№ 649
гр. София, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Въззивно
гражданско дело № 20211100508856 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 130216 от 02.06.2021 г. по гр.д. № 52589/2020 г. на СРС, III ГО,
144 състав „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „К.“ ЕООД, на основание чл.59 ЗЗД, вр.
чл.137, ал.2 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, сумата от 14 527 лв., представляваща обезщетение за
ползване за периода 28.10.2015 г. – 25.10.2020 г. на топлопреносно съоръжение
/външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ за
жилищна сграда, находяща се в гр. София, с адрес: УПИ V-751, кв.34, м. „Лагера“,
район „Красно село“ и с административен адрес: гр. София, бул. „**** III“ № 112,
ведно със законна лихва от исковата молба – 28.10.2020 г. до окончателното
изплащане. Искът е отхвърлен за сумата от 32 лв. – обезщетение за ползване за периода
25.10.2015 г. – 28.10.2015 г.
Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 2 177 лв. разноски по делото, съобразно уважената част от иска. Ищецът е осъден да
заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 10 лв. разноски по
делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен предявеният иск,
е депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД. Счита решението в
обжалваната част за неправилно като постановено в противоречие с материалния закон
и необосновано. Излага съображения, че ищецът не се легитимира като собственик на
съоръженията и че видно от разрешение за ползване № ДИ-07-С-143/18.07.2013 г., като
възложители са посочени лица, различни от ищеца, с оглед на което счита за
недоказано твърдението, че последният е собственик на процесното енергийно
съоръжение, от което формира извод, че той не може да се разпорежда с него. Позовава
1
се на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 8.05.2018 г.), според
която в случай че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ
по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на
собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията,
в зависимост от типа и мощността на съоръжението. Твърди, че вземане в полза на
ищеца би възникнало единствено в случай на отправено искане към топлопреносното
предприятие и последвал необоснован отказ за сключване на договор за изкупуване,
какъвто не е процесният случай. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
на „К.“ ЕООД. Твърди, че е изградил съоръжението със собствени средства и
поддържа същото, независимо че то се ползва от ответника, без да е изкупено от него.
Позовава се на нормата на чл.137, ал.2 ЗЕ, според която изграждането на съоръженията
по ал. 1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното
предприятие, като в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за
ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите. Излага съображения, че
всички тези съоръжения трябва да са собственост на лицензианта и не могат да бъдат
прехвърляни на трети лица, както и че процесните съоръжения не са преминали в
собственост на етажните собственици само защото в случая има такива. Счита, че
етажите собственици притежават собствеността единствено на своите апартаменти,
гаражи и магазини в сградата, за които единствено са вложили средства, а останалото
е за сметка на ищеца и е негова собственост съгласно договора между ищеца и
етажните собственици, сключен в нотариална форма. В тази връзка сочи и че няма
самостоятелни строителни книжа само за инсталацията, а самото разрешение за
ползване е комбинирано – не само за инсталацията, но и за цялата сграда, поради което
съдържа имената и на останалите етажни собственици. Счита, че от ангажираните по
делото доказателства се установява, че е собственик на съоръжението, в какъвто
смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Твърди, че предварителният договор
за присъединяване между страните е бил точно изпълнен от страна на ищеца, което не
е предмет на спор между страните, а се потвърждава и от заключението на СТЕ.
Навежда довод, че ответникът не доказва и други лица освен ищеца да са направили
разход и да са финансирали и изградили съоръжението. Излага съображения, че
съгласно сключения между страните договор за строителство на инсталацията
ответникът е поел задължение да придобие собствеността на инсталацията, като
изрично е прието от страните, че до придобиване на собствеността потребителят-ищец
е техен едноличен собственик. Счита, че ответникът ползва съоръжението без
основание, с оглед на което се обогатява неоснователно за сметка на ищеца, както и че
размерът на обезщетението следва да се определи на база Методика за определяне на
цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от
потребители пред собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за
целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна
енергия и на преноса на природен газ, приета от ДКЕВР. Счита, че са налице
елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване. Моли съда да
остави въззивната жаба без уважение и да потвърди решението в обжалваната част.
Претендира разноски.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е влязло в сила като
необжалвано.
2
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.137, ал.2 ЗЕ,
вр. чл.59 ЗЗД.
С исковата молба и молба-уточнение от 16.11.2020 г. ищецът твърди, че е
собственик като възложител и изпълнител на съоръжения за присъединяване
/присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе и абонатна станция/,
изградени с цел захранване с топлинна енергия на жилищна сграда, находяща се в гр.
София, с адрес: УПИ V-751, кв.34, м. „Лагера“, район „Красно село“ и с
административен адрес: гр. София, бул. „**** III“ № 112. Твърди, че съоръженията са
изградени след сключването на предварителен договор за присъединяване от
07.10.2012 г. изцяло със средства на ищеца за нуждите на топлоснабдяване на сградата.
Впоследствие към съоръжението са присъединени етажните собственици на сградата, в
т.ч. и ищецът. Владението на съоръжението е предадено на ответникът, който е открил
абонатни номера на етажните собственици и получава цената на доставената топлинна
енергия от въвеждане в експлоатация на абонатната станция – 18.07.2013 г., въпреки че
ищецът точно е изпълнил строежа на съоръжението, ответникът не го е изкупил,
въпреки предприетите действия от ищеца – подадено заявление, последвано от
становище на ищеца от 2016 г., но същевременно го ползва без прекъсване от
18.07.2013 г. за целите на търговската си дейност. Счита, че с оглед изложеното
ответникът на основание чл.137, ал.2 ЗЕ следва да възмезди ищеца за ползването на
съоръжението. Счита, че за ответника съществува законоустановено задължение да
изкупи съоръжението, което до момента не е изпълнено въпреки отправената от ищеца
изрична покана. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати сумата от 1 250 лв. – частичен иск от 100 000 лв., представляваща дължима
сума за ползване на съоръжението за периода 25.10.2015 г. – 25.10.2020 г., ведно със
законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„Т.С.“ ЕАД, с който оспорва иска. Излага съображения, че ищецът не се легитимира
като собственик на съоръженията и че видно от разрешение за ползване № ДИ-07-С-
143/18.07.2013 г., като възложители са посочени лица, различни от ищеца, с оглед на
което счита за недоказано твърдението, че последният е собственик на процесното
енергийно съоръжение, от което формира извод, че той не може да се разпорежда с
него. Позовава се на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от
8.05.2018 г.), според която в случай че сделката по изкупуване не е осъществена или
няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана
от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена
от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. Твърди, че вземане
в полза на ищеца би възникнало единствено в случай на отправено искане към
топлопреносното предприятие и последвал необоснован отказ за сключване на договор
за изкупуване, какъвто не е процесният случай. Позовава се на изтекла погасителна
давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Представен е предварителен договор за присъединяване на енергиен обект към
топлопреносната мрежа на „Т.С.“ ЕАД № 1316/07.10.2012 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД и „К.“ ЕООД в качеството на изпълнител с предмет: взаимоотношенията между
дружеството и изпълнителя, свързани с изграждането на нов енергиен обект и
3
техническите изисквания за присъединяване на сграда – етажна собственост: УПИ V-
751, кв.34, м. „Лагера“, бул. „**** III“ № 112, към топлопреносната мрежа /чл.1/. По
силата на договора присъединяването се извършва чрез изграждането н
присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, наричани
„строеж“ /чл.2, ал.1/ при посочени в договора технически параметри /чл.2, ал.2/.
Изпълнителят се задължава да изгради за своя сметка строежа съгласно техническите
условия изисквания, посочени в предварителното проучване за присъединяване и
утвърдените проекти. До прехвърляне на правото на собственост върху строежа на
дружеството изпълнителят е негов собственик /чл.7/. Дружеството има право да
използва изградените от изпълнителя съоръжения за развитие на топлопреносната
мрежа, да разрешава присъединяване на нови потребители на топлинна енергия, без да
нарушава договорената с изпълнителя мощност към присъединителния топлопровод
предмет на договора, независимо от собствеността му /чл.18/.
Представено е разрешение за строеж на благоустройствени обекти № Б-
2/13.02.2013 г., издадено на „К.“ ЕООД за извършване на СМР съгласно одобрени
проекти от 06.12.2013 г. за топлозахранване и абонатна станция на жилищна сграда с
магазини, офиси и подземни гаражи с адрес: УПИ V-751, кв.34, м. „Лагера“, бул.
„**** III“ № 112.
Представено е разрешение за ползване № ДК-07-С-143/18.07.2013 г. на жилищна
сграда на 2м, 2м+3, 2м+4, 2м+5, 2м+5+тераса с магазини, офиси, арт-кафе, ателиета и
подземни гаражи /2 подземни нива/, външно електрозахранване с кабели НН,
топлозахранване и абонатна станция и външни ВиК връзки, находяща се в УПИ V-751,
кв.34, м. „Лагера“, район „Красно село“, с административен адрес: гр. София, бул.
„**** III“ № 112. Като възложители са посочени „К.“ ЕООД, седем физически лица,
„ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, Столична община.
Представена е Методика за определяне на цените за предоставен достъп на
преносно или разпределително предприятие от потребители пред собствените им
уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и
преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ, приета от ДКЕВР.
Със заявление от 08.04.2015 г. ищецът е поискал започване на процедура за
изкупуване на енергийни обекти – присъединителен топлопровод, съоръженията към
тях и абонатна станция, като в заявлението е посочено, че се представят документи,
описани в т.1-13.
С покана рег. индекс № П-5968/02.07.2020 г. ищецът, предвид неосъществената
сделка за изкупуване, е поканил ответника да му заплати наем за ползване на
съоръженията.
От заключението на СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Виолета Тенева, което
съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установява, че размерът на
цената на ползване на съоръжението възлиза на сумата от 14 559 лв.
С протоколно определение на съда от 16.03.2021 г. е допуснато, на основание
чл.214 ГПК, увеличение на иска до сумата от 14 559 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
4
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД,
вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ – за заплащане на цена за ползване на енергийни съоръжения,
изградени от ищеца, което по същество представлява обезщетение за ползите, които
ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца – собственик.
Съгласно чл.137, ал.1 ЗЕ при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за
битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а по
силата на ал. 2 изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от
клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай
топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1,
изградени от клиентите. Следователно, нормата на чл.137, ал.2 ЗЕ въвежда принципа
на възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния
тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция в случаите, когато те са
изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди.
Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се
стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка
на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е
изграден за сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното
предприятие. В тези случаи законът предвижда, че за времето до изкупуване на
съоръженията (ал.3 на чл.137 ЗЕ), топлопреносното предприятие дължи на лицето,
изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им (в посочения смисъл -
определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. № 1264/2019 г. на ВКС, ІІ ТО).
Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е съоръженията да са изградени
след съгласуване с топлопреносното предприятие.
В случая не е спорно, а и се установява от ангажираните по делото
доказателства, че съоръженията на ищеца са изградени въз основа на сключен между
страните предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи
топлинна енергия за битови нужди от 07.10.2012 г. и след съгласуване с ответното
дружество.
Предвид представеното разрешението за ползване, поетото от ищцовото
дружество задължение по предварителния договор за изграждане на присъединителен
топлопровод и абонатна станция е изпълнено изцяло. След като ищецът е изпълнил
задълженията си, в съответствие с чл.138, ал.1 ЗЕ, е налице основание да бъде сключен
писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа, респ. - ответникът
следва да придобие правото на собственост върху построените от ищеца съоръжения –
чл.137, ал.3 ЗЕ.
Съгласно уговореното в чл. 7 от сключения между страните договор до
прехвърляне на правото на собственост върху строежа на дружеството изпълнителят е
негов собственик.
Съгласно чл.137, ал.3 ЗЕ собствеността върху съоръженията, изградени от
потребителите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в
5
договора за присъединяване по чл.138, ал.1 ЗЕ.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не се установява
съоръженията да са собствени на ищеца по съображения, че в разрешението за
ползване са посочени и други лица. От значение за установяване качеството на ищеца
на собственик на процесните съоръжения е наличието на сключен между страните
договор, предвид цитираната норма на чл.137, ал.3 ЗЕ, какъвто в случая е налице.
По делото не е спорно, че не е сключен окончателен договор за присъединяване,
нито такъв за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното
дружество. Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че
неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи
на поведение на ищеца. От представеното по делото заявление от 08.04.2015 г. се
установява, че ищцовото дружество е поканило ответника да сключат договор за
прехвърляне на собствеността върху съоръженията, като е представило и цялата
техническа документация, въз основа на която са изградени и въведени в експлоатация.
Предвид изложеното, основателно СРС е направил извод за недоказаност, а от там и за
неоснователност на възражението на ответника, че ищецът не е осигурил
необходимите документи за сключване на окончателния договор за прехвърляне на
собствеността върху изградените съоръжения. Както приема и СРС, сочените от
ответника документи са неразделна част от договора за присъединяване и
представянето им е било от значение за сключване на този договор, а не за сключване
на договора за придобиване на собствеността върху топлопровода и абонатната
станция. Предвид изложеното не може да се направи извод за недобросъвестно
поведение на ищцовото дружество или за злоупотреба с негови права, каквито
твърдения са изложени в жалбата.
Въпреки отправяните покани от ищеца до ответника за изкупуване на
съоръженията, ответното дружество не е изпълнило договорното си, а и законово
вмененото му задължение за сключване на договор за прехвърляне на собствеността.
При липсата на договорна обвързаност между страните, каквато не се
установява да е налице, отношенията между тях следва да се уредят на плоскостта на
неоснователното обогатяване, тъй като в случая е налице разместване на имуществени
блага, без основание.
По реда на чл. 59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване се присъжда ако
ползващото съответната вещ лице се е обогатило за сметка на нейния собственик без
основание (решение № 169 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 7213/2013 г. на Г. К., І ГО на
ВКС).
Въззивният съд намира, че след приемане на строежа и издаването на
разрешение за ползването му на 18.07.2013 г. абонатната станция и топлопровода са
въведени в експлоатация и не е спорно, че ответникът ги ползва според тяхното
предназначение за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата. Поради това
следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.137, ал.2 ЗЕ и ответникът
дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща
обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на
ищеца - собственик.
От заключението на СТЕ се установява, че за исковия период размерът на
обезщетението за ползване на съоръженията възлиза на сумата от 14 559 лв., до която
сума искът е увеличен по реда на чл.214 ГПК.
Жалбоподателят се позовава на нормата на § 4, ал. 4 а от ПЗР на ЗЕ (нова,
6
приета с ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г.). За част от исковия период – до
влизане в сила на нормата, същата не намира приложение, с оглед обстоятелството, че
същата действа за напред при липса на изрично предвидено обратно действие. По
отношение на периода след 08.05.2018 г. до края на процесния период 25.10.2020 г.
доводите на жалбоподателя, че след като липсва необоснован отказ от негова страна за
сключване на договора, то ищецът няма вземане към него, се явяват неоснователни.
Ответникът своевременно е релевирал възражение за погасителна давност.
Вземането за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД се погасява с изтичането
на 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД /съгласно задължителните разяснения, дадени с
т.7 на ППВС № 1/1979 г./, с оглед на което неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че приложение следва да намери кратката 3-годишна давност по
съображения за наличие на периодични вземания, каквито в случая не са налице.
Погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията
/т.7 на ППВС № 1/1979 г./.
В случая исковата молба е подадена на 28.10.2020 г., с оглед на което погасено
по давност е вземането за периода 25.10.2015 г. – 28.10.2015 г. в размер на сумата от 32
лв.
С оглед изложеното непогасено по давност е вземането за периода 28.10.2015 г.
– 28.10.2020 г. в размер на сумата от 14 527 лв., в какъвто смисъл са и изводите на СРС.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателят няма право на
разноски.
На ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от 1000 лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Съдът намира за неоснователно своевременно заявеното от страна на
жалбоподателя възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение. Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското
възнаграждение предвид обжалваемия интерес по делото възлиза на сумата от 965, 81
лв. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1000 лв. в случая не
надвишава минимално установения размер до степен, обуславяща неговата
прекомерност, поради което възражението се явява неоснователно.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130216 от 02.06.2021 г. по гр.д. № 52589/2020 г.
на СРС, III ГО, 144 състав в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „К.“
ЕООД, на основание чл.59 ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 ЗЕ, сумата от 14 527 лв.,
представляваща обезщетение за ползване за периода 28.10.2015 г. – 25.10.2020 г. на
топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и
присъединителен топлопровод/ за жилищна сграда, находяща се в гр. София, с адрес:
7
УПИ V-751, кв.34, м. „Лагера“, район „Красно село“ и с административен адрес: гр.
София, бул. „**** III“ № 112, ведно със законна лихва от исковата молба – 28.10.2020
г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **** да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК ****, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1 000 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8