РЕШЕНИЕ
№ 196
гр. Карлово, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101571 по описа за 2021 година
Производството е по субективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявени от Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. К., ул. „Т. К.“ №** чрез адв. Е. И. против 1/ „И. А. М.“ АД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ №
**, „С. Ц.“, ет.*, офис **-**, представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор
и 2/ „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Д. Н.“ № **. „С. Ц.“, ет. *, офис **-**, представлявано от П. Д..
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на договор за паричен заем № 4182397 от 23.06.2021 г.,
сключен с първия ответник „И. А. М.“ АД, като противоречащ на
императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, както и
нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 4182397
от 23.06.2021 г., сключен чрез „И. А. М.“ АД с втория ответник „Ф. Б.“
ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна
1
кредитна сделка.
Ищецът твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребители и доставчика
на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб
на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер на 40 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на
поведение, установени в обществото.
Твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно бил
уреден като възмезден /арг. от чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК/, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която
била съществен елемент на договорното съдържание, имала за юридическа
последица изначална недействителност на кредитната сделка /така Решение
№ I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398
от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171/2019 г. на XIV състав на О. с. - П.,
Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на О.
с. - П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780/2018 г. на XIV
състав на О. с. - П., Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д. № 1067/2018
г. на О. с. П., решение по в.т.д. № 81/18г. на ОС - Р., решение по в.т. д. №
202/18г. на ОС - В., решение по в. гр. д. № 393/17г. на ОС П. и др./.
Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11
ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер
на годишния процент на разходите. Ищецът твърди, че действително
приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в
договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,33 % заблудил
2
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук – до нищожност на клаузата за
ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на
кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е
разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на
кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1. т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 48,33 %
разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение
на фирмата - поръчител.
Поради невключването на възнаграждението в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. ** д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се
в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер
на ГПР от 49.14 % съставлявал невярна информация, която заблудила
3
потребителя относно действителния размер на разходите, които той ще следва
да направи по време на действие на договора. С това кредиторът
недобросъвестно увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка
при планирани разходи в размер на 48,33 % ГПР. На ищеца не било разяснено
по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПK
преди сключване на договора какъв е размерът на всички разходи, за които
той следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването му с
основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата
на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен
ресурс.
Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски
формуляр за кредит в размер на 2750 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и
ГПР 48,33%, с общ размер на всички плащания 440.85 лв. Поради това, че
кредиторът не представил вярна информация, потребителят бил лишен от
възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите
финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.
Неговата неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното
правоотношение.
Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в
договора по ясен и разбираем за него начин действителната стойност на ГПР.
Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските
сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/1 З/ЕИО, транспонирано в чл.
147, ал. 1 от ЗЗП, бил тълкуван с преюдициални заключения на Съда на ЕС и
в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се
отнасяла само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но
и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи /Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72
от Решението по дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С -
96/14; Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело С-472/10;
Решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г./ и с
оглед на задължителния им характер били съобразени в Решение № 98 от
4
25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС. II т.о, с което съдебният състав приел,
че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост,
клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от
граматическа гледна точка така че потребителят да може да предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се
тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл.147, ал.2 ЗЗП“.
Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40,90 %, кредиторът внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят бил
лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и по-конкретно какъв е действителният размер на
разходите, които ще направи.
Ищецът твърди, че на собствено основание бил нищожен и
сключеният договор за предоставяне на поръчителство от 17.11.2020 г. и
уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не породила правни
последици, поради следните съображения:
Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля
не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се
осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът
бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за
учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Законодателят уредил договора за поръчителство като
съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона
интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице -
поръчител била лишена от правно основание.
Ищецът твърди, че договорът за поръчителство е уреден от
диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят
възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се
трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите
5
нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на
чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на
добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По
договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя,
длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост било още по-драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя. като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо, адекватно
и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9 , 23, 24, 43,
45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014
г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради изложеното, клауза, която предвижда, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
6
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредиторът, било в изключителен интерес само на търговеца и във
вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски
оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят
действал добросъвестно. Поради изложеното бил изпълнен общия фактически
състав на чл. 143 ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на
предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл.
143 ЗПК/ тази договорка следвало да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с
дружеството - поръчител, кредитодателят „И. А. М.“ АД договарял в полза на
поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „И.
А. М.“ АД и кредитополучателя следвало, че ако той бил изразил воля да
сключи договор за поръчителство, той не го правел в изпълнение на свое
задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил
да надари кредитора. По силата на чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение
дарителят следвало незабавно да престира, в противен случай договорът бил
нищожен. От представения по делото погасителен план било видно, че
ищецът се задължил да погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено,
т.е. той не бил надарил незабавно кредитодателя, поради което следвало да се
отрече правния ефект на тази уговорка.
На последно място, договорът за поръчителство бил с акцесорен
характер и можел да съществува валидно единствено при условие, че
съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе
кредитната сделка била нищожна, поради което не породил правно действие и
сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение.
Изложеното обосновавало правния интерес от предявяване на
7
настоящия иск, с който ищецът моли съда да прогласи нищожността на двата
договора и да му присъди направените по делото разноски.
С отговора на исковата молба ответното дружество „И. А. М.“ АД,
чрез юрк. М.К., оспорва предявените искове като допустими, но
неоснователни.
Досежно твърдението, че посоченият в договора лихвен процент
противоречи на добрите нрави и внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя, излага следните съображения:
Уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът
бил предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за
кредитните институции, която отпускала заеми със средства, които не били
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-ограничени в сравнение
с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс – предмет на договора, бил
бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имали своята цена в гражданския оборот, която била
фиксирана в договора и ищецът се съгласил да я заплати при сключването му.
Поради това тази цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна
лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на размера й с
добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит в
действащото законодателство нямало ограничение на максималния размер на
цената на услугата – предоставяне за ползване на паричен заем. От друга
страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничавала правото
на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не било наречено от
законодателя с термина „лихва“, а било определено като обезщетение за
вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на
главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане нямало
възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно
основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да
уговарят договорна лихва над размера на законната такава – свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
8
Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на страните
като част от договорната свобода, с която същите разполагат. В случая
страните свободно уговорили съдържанието на договора за кредит,
включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за
услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и
нейният държавно определен размер не било показател, на база на който може
да се определи дали една цена за услуга – предоставяне на заем, отговаря на
„добрите нрави“. Договорната лихва по своята същност представлявала
„цена“ за ползване на парични средства за определен период от време. Тази
„цена“ се формирала от няколко фактора – разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави
можело да има при заблуждение относно цената на определена стока, но
когато една цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля
решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави“ не можело да има. На пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело, пазарните нива
на лихвата били по - високи от нивата на банковите кредити.
Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който
ясно бил записан в договора, и той се съгласил с него. Нямало основание тук
да се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при
положение, че нямало предвидено нормативно ограничение за размер на
възнаградителната лихва. Такова имало значение обаче единствено за
годишния процент на разходите, а видно от посоченото в Договор за паричен
заем, ГПР не надхвърлял размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК.
Доколкото при формиране на ГПР се взема предвид размера на договорната
лихва и тук ГПР не надвишава допустимия размер, то не можело да се
приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е
неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Посочената практика в
подкрепа на аргументите на ищеца била неактуална и не следвало да бъде
кредитирана.
Липсвали нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК.
9
Договорът не нарушавал изискванията на чл. 11, ал. 1, т. т. 11 от
ЗПК, а и липсвали нарочни оплаквания, защо ищеца счита, че не са спазени
изискванията на разпоредбата. Годишният процент на разходите не бил по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България – основния лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/,
с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. Видно от текста на
договора, в него били посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин, с оглед на което била спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.10 от
ЗПК.
ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Възнаграждението на Дружеството за поръчителството не било
част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото било
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Ф. Б.“ ЕООД,
която било уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение
от страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две
обезпечения по договора за заем.
По процесния договор за паричен заем, ГПР бил фиксиран.
Посочена била и общата сума за плащане по договора. Механизмът за
пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към
ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да бъде посочен и в
договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК, че при
посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези
допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В конкретния случай
договорът за кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като
10
резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти
за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР
бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в
договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не
били предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Не следвало да се кредитират твърденията на процесуалния
представител на ищеца, че е налице нарушение поради невключването на
възнаграждение за поръчителство, дължимо по Договора за предоставяне на
поръчителство в годишния процент на разходите на Договор за паричен заем.
С подписването на договора за предоставяне на поръчителство „Ф. Б.“ ЕООД
се задължило, срещу възнаграждение, да сключи със Заемодателя договор за
поръчителство, по силата на който да отговаря солидарно с него пред
Дружеството, за изпълнението на всички негови задължения, възникнали
съгласно Договора за паричен заем. В Договора за предоставяне на
поръчителство било уговорено, че същият влиза в сила, само и единствено в
случай, че заемателят не изпълни задълженията по сключения Договор за
паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави обезпечение –
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Както ясно било посочено в чл. 4 ал. 1 от Договора за заем,
заемателят разполагал със срок до три дни след подписване на договора да
предостави едно от трите обезпечения. Само за пълнота следвало да се
посочи, че не следва да се тълкува, че срокът за предоставяне на
обезпечението е само 3 дни, тъй като той започвал много преди подписване
на договора. Заемателят разполагал с достатъчно време преди да вземе
решение да потърси паричен заем; да избере институция, от която може да го
получи; да се запознае с условията на финансовата услуга и да сключи
договор за кредит.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил едно второ,
акцесорно облигационно правоотношение и не можело дължимата по него
такса за възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния
процент на разходите по Договора за паричен заем. Задължението по
договора за предоставяне на поръчителство не било обвързано с договора за
паричен заем. Това възнаграждение към „Ф. Б.“ ЕООД не представлявало
пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало, независимо
11
дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково
неизпълнение или не.
Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвиждал, че ГПР се изчислява
към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на
кредитора нямало как да е известно дали заемателят ще предостави
обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да не
предоставя обезпечение. Ето защо несъществуващи към деня на сключване на
договора разходи и възнаграждение нямало как да бъдат включени в ГПР.
Ако някакви хипотетични разходи, изначално биват включвани в ГПР, то
този показател нямало да бъде верен по отношение на заематели, които са
изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение, чрез
предоставяне на поръчители, на които не са дължат възнаграждения или да се
обхванат възнагражденията на всяка банка в страната, която предоставя
услугата по издаване на банкова гаранция. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично
посочвал какви допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед
на което била налице пълна прозрачност по отношение на въпросния
коефициент. Освен това, възнаграждението било уговорено като дължимо
само при настъпване на визираното условие, т.е. е дължимо само ако
потребителят прибегне до тази възможност – обезпечаване на вземането чрез
поръчител, който предоставя гаранционни сделки, а не било дължимо
предварително, за да е известно към момента на сключване на договора за
заем.
На практика, ако бъде споделена логиката на ищеца, в ГПР следвало
да се включи възнаграждение за услуга, която се предоставена по волята на
потребителя. Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът можел
още със сключването на договора за заем да предостави обезпечение, можел
да го направи и в тридневен срок след това, т. е. потребителят, преди да е
обвързан от договор, имал цялата необходима информация, за да вземе
решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не,
съответно дали разполага с възможност да осигури необходимото
обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да предостави.
Съответно имал достатъчно време още със сключването на договора да
предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо
да не пристъпва към подписване на договора или да се откаже от него в
законоустановения 14-дневен срок. Както било видно от приложеният към
12
исковата молба Стандартен европейски формуляр, в него фигурирали
съществените условия по кредита, включително размер на лихвения процент,
ГПР и изискването за предоставяне на обезпечение. В този смисъл невярно
било твърдението в исковата молба, че длъжникът не бил информиран за
икономическите последици от поемането на задължението. Заемодателят в
настоящият случай поел риск да отпусне необезпечен и само евентуално
обезпечаем кредит и поради това нямало как към деня на сключване на
договора да включи в ГПР разходи за предоставяне на обезпечение, тъй като
не било ясно дали ще има обезпечение. Освен изложеното, включването на
задължението за заплащане на хипотетично възнаграждение и бъдещи
несигурни разходи в калкулацията на ГПР не само нямало да даде на
потребителя реална информация за кредита, но щяло да го обърка и заблуди,
тъй като, в случай че за него не се породи задължение по Договора за
предоставяне на поръчителство, то изчисления въз основа на нея размер на
ГПР щял да бъде нереален и неотговарящ на действителните условия по
кредита.
Твърденията за недействителност на договора за поръчителство
също били неоснователни. „Ф. Б.“ ЕООД било търговско дружество, вписано
като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Именно в това си качество – на търговец, Дружеството следвало да получава
съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка
(поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем.
С оглед на изложеното следвало да се преценяват приложимите към това
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл. 4 от Договора за заем или разваляне на договора поради
неизпълнението), потърсила услугите на Дружеството да поръчителства за
изпълнение на задълженията й по Договора за заем. Именно изпълнението на
договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по
Договора за заем породило сключването на Договора за предоставяне на
поръчителство, а Дружеството сключило Договора поради възможността да
13
получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това,
неоснователно било твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „Ф.
Б.“ ЕООД бил лишен от правно основание.
Не били ясни посочените от ищеца твърдения за нарушаване на чл.
143, т. 19 от ЗПК, като такава разпоредба не съществувала. По отношение на
твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство
противоречал и на добрите нрави, в исковата молба не била наведена никаква
конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явявало голословно и
неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Доколкото
понятието за добри нрави било субективно и относително, то подлежало на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в
случая – от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани.
Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в
противоречие на добрите нрави било неоснователно и поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако
желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
Добрите нрави били критерии за норми за поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави били критерии
там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни
норми. В този смисъл процесният договор се явявал действителен (така
Решение № 271416 от 17.11.2017 г. постановено по гр.д. № 2891 /2016 г., /
ГО, 32-ри състав, СРС, потвърдено с Решение от 17.01.2019 г., постановено
по в. гр. д. № 3825/2018 г., ГО, III възз. състав, СГС).
Ответникът не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй
като с Договора за предоставяне на поръчителство „Ф. Б.“ ЕООД поемало
задължение, което изпълнявало, сключвайки Рамковия договор за
поръчителство. Дружеството, задължавайки се да отговаря солидарно с
14
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който бил много над уговореното възнаграждение по Договора), не получавал
нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към Заемателя, последният ще ангажира отговорността на
Поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можело да
бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а
в полза на Поръчителя, чиято отговорност можело да бъде ангажирана в
размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Възнаграждението
на Поръчителя било определено с след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го считала за несправедливо висок, то тя изобщо нямало
да сключи договора. Видно от представения Договор поръчителство, от
Кредитора на Поръчителя не се дължали никакви възнаграждения. С
предоставеното поръчителство „Ф. Б.“ ЕООД извършвало възмездна услуга в
полза на Заемодателя. Видно от договора за паричен заем и по-точно от чл. 4
от същия, Заемодателят не поставил изискване към Заемателя да обезпечи
вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-
поръчител, каквито твърдения били наведени в исковата молба. Дори
напротив, действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните
предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му
предоставил възможност да избере един от три възможни начина за
обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си,
отговорността на заемателя щяла да се реализира по общия ред. Поръчителят
сключил договора за поръчителство само и единствено поради възлагането от
ищцовата страна и то само при условие, че ще получи уговореното
възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие,
нямало интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следвало да се забравя,
че предоставянето на гаранционни сделки е основният предмет на дейност на
ответното дружество, поради което то не можело да си позволи да го
извършва безвъзмездно. Никой търговец не можел да предоставя стока или
услуга без да очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция се
извършвала, за да получи търговеца печалба.
В действителност отговорността на поръчителя има акцесорен
15
характер, както посочвал и ищецът, т. е. тя се обуславя от съществуване на
задължението и обема на отговорността на главния длъжник, но също била и
относително самостоятелна, тъй като поръчителството можело да бъде
дадено при по-леки условия. Отново смесвайки възникналите
правоотношения, ищецът неправилно считал, че по Договора, сключен с „Ф.
Б.“ ЕООД не се дължи уговореното възнаграждение. Дори съдът да приемел,
че Договорът за заем е нищожен, то „Ф. Б.“ ЕООД, изпълнявайки
задължението си по договора със заемателя, имало право да получи
възнаграждение в пълния уговорен размер. В правната теория нямало спор
относно това, че промените в съдържанието на правоотношението между
кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като
отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава каквато
е към момента на сключването на договора за поръчителство (арг. и от чл.
20а, ал. 2 ЗЗД) – Решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696 /2014 г. на
ВКС, 1-воТО. Дори съдът да приемел, че Договорът за заем е нищожен, то
ответникът счита, че непредоставянето на другите две обезпечения
обусловило пораждане на действието на Договора за предоставяне на
поръчителство и с оглед изпълнение на задължението на „Ф. Б.“ ЕООД да
сключи договора за поръчителство и да отговаря солидарно по него със
Заемателя (което обстоятелство не се оспорва), на дружеството се дължало
възнаграждение в пълен размер.
Предвид всичко изложено, ответникът моли предявените искове да
бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани и да му се присъдят
разноските по делото.
С отговора на исковата молба вторият ответник „Ф. Б.“ ЕООД, чрез
ст. юрк. М.К. изцяло споделя изложеното от ответника „И. А. М.“ АД. Моли
съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани и да му присъди
разноските под делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложения по делото Договор за паричен заем № 4182397 от
23.06.2021 г. и погасителен план към него, се установява, че „И. А. М.“ АД е
предоставило на ищеца сумата от 2750 лв., която следвало да бъде върната на
двадесет 14-дневни вноски от по 157.76 лева, при фиксиран годишен лихвен
16
процент по заема 35.00 % и годишен процент на разходите – 41.72 %.
Падежът на първата вноска е 07.07.2021 г., а на последната – 30.03.2022 г.,
като общата сума по кредита е посочена в размер на 3155.20 лева.
Съгласно чл.4 от договора, заемателят следва в 3-дневен срок от
сключването му да осигури, едно от трите предвидени обезпечения: т.1 – две
физически лица - поръчители, отговарящи на условията, подробно описани в
договора; т.2 – банкова гаранция или т.3 – одобрено от заемодателя
дружество – гарант.
Кредиторът „И. А. М.“ АД, предложил обезпечение, предоставено от
гарант – „Ф. Б.“ ЕООД, което дружество било одобрено и лицензирано. В
тази връзка на 23.06.2021 г. между длъжника и гаранта е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № 4182397, по силата на който „Ф. Б.“ ЕООД се
задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора и да гарантира
изпълнението на задълженията по Договора за кредит. Съгласно чл.3 от
договора за предоставяне на гаранция, длъжникът се е задължил да плати на
Гаранта възнаграждение в размер на 1944.80 лева, платимо на разсрочени
вноски, всяка от които в размер на 97.24 лева. От приложения погасителен
план е видно, че тази вноска е платима ведно с вноската по кредита, като
общият размер на погасителната вноска се равнява на 255.00 лева, а общо
дължимата сума по кредита, ведно с договорната лихва е 5100.00 лева.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
Договор за паричен заем № 4182397 от 23.06.2021 г., със срок на погасяване
07.07.2021 г. – 30.03.2022 г.:
- главница: 2750 лв.;
- размер на двуседмична вноска: 157.76 лв., в която се включват
главница и договорна лихва;
- сума за връщане в общ размер на 3155.20 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 35,00 %, а
на годишния процент на разходите /ГПР/ – 42,00 %.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
Договор за паричен заем Договор за паричен заем № 4182397 от 23.06.2021 г.,
17
със срок на погасяване 07.07.2021 г. – 30.03.2022 г.:
- главница: 2750 лв.;
- размер на двуседмична вноска: 255.00 лв., в която се включват
главница, договорна лихва и възнаграждение за предоставена гаранция;
- сума за връщане в общ размер на 5100.00 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 179,16 %,
а на годишния процент на разходите /ГПР/ – 489,14 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
изводи от правна страна:
По иска запрогласяване нищожността на договор за паричен заем №
4182397 от 23.06.2021 г., сключен с първия ответник „И. А. М.“ АД:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил сумата от 2750.00 лева. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Тя е изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
18
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него
и как се формира същият от 41,72 %. Посочената годишна фиксирана лихва
от 35 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от
47,72 % и общата сума на плащанията от 3155.20 лева, не съответстват на
действителните. Въведените изисквания в чл.4, т.1 и т.2 от договора за вида
обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица,
отговарящи на предвидените в договора условия и срока за представянето му
(тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно физически
лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно
банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща
19
сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква
набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. На практика заемополучателят няма
как да изпълни тези условия и не разполага с друг избор освен да се възползва
от предвиденото в чл.4, т.3 условие за обезпечаване на кредита посредством
договор за гаранция с определено от кредитодателя дружество и възлагането
в негова тежест да заплати възнаграждение в общ размер на 1944.80 лева,
платимо разсрочено заедно с всяка вноска. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Възнаграждението за дружеството-гарант,
което е в размер близък до този на отпуснатия заем, води до скрито
оскъпяване на кредита. Включено по този начин към погасителните вноски,
тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга –
към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10
на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно – посочването само с цифрово изражение на ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
20
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в този см. - трайната практика на О. с. П. - Решение №
242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр.
д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.;
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно
цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно -
посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Налага се извод, че тази клауза е неравноправна, защото е в
нарушение на принципа за добросъвестност, води до значителна
неравнопоставеност между договарящите страни относно правата и
задълженията и е във вреда на потребителя. Като такава е нищожна и поради
противоречие със закона, а именно поради директно нарушение на
разпоредбите на ЗПК.
При възприетите изводи следва са приеме, че е налице
едновременно противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, а
противоречието със закона по правило винаги „поглъща“ накърняването на
добрите нрави, респ. специалното основание изключва общото (така Решение
№ 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
И тъй като съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на
21
съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на правна
сделка на няколко основания (вж. в този смисъл мотивите на Решение №
527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС), следва да разгледа
всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок
според основанията по чл. 26 ЗЗД. Но при установеното „противоречие със
закона“ позоваването на основанието „накърняване на добрите нрави“,
изключва възможността съдът да се произнесе по него. (спр. Решение № 417
от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на ВКС, Гражданска колегия, III г. о.).
В който случай основанията, макар и да съществуват едновременно, правният
резултат от уважаването на иска на едно от тях, изключва интереса от
обявяване на нищожност на другите основания. Или прогласената от съда
нищожност на сделката в процесната част като неравноправна, респ.
противоречаща на закона, ще има идентични правни последици, които
законът свързва с обявяването на нищожността й като противоречаща на
добрите нрави. В този случай съдът не дължи произнасяне по другите
въведени в процеса основания за нищожност на договора за кредит.
По иска запрогласяване нищожността на договор за предоставяне на
гаранция (поръчителство) № 4182397 от 23.06.2021 г., сключен чрез с втория
ответник „Ф. Б.“ ЕООД
Поръчителството е каузален договор с основание кредиторът да бъде
обезпечен и с основание на поръчителя да обезпечи кредитора. Предметът на
поръчителството е идентичен с предмета на главния дълг, затова
поръчителството има акцесорен характер и е функция на друго, главно
правоотношение. Съгласно Тълкувателно решение №2 от 9.07.2019 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК: „Поръчителят обещава същия резултат,
който главният длъжник трябва да осъществи – и дължи това, което
последният дължи /“каквото и колкото дължи главният длъжник, това и
толкова дължи и поръчителят“/ - освен ако не е уговорено друго или друго
следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е
акцесорна - в генетична и функционална зависимост от главния дълг
/обуславя се от съществуването и обема на отговорността на главния
длъжник/ - но и относително самостоятелна /поръчителството може да
бъде дадено при по-леки условия/“.
От изложеното е видно, че нищожността на договора за кредит води
22
до извод за нищожност и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция
(поръчителство) № 4182397 от 23.06.2021 г., поради невъзможен предмет, т.
е. този иск също следва да бъде уважен.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на исковете и Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 450.86
лева, дължими от „И. А. М.“ АД и 366.13 лева, дължими от „Ф. Б.“ ЕООД за
осъществено от адвокат Е. И. процесуално представителство.
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответниците следва да заплатят на последния разноските за държавна
такса в размер на 203.99 лева (126.20 лева дължими от „И. А. М.“ АД и 77.79
лева, дължими от „Ф. Б.“ ЕООД) и внесеният депозит за възнаграждение на
вещо лице в размер на 200 лева (дължими поравно от двамата ответници).
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предл.1-во
от ЗЗД договор за паричен заем № 4182397 от 23.06.2021 г., сключен между
„И. А. М.“ АД, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис **-**, представлявано от Г. Т. -
изпълнителен директор, като заемодател и Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. К., ул. „Т. К.“ №*, като заемополучател, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.2, предл.1-во
от ЗЗД договор за предоставяне на гаранция № 4182397 от 23.06.2021 г.,
23
сключен между „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **. „С. Ц.“, ет. *, офис **-**,
представлявано от П. Д., като гарант и Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
К., ул. „Т. К.“ №*, като потребител, поради невъзможен предмет.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *************, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис **-**,
представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор да заплати на Е.Г. И., адрес:
гр. П., ул. „Х. К.“ №*, сумата от 450.86 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **. „С. Ц.“, ет. *, офис **-**,
представлявано от П. Д. да заплати на Е.Г. И., адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*,
сумата от 366.13 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК *************, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис **-**,
представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор да заплати на Н. Я. К., ЕГН:
**********, с адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №*, сумата от общо 226.20 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **. „С. Ц.“, ет. *, офис **-**,
представлявано от П. Д. да заплати на Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
К., ул. „Т. К.“ №*, сумата от общо 177.79 лева, представляваща разноски по
делото за заплатена държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
24