковата молба аргументи за неприложимост на разпоредбите на тази наредба.
Излага довод, че в относимите разпоредби на ЗМВР изчерпателно са изброени
видовете възнаграждения, поради което за процесните правоотношения разпоредбите
на Закона за държавния служител и Кодекса на труда са неприложими. Навежда
оплакване, че първоинстанционният съд е игнорирал и не е обсъдил представените
от ответника доказателства в подкрепа на твърдението му, че исканото от ищеца
преизчисляване се основава на различна продължителност на нощния и дневния
труд, а съгласно ЗМВР продължителността е еднаква – осем часа. Излага довод, че
извършеното преизчисляване на положените часове нощен труд към дневен такъв с
изравнителния коефициент е направено въз основа на неприложим към процесните
правоотношения подзаконов нормативен акт (НСОРЗ) за сметка на дерогирането на
разпоредбата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР, който регламентира специална осем часова
продължителност на нощния труд за субектите, назначени по ЗМВР. Цитира решения
на Окръжен съд Ловеч, Районен съд Велико Търново, Районен съд Бургас,
постановени по дела със същия предмет. По отношение на акцесорната претенция за
присъждане на обезщетение за забава поддържа изложеното в отговора на исковата
молба. В заключение въззивникът моли съда да се произнесе с решение, с което да
отмени изцяло първоинстанционното такова. Претендира присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение. При евентуална претенция от насрещната страна за
присъждане на адвокатско възнаграждение прави възражение за прекомерност на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство, действащ чрез пълномощник адвокат Н.П.,
отговарящ на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Въззиваемият счита, че
първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно. Излага
подробни контра аргументи на съображенията във въззивната жалба. Счита, че
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е напълно приложима,
като тя е израз на една от мерките, които държавата е взела за
ограничаване/компенсиране на вредните последици от полагането на нощен труд,
наред с другите задължения на работодателя по КТ и ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите
актове по прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на
този компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.
При спазването на разпоредбата при изчисляването на нормата работно време, ако
същата не е надвишена, обективно служителят не би получил никакво
възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на
работното му време. Посочва, че тълкуването на разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР обхваща всички мерки и форми на специална закрила за работещите през нощта, една от които е
преобразуването на нощните часове към дневни такива. Посочва, че специалният
закон съдържа непълнота относно продължителността на нощното работно време при
5-дневна работна седмица, тъй като разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР посочва
8 часа дневно /а не денонощно/, при което следва да се прилага общата
разпоредба на чл. 140 КТ за нормалната продължителност на нощния труд – до 7
часа на денонощие. Поради това доводът на въззивника за изрична регламентация
на продължителността на работното време през нощта намира за неоснователен.
Прави анализ на разпоредбата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР. На последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална
регламентация – Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от
10.12.2019г. по административно дело № 8601/2019г. на ВАС изцяло като
незаконосъобразна, основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин
се възстановява действието на предходната правна регламентация – Наредба
№8121з-407 от 11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл. 31, аналогична с
тази на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. С оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски.
В срока за отговор на
въззивната жалба няма подадена насрещна въззивна жалба.
С въззивната жалба и с отговора ѝ не са
направени доказателствени искания.
В открито
съдебно заседание въззивната дирекция не се представлява от процесуален
представител по закон или по пълномощие. Постъпило е писмено становище от
пълномощника по чл. 32, т. 3 ГПК, който заявява, че поддържа въззивната жалба,
няма доказателствени искания. Излага съображения по съществото на спора,
аналогични с тези във въззивната жалба. Моли съда да постанови решение, с което
да отмени като неправилно първоинстанционното решение. Претендира присъждане на
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
от пълномощника на насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно
заседание въззиваемият не се явява и не се представлява. Постъпило е писмено
становище от пълномощника му, в което се моли делото да се гледа в отсъствие на
страната и на защитника. Процесуалният представител поддържа изложените в
отговора на въззивната жалба доводи за неоснователност на същата, не прави
доказателствени искания. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК,
договор за правна зашита и съдействие и пълномощно.
Съдът се е произнесъл по
направеното от въззивната дирекция искане за спиране на производството по
делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с отправено по
гражданско дело № 606/2019г. на Районен
съд Луковит преюдициално запитване на основание чл. 267
от Договора за функциониране на Европейския съюз и образуваното в тази връзка
дело C-262/2020 на
Съда на Европейския съюз, като с мнозинството от гласовете на съдебния състав е
оставил искането без уважение като неоснователно по изложени в протоколното
определение от откритото съдебно заседание мотиви.
Окръжен съд
Сливен, действащ като въззивна инстанция, като съобрази доводите
на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК и при условията на чл.
269 ГПК, намира следното по предмета на
въззивното производство:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен
субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което
същата е процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като
отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция
констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед обжалването му в цялост и допустимо. Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния
съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.
Този състав на
въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Районен
съд Сливен е бил сезиран с предявени при условията на първоначално обективно
кумулативно съединяване осъдителни искове с правна квалификация чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр. с чл. 178, ал. 1, т.
3 ЗМВР
за заплащане на трудово възнаграждение за положен
извънреден труд до 70 часа за тримесечие в размер на 1502,27 лева за периода
01.10.2016г. -30.09.2019г. за 214 часа (с оглед допуснатото от районен съд
изменение на исковите претенции с протоколно определение от 01.06.2020г.) ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.11.2019г. до
окончателното изплащане на сумата и акцесорен иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 180,87 лева (с оглед допуснатото от районен съд изменение на исковите
претенции с протоколно определение от 01.06.2020г.) представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за неизплатено
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.02.2017г. – 01.11.2019г.
С
оглед процесуалното поведение на страните
и доводите,
наведени във въззивната жалба и в
отговора на въззивна жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен
въззив (апелация), настоящата инстанция счита, че страните
не спорят, че: 1) между тях е
налице служебно правоотношение, по силата на което ищецът - въззиваем
С.И.С. е служител на „Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ – МВР на длъжност „пожарникар“за исковия период, както и към настоящия
момент; 2) че в исковия период ищецът е полагал труд на сменен режим при
сумирано изчисляване на работното време на тримесечен отчетен период.
Спорен по делото е въпросът, въведен и като предмет на
въззивното обжалване, следва ли да се
прилага коефициент за преобразуване на нощните часове в дневни при сумирано изчисляване на отработените часове за съответния отчетен
период, както и дали получените след преизчислението
часове положен труд, надвишаващи индивидуалната работна норма на ищеца,
представляват извънреден труд, който следва да се заплати по регламентирания в
ЗМВР начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР
нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
осем часа дневно и четиридесет часа седмично при петдневна работна седмица.
Работното време на служителите, които работят на 8, 12 или 24 часови смени се
изчислява сумирано за тримесечен период. Като при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и
6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно осем часа за
всеки 24- часов период - чл. 187, ал. 3 ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 9 ЗМВР
редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители извън редовното работно време се определят с Наредба на Министъра на
вътрешните работи.
Преди и по време на исковия период от 01.10.2016г. до
30.09.2019г. са действали няколко
наредби, както следва: Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от
2.06.2015 г., в сила от
1.04.2015 г); от 01.04.2015г. до 29.07.2016г. е действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г., която е била
отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на Върховен административен съд по
адм. д. № 5450/2016 г., обнародвано
в ДВ бр. 59 от 29.07.2016
г.; от 02.08.2016г. действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г., в сила от 2.08.2016 г) - тя е отменена с Решение
№ 16766/10.12.2019г. на Върховен административен съд по адм.
дело № 8601/2019г., обн. ДВ. бр. 4 от 2020г. Към
настоящия момент действа Наредба № 8121з-36 от 07.01.2020г., обнародвана в ДВ,
бр. 3 от 10.01.2020г., в сила от 10.01.2020г.
От всички изброени по - горе подзаконови
нормативни актове единствено в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. - в
чл. 31, ал. 2 изрично е било предвидено, че при сумирано отчитане на
отработеното време, общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 часа за
отчетния период се умножава по 0,143. В последващите цитирани по - горе три наредби липсва такава
изрична разпоредба. Настоящата инстанция намира, че липсата на такава норма в
действащ подзаконов нормативен акт, който регламентира реда и начина на
разпределяне и отчитане на работното време на държавните служители в системата
на МВР, не означава, че е налице законова забрана за преизчисляване на
положените от държавните служители на МВР часове нощен труд в дневен такъв.
Текстовете на
чл. 3, ал. 3 в първите три
наредби, които са относими към исковия период, са
идентични и гласят, че при работа на
смени е възможно полагането на труд
и през нощта между 22,00 ч. и 6,00 ч., като работните
часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период. Абсолютно идентична е и нормата на чл. 187, ал. 3, изр.
последно ЗМВР.
Съгласно разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР
държавните служители, които полагат труд между 22,00 и 6,00 часа се ползват със
специална закрила по Кодекса на труда. В чл. 140, ал. 1 от Кодекса на труда се
посочва, че нормалната продължителност на работното време през нощта при
петдневна работна седмица е до седем часа. Нормата на чл. 140, ал. 1 КТ е израз
на специалната закрила, която се изразява в отчитане тежестта на нощния труд
при полагането му като част от отработеното време при режим на работа на смени.
Трудовото законодателство дава право на работниците и служителите, които
полагат нощен труд да получат завишено почасово заплащане на нощния труд, но
също така задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и
така да съобразяват продължителността на работния ден, който не може да
надвишава осем часа на денонощие. Както вече се посочи и самият ЗМВР съдържа
забрана при полагане на нощен труд отработените часове за 24- часов период да
надвишават осем часа. Именно в случаите, в които тази продължителност е
надвишена се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде
компенсиран.
При наличие на непълнота в
специалната уредба, касаеща държавните служители на
МВР и предвид нормата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР към процесния случай следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от
26.01.2007г.) (за краткост - НСОРЗ). В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ предвижда при
сумирано изчисляване на работното време, нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, тоест 1,143.
Коефициентът 1, 143 се получава като нормалната продължителност на работното
време през деня – 8 часа, установена чл. 136, ал. 3 КТ, се раздели на
нормалната продължителност на работното време през нощта – 7 часа, установена в
чл. 140, ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период. Съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните
служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
такива. Едно от предвидените в същия закон допълнителни възнаграждения е и това
за положен извънреден труд – чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Извънредният труд се
заплаща с 50 на сто увеличение върху
основното месечно възнаграждение.
От
изслушаното и прието в първоинстанционното производство заключение на
назначената съдебно – икономическа експертиза, което настоящата инстанция кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че за
периода от 01.10.2016г. – 30.09.2019г. ищецът
е положил общо 308 часа извънреден труд, от които са му изплатени 94 часа,
разликата от 214 часа не е заплатена. Възнаграждението, което се дължи за
положените и незаплатени часове извънреден труд е в размер на 1502,27 лева. Установява
се, че размерът на обезщетението за забава върху незаплатеното възнаграждение
за периода 01.02.2017г. – 01.11.2019г се равнява на сумата от 180,87 лева. От
изслушването на вещото лице в откритото съдебно заседание пред
първоинстанционнния съд се установява, че ищецът не е
положил извънреден труд над 70 часа за нито едно от тримесечията, включени в
исковия период.
Този съдебен състав намира
изложените във въззивната жалба и в писмената защита възражения за неоснователни.
На първо място не може да бъде споделено
твърдението на въззивника, че нормата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР предвижда осем
часова продължителност на нощния труд за държавните служители на МВР и се явява
специална спрямо нормите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда.
Видно от формулировката на нормата на чл. 187, ал. 3, изречение последно ЗМВР и
идентичната норма на чл. 3, ал. 3 от цитираните три наредби регламентират
часовия диапазон в денонощието, през който положеният труд се счита за нощен,
аналогична е и разпоредбата на чл. 140, ал. 2 КТ. Нормата на чл. 187, ал. 3, изречение
последно ЗМВР въвежда изрична забрана работните часове да надвишават осем часа
за всеки 24 – часов период, но никъде няма правило, което да посочва, че
нощният труд по ЗМВР е с продължителност осем часа. В този смисъл въззивната страна тълкува
превратно и в свой интерес нормата.
Съдът не счита за
основателно и възражението на въззивника за неприложимост на относимите норми на Кодекса на труда и Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата. Правилно Районен съд Сливен е
достигнал до извода за приложимост по аналогия на разпоредбите на Кодекса на
труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от 26.01.2007г.), при наличие на празнота в
специалното законодателство относно приравняване на положените часове нощен
труд в дневен такъв. Конституцията на Република България утвърждава правото на
труд като едно от основните права на гражданите и гарантира равенство на
правата на лицата, предоставящи наемен труд без оглед на спецификите на
правоотношението в рамките, на което реализират правото си на труд, поради
което всички служители, полагащи труд, в това число и нощен такъв, следва да
бъдат поставени при равни условия.
По изложените съображения исковата претенция за заплащане на извънреден
труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен
труд в дневен такъв, се явява доказана по основание и размер.
С оглед основателността на главния иск по чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр.с
чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и поради връзката на обусловеност основателна се
явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на
180,87 лева върху главницата за дължимо възнаграждение за положен извънреден
труд за процесния период. Изискуемостта на вземането за възнаграждение за труд
настъпва от установения при съответния работодател момент за заплащане на трудовото възнаграждение - в случая това е
първо число на месеца, следващ тримесечието, през който трудът е положен или 01.02.2017г.
като същото се дължи до 01.11.2019г.
Предвид изложеното въззивната жалба се явява неоснователна и като такава
следва да бъде оставена без уважение. Тъй като изводите на въззивния съд
съвпадат с тези на първоинстанционния, то обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора правилно Районен съд Сливен е
присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищеца, като не е уважил
възражението на ответната дирекция по чл. 78, ал. 5 ГПК и в тази част решението
следва да бъде потвърдено. Правилно съдът е възложил в тежест на ответната
дирекция разноските за съдебно счетоводната експертиза и за дължимата държавна
такса.
Предвид изхода на спора с право на разноски за тази инстанция разполага въззиваемият.
Последният, чрез процесуалния си представител по пълномощие, е претендирал
присъждане на сумата от 300,00 лева - заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Представен е списък по
чл. 80 ГПК. Въззиваемият доказва претендираните разноски, тъй като е представил
договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е
вписана претендираната сума и изрично е записано, че
същата е заплатена в брой, като в тази част договорът има характера на разписка
съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и
представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение.
Предвид извода за дължимост на претендираното
адвокатско възнаграждение съдът следва да разгледа възражението на въззивника
за прекомерност на същото, което възражение е своевременно заявено. При
преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът взема предвид
обстоятелството, че делото не представлява фактическа и правна сложност,
приключило е в едно съдебно заседание пред въззивната инстанция, в което не са
събирани доказателства и в което процесуалният представител на въззиваемия не
се е явил, а е изпратил кратко писмено становище. Изчислено съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 (за главницата)
и т. 1 (за акцесорната претенция) от Наредба № 1 от 09.07.2004г. (изм. ДВ бр.
68 от 31.07.2020г.), минималното възнаграждение с оглед размера на исковите
претенции възлиза на сумата от 635,15 лева. Тоест претендираният размер на адвокатското
възнаграждение е под минималния дължим, поради което възражението за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно.
Предвид извода на съда за дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение
и за неоснователност на възражението за прекомерност на същото и на основание
чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивната дирекция следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемия сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
С оглед цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване
– арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен
съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение № 483 от 03.06.2020г., постановено по гражданско дело № 6341 по описа
на Районен съд Сливен за 2019 година., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР с адрес: град
София, ул. „Пиротска“ № 171А на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С.И.С., ЕГН: **********,
адрес: *** на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300,00
(триста) лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: