Решение по дело №10098/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264988
Дата: 23 юли 2021 г. (в сила от 23 юли 2021 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20201100510098
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 септември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                  23.07.2021 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на втори юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 10098 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 33933 от 06.02.2020 г. по гр.д. № 77113/2018 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 161181 от 27.07.2020 г. Софийски районен съд, 167 състав осъдил „З.А.Д.Б.В.И.Г.АД, ЕИК *****, да заплати на В.Ч.П., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 396 лева, представляваща платени средства въз основа на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. д. № 20138510402345 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, за която сума е издаден изпълнителен лист от 17.04.2007 г. по гр.д. № 184/2007 г. по описа на РС - Смолян, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2018 г., до окончателното й изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата  950 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „З.А.Д.Б.В.И.Г.АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. При преценката относно приложението на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС районният съд не съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV ГО, в която изрично се приемало, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В случая към момента на издаване на процесния изпълнителен лист действало Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, според което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането. Прилагането на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността щяла да се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. В противен случай щяло да се придаде същинско обратно действие на новото тълкувателно решение, което било недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвиждало само по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това.  За заварените като висящи към 26.06.2015 г. производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следвало да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/1980 г. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

Въззиваемата страна В.Ч.П. не е депозирал писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

 Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 396 лева, събрана принудително от ищеца по наложен на 20.02.2018 г. запор по изп. д. № 20138510402345 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, за вземане, за което бил издаден изпълнителен лист от 17.04.2007 г. по гр.д. № 184/2007 г. по описа на РС - Смолян срещу наследодателя на ищеца – *******П.. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 21.08.2018 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражение, че давността била прекъсвана и спирана, като е твърдял да е приложима общата петгодишна давност по силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В пледоарията си по съществото на спора е навел доводи, поддържани и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли иска.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. С оглед доводите в жалбата, като краен резултат въззивният съд намира решението за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: По делото се установява, че с определение от 02.04.2007 г. по ч. гр.д. № 184/2007 г. по описа на РС – Смолян, на основание чл. 243, ал. 1 вр. чл. 242, ал.  1 вр. чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) наследодателят на ищеца – *******П., е осъден да заплати на „ЗК Български имоти“ АД (чиито правоприемник след вливане е ответното дружество) сумата 860.50 лева - главница по запис на заповед от 26.08.2004 г., и сумата 18 лева - разноски по делото. На 17.04.2007 г. в полза на молителя е издаден изпълнителен лист.

По молба от 13.08.2009 г. въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. дело № 20098380403383 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. На 17.08.2009 г. по изпълнителното дело са наложени запори върху вземанията на длъжника в 31 банки, като по тях няма постъпили суми.

С протокол от 10.09.2013 г. на основание чл. 427 ГПК ЧСИ М.Б. изпратил изп.д. № 20098380403383 на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, за продължаване на изпълнителното производство. При ЧСИ П. преобразуваното дело е с № 20138510402345.

Видно от находящата се на л. 71 от това изпълнително дело справка от НБД „Население“, към 17.05.2015 г. длъжникът е бил починал, като е оставил за наследници по закон съпруга и две деца, едно от които - ищецът.

На 20.02.2018 г. ЧСИ М.П. наложил запор на вземанията по банкови сметки на ищеца и неговата сестра.

Не се спори, и видно от представените от ЧСИ П. преводни нареждания, по наложения запор по сметка на ищеца в „ЦКБ“ АД е преведена сумата 396 лв.

От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това – в този смисъл и разясненията, дадени за първи път с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Според чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, давността спира да тече докато трае съдебният процес относно вземането. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд (според което под „съдебен процес” следва да се разбира не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането), е обявено за изгубило сила. Според т. 10 на цитираното тълкувателно решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

След постановяване на цитираното тълкувателно решение е налице противоречива практика на ВКС по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. По въпроса е образувано тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент няма постановено решение.

С оглед установените по настоящото дело факти обаче, този въпрос е неотносим за настоящия спор. От обсъдените по-горе доказателства се установи, че единственото валидно извършено същинско изпълнително действие по изпълнително дело № 20098380403383 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, е налагането на запори върху вземанията на длъжника по банкови сметки на 17.08.2009 г. В продължение на повече от две години от 17.08.2009 г. по делото не са извършвани други същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 17.08.2011 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Поради това с изпращането на делото на ЧСИ М.П. на 10.09.2013 г. прекратеното вече изпълнително производство не е могло да бъде „продължено“, а образуването му под нов номер по описа на втория ЧСИ не може да се приеме, че представлява образуване на ново изпълнително производство, а липсва и молба на взискателя, с която да се сочат изпълнителни способи, респ. възлагане по реда на чл. 18 ЗЧСИ.

Същевременно по делото се установи, че процесният изпълнителен лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.) – запис на заповед. Няма спор в съдебната практика, че определението на съда по чл. 242  ГПК (отм.) и издаденият въз основа на него изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание чл. 237 ГПК (отм.) нямат последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането - предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. А съгласно чл. 531, ал. 1 вр. чл. 537  ТЗ, исковете по запис на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност, а не с общата петгодишна давност, както неправилно е приел районният съд.

Поради това дори да се приеме, че приложимо е било ППВС № 3/1980 г. и давност не е текла до прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона на 17.08.2011 г., вземането се е погасило по давност с изтичане на три години от прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона, или на 17.08.2014 г. Извършените след тази дата, на 22.02.2018 г. действия от ЧСИ П., на първо място не могат да прекъснат изтеклата вече давност, и на второ място, като извършени след прекратяването по силата на закона на изпълнителното производство, не съставляват годни действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а само такова действие може да прекъсне давността (в този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г., ІV ГО, решение № 223/12.07.2011 г. по т.д. № 124/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.).

 Поради това принудително събраната от ищеца сума в размер на 396 лв. по прекратеното по силата на закона изпълнително дело е получена от въззивника при липса на правно основание за това, а предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски за настоящата инстанция не се присъждат.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 33933 от 06.02.2020 г., постановено по гр.д. № 77113/2018 г. на Софийски районен съд, 167 състав.

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

                                 

 

                            

                                                                                                2.