№ 689
гр. Варна, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Иванка Д. Дрингова
Весела Гълъбова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20243100500861 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на С. Г. Г. против Решение №
756/07.03.2024 година, постановено по гр.дело № 5982/2023 година, по описа на ВРС,
XLVIII състав, с което е отхвърлен иска му против община Варна с правно основание чл.
124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено, че общината не е собственик на ПИ №
38354.502.312 по КК на с. К., в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при граници: ПИ с №№
38354.502.313, 38354.502.311, 38354.502.308, 38354.502.307, 38354.502.289, 38354.502.306,
38354.502.305, 38354.502.304 и 38354.502.314.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Твърди се, че ВРС е игнорирал част от
заключението на вещото лице, както и не е взето предвид, че процесния имот има вписан
собственик от 1969 г. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
ново, с което да се уважи изцяло предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Претендират се разноските, направени пред двете
инстанции.
Въззиваемият община Варна в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор по
така подадената жалба, с който се излага, че атакуваното решение не страда от твъдяните в
1
жалбата пороци и отправя искане същото да бъде потвърдено.
Страните в съдебно заседание поддържат заявената позиция по съществото на
правния спор като се претендира и присъждане на сторените по делото разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по иск на С. Г. Г. против община Варна с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено, че последната не е
собственик на ПИ № 38354.502.312 по КК на с. К., в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при
граници: ПИ с №№ 38354.502.313, 38354.502.311, 38354.502.308, 38354.502.307,
38354.502.289, 38354.502.306, 38354.502.305, 38354.502.304 и 38354.502.314. Излага се, че Г.
е собственик на имота по давност чрез владение, упражнявано в периода от 2007 г. до
предявяване на иска в съда – 12.05.2023 г.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника община Варна, с
който оспорва иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК като неоснователен и отправя
искане за неговото отхвърляне.
По отношение на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК и чл. 263, ал. 1 от ГПК,
от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим, тъй като ищецът се позовава на самостоятелни
собственически права върху имота /изтекла в негова полза придобивна давност, за което е
издаден КНА/, наличие на титул за собственост у ответника /АЧОС № 10360/17.12.2019 г./ и
упражнявана фактическа власт върху недвижимостта към момента на предявяване на иска.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбите оплаквания.
За да се произнесе настоящият състав на ВОС, от фактическа страна съобрази
следното:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния
съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
В конкретния случай предявеният отрицателен установителен иск за собственост е
2
допустим от гледна точка на изискването за правен интерес, предвид твърденията,
подкрепени с доказателства, че ищецът вероятно се легитимира като собственик на
оригинерно основание на процесния имот – придобивна давност чрез владение,
упражнявано в периода от 2007 г. до предявяване на иска в съда – 12.05.2023 г., като в полза
на Г. е съставен КНА № 31, том 1, рег. № 52, дело № 31/13.11.2020 г. на Нотариус Веселина
Апостолова, рег. № 244 на НК, с район на действие ВРС и съобразно установеното по
делото, че ответникът – община Варна му оспорва това право, с оглед издадения Акт за
частна общинска собственост № 10360/17.12.2019 г., с който имотът е актуван като
общински. Въпросът дали процесният имот е идентичен с възстановения с Решение №
1476/18.04.2007 г. на ОСЗГ – Варна на наследодателя на ищеца е ирелевантен, доколкото
последният се позовава на самостоятелно оригинерно придобивно основание върху ПИ №
38354.502.312 по КК на с. К., в.з. „Л.“ – давностно владение, упражнявано в периода от
2007 г. до датата на предявяване на настоящия иск – 12.05.2023 г.
Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, какъвто е настоящия
случай, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в съС.ие сам да
определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане
със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен
установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца,
обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството
на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на
собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /Решение
№ 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК, Решение № 159/03.11.2023
г. по к.гр.д. № 4263/2022 г. по описа на ВКС, I г.о., I състав/.
Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да
установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно
право, когато има интерес от това. В тежест на ответника община Варна е да докаже, че
спорното право е възникнало /правото си на собственост върху процесния имот/, а едва след
това ищецът следва да докаже фактите, които изключват това право.
Безспорно е по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява, че
Община Варна е съставила АЧОС № 10360/17.12.2019 г., за процесния ПИ № 38354.502.312
по КК на с. К., в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при граници: ПИ с №№ 38354.502.313,
38354.502.311, 38354.502.308, 38354.502.307, 38354.502.289, 38354.502.306, 38354.502.305,
38354.502.304 и 38354.502.314 с посочено правно основание за придобиване на
собствеността чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС.
Съставянето на АЧОС, респ. липсата на такъв не влияе върху режима на
собствеността, тъй като с него само се констатира, че по силата на основанието вписано в
него, общината е станала собственик. Възможността собствеността да премине в общината
възниква с приемане на Конституцията на РБ от 1991 г., където за първи път общинската
собственост е призната за отделна форма на собственост. Разграничението на двата вида
собственост и отделянето на общинската от държавната собственост се извършва с
3
измененията на чл. 6 от ЗС /ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г. / и с § 6 и § 7 от ПЗР на ЗМСМА от
1991 г.
Посоченото в АЧОС № 5954/30.07.2010 г. основание, а именно разпоредбата на чл. 2,
ал. 1, т. 7 от ЗОС не сочи на осъществяването на конкретно фактическо основание за
придобиване на собствеността, доколкото тази разпоредба установява общо способите,
посредством които общината може да придобие право на собственост - чрез правна сделка,
по давност или по друг начин определен в закона. Простото възпроизвеждане в акта за
общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която единствено се
изброяват начините за придобиване на общинска собственост, не е в съС.ие да обуслови
извод за установеност на правото на собственост на общината. В депозирания от ответника
отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК липсва позоваване на някакъв конкретен
придобивен способ, който да легитимира общината като собственик на ПИ № 38354.502.312
по КК на с. К., в.з. „Л.“. Едва в хода на устните състезания пред ВРС ответникът посочва
наличие на предпставките за трансформиране на собствеността на Държавата върху
процесния имот в общинска такава по силата на закона на основание § 42 от ЗИД на ЗОС.
Горното възражение обаче е преклудирано съобразно разпоредбата на чл. 133 от ГПК,
поради което и не следва да бъде разглеждано от съда.
Следователно община Варна не установи в настоящото производство да е собственик
на процесния имот по силата на някакъв придобивен способ.
С оглед гореизложеното, предявеният отрицателен установителен иск за собственост
е основателен и като такъв подлежи на уважаване, като обжалваното решение се явава
неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде
признато за установено между страните, че общината не е собственик на ПИ №
38354.502.312 по КК на с. К., в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при граници: ПИ с №№
38354.502.313, 38354.502.311, 38354.502.308, 38354.502.307, 38354.502.289, 38354.502.306,
38354.502.305, 38354.502.304 и 38354.502.314.
За пълнота на изложеното следва да се добави, че дори и позоваването на
разпоредбата на § 42 от ЗИД на ЗОС от страна на ответника да беше своевременно
направено, то същото се явява неоснователно.
За да настъпят последиците на горната разпоредба е необходимо да се установи, че
към 1999 г., когато тази разпоредба е била приета, спорният имот е бил частна държавна
собственост и отреждането му съгласно предвижданията на действащия към датата на
влизане в сила на закона ПУП е за целите, посочени в този параграф, а именно - за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия.
В тежест на ответника е да установи, че се касае за безстопанствен имот, който по
силата на чл. 6 от ЗС /отм./ е станал държавна собственост. Съгласно горецитираната
разпоредба /в първоначалната й редакция - ДВ, бр. 92/1951 г./ държавна собственост са
имотите, които Държавата придобива по установен от закона ред, както и имотите, които
нямат друг собственик. Задължителната съдебна практика по приложението на чл. 6, пр. 2 от
ЗС /отм./ приема, че доказването на придобивното основание във втората хипотеза става
4
чрез изследване на данните, които се съдържат в различни карти, планове, регистри и друга
документация относно недвижимите имоти; ако при съставянето на тези карти и планове,
респ. при отреждането със съответния план /кадастрален, регулационен или друг/ имотът
няма известен собственик, то той се води за безстопанствен. В такъв случай имотът
преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат
друг собственик /Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, І ГО;
Решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. на ВКС, I ГО и др. /.
От заключението на вещото лице по приетата от първоинстанционния съд СТЕ,
което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, е видно, че първият план за
територията, в която попада ПИ № 38354.502.312 по КК на с. К., в.з. „Л.“ е КП от 1969 г. На
процесния ПИ по КК съответства ПИ № 289 по КП от 1969 г., като в разписния лист към
плана имотът е записан като собственост на Г. С. Д.. Следващите планове са КП от 1989 г.
на м. „Л.“ и РП ВЗ „Л.“ от 1990 г., който касае уличната регулация. В разписния лист към
КП от 1989 г. за ПИ № 105 /съответстващ на процесния имот/ няма вписан собственик, но
има довписване с молив на собственик Г. С. Д.. С молив са довписани и част от съседите на
имота. Едва в регистъра към КК от 2012 г. няма вписване на собственик за процесния имот.
След одобряване на РП от 1990 г. предназначението на територията се променя от
земеделска на урбанизирана с начин на трайно ползване – за вилно строителство.
От събраните по делото доказателства не се установява имотът да е бил внасян в
ТКЗС, да е бил одържавяван по някакъв начин, поради което носител на правото на
собственост върху него е останало лицето, посочено като заварено в имота в разписния лист
към КП от 1969 г. От гореизложеното следва, че ПИ № 312 не може да се счита за
безстопанствен имот към приемане на разпоредбата на чл. 6 от ЗС /отм./, тъй като по
отношение на имота има вписан собственик, различен от Държавата по КП от 1969 г. , както
и по КП от 1989 г., който е действащ към приемане на § 42 от ЗИД на ЗОС от 1999 г.
Следователно община Варна не може да се легитимира като собственик на процесния
имот по силата на § 42 от ЗИД на ЗОС.
С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение № 756/07.03.2024
г., постановено по гр.дело № 5982/2023 г. по описа на ВРС, XLVIII състав следва да бъде
ревизирано.
В първоинстанционното производство ищецът е отправил искане с правно основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски, като такива следва да
му се присъдят, поради което ответникът община Варна следва да бъде осъдена да заплати
сумата от 1133.38 лева, представляваща заплатена държавна такса – 173.38 лева и заплатено
адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна защита и съдействие и
фактура /листи 86 и 87/. Възражението на ответника с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК
се явява неоснователно предвид това, че минималното адвокатско възнаграждение,
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е в размер на 983.46
лева или 1180.15 лева с вкл. ДДС /по делото са проведени 3 с.з./, а заплатеното такова е в
размер на 800 лева или 960 лева с вкл. ДДС, т.е. под минималния определен размер в
5
Наредба № 1/09.07.2004 г.
Във въззивното производство въззивникът е отправил искане с правно основание чл.
78, ал. 1 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски, като такива следва да му
се присъдят, поради което ответникът община Варна следва да бъде осъдена да заплати
сумата от 920.15 лева, представляваща заплатена държавна такса за въззивно обжалване – 40
лева и заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна
защита и съдействие и фактура /листи 26 и 27/ и намалено по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК до
размера на 733.46 лева или 880.15 лева с вкл. ДДС. Възражението на ответника с правно
основание чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява основателно предвид това, че минималното
адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е в
размер на 880.15 лева с вкл. ДДС, а заплатеното такова е в размер на 960 лева с вкл. ДДС,
предвид броя на проведените заседания пред ВОС /едно/ и липсата на извършени
процесуални действия по събиране на доказателства.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 756/07.03.2024 г., постановено по гр.дело № 5982/2023
г. по описа на ВРС, XLVIII състав, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Г. Г., ЕГН **********, с
адрес: с. К., община Варна, ул. „Васил Левски” № 76, че ОБЩИНА ВАРНА, Булстат
*********, с адрес: гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ № 43, представлявано от
Благомир Коцев, в качеството му на Кмет НЕ Е СОБСТВЕНИК на ПИ № 38354.502.312 по
КК на с. К., в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при граници: ПИ с №№ 38354.502.313,
38354.502.311, 38354.502.308, 38354.502.307, 38354.502.289, 38354.502.306, 38354.502.305,
38354.502.304 и 38354.502.314, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВАРНА, Булстат *********, с адрес: гр. Варна, бул. „Осми
приморски полк“ № 43, представлявано от Благомир Коцев, в качеството му на Кмет ДА
ЗАПЛАТИ на С. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: с. К., община Варна, ул. „Васил Левски” №
76, както следва: сумата от 1133.38 /хиляда сто тридесет и три лева и тридесет и осем
стотинки/ лева – разноски за първоинстанционното производство и сумата от 920.15
/деветстотин и двадесет лева и петнадесет стотинки/ лева – разноски за въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7