Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.07.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8216 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 76440 от 26.03.2019г. по гр.д. № 55170/2015г. Софийски районен
съд, 44 състав осъдил АГЕНЦИЯ „П.И.” да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК *******, на
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответно сумата от 1 834.66 лв. -
главница, представляваща регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение за щети по л.а. „БМВ Х6“, с рег. *******, причинени при ПТП на 08.08.2010г.
на път III-864 между Пампорово и с. Стойките, с включени ликвидационни разноски
за неговото определяне в размер от 10 лв., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 10.09.2015г., до окончателното плащане, и
сумата от 560.55 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от
10.09.2012г. до 10.09.2015г., като отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 560.55 лв. до пълния
претендиран размер от 560.58 лв. и за датата 09.09.2012г. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 830.31 лв. – разноски
по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника АГЕНЦИЯ „П.И.”, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ищецът е доказал
при условията на пълно и главно доказване механизма на процесното ПТП и
наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите. По делото не било
установено местонастъпването на ПТП, а за такова бил приет участъкът между к.к.
Пампорово и с. Стойките единствено от показанията на св. П., който бил
заинтересувано лице по смисъла на чл. 172 ГПК. Не били съобразени и възраженията
на ответника за нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП от водача. Механизмът и
причинно-следствената връзка не се установявали и от заключението на САТЕ, тъй
като в частта относно механизма на ПТП то се основавало на приложените писмени
доказателства. Не ставало ясно и дали след настъпване на ПТП увреденият
автомобил е бил в състояние да се придвижи на собствен ход, което било важно с
оглед разпоредбата на чл. 125 ЗДвП. Не били ангажирани доказателства относно
часовото време, метеорологичните условия, скоростта, с която се движел
автомобилът по време на произшествието, както и наличието на насрещно движещ се
автомобил, относно възможността да бъде избегнато препятствието на пътното
платно, както и други съществени фактори, които могат да повлияят на настъпването
на произшествието. Не съставлявали доказателство за наличие на причинна връзка
между ПТП и вредите и представените изходящи от ищеца частни документи, а след
като не било проведено пълно и главно доказване на правопораждащите факти,
предявеният главен иск бил неоснователен. Поради това моли съда да отмени решението
в атакуваните части и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна „З.А.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в становище от 03.06.2020г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове:
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 1 834.66
лв., от които 1 824.66 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на
08.08.2010г., при което л.а. „БМВ Х6“, с рег. *******, при движение по път
III-864, между Пампорово и с. Стойките, попада в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно, и 10 лв. – обичайни ликвидационни
разноски,
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 560.58 лв. – обезщетение
за забава в плащането за периода 09.09.2012г. – 09.09.2015г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба на 10.09.2015г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер с възражения, част от които
се поддържат н във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и
допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с плащането на застрахователно
обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Елементите
на фактическия състав на суброгационното право на застрахователя са: наличие на
валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане с
увредения, плащане по него на застрахователно обезщетение за настъпили вреди, причиняване
на застрахователното събитие от трето лице, което отговаря пред застрахования по
правилата на деликтната отговорност. С действията си третото лице трябва да
реализира фактическия състав, който поражда гражданската му отговорност -
задължението да обезщети вредите, причинени на застрахованото лице. Затова
застрахователят, суброгирал се в правата на застрахования, може да упражни
регресния си иск както срещу прекия причинител на вредата (чл. 45 ЗЗД), така и срещу възложителя на работата (чл. 49 ЗЗД).
В случая от събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин наличието на валидно застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка „Каско” на МПС между ищцовото
дружество и собственика на увредения автомобил към датата на ПТП, както и факта
на плащане на застрахователно обезщетение на извършилия ремонта на увреденото
МПС в сочения от ищеца размер. Твърдяното от ищеца ПТП съставлява покрит от
застраховката риск, съгласно приетите Общи условия на договора.
Доводите в жалбата във връзка с установяването на
механизма на ПТП и наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите въззивният
съд намира за неоснователни. От съвкупната преценка на събраните писмени и
гласни доказателства и заключение на САТЕ се установява по безспорен начин
настъпването на процесното ПТП по описания в исковата молба начин, вкл.
механизма на настъпване на уврежданията - попадането в дупка, нейното
местоположение на пътен участък, за поддържането на който отговорност носи
ответникът, съответно претърпените имуществени вреди и връзката между ПТП и
настъпилото увреждане. Процесното ПТП е настъпило на 08.08.2010г., в светлата
част на деня, като водачът на застрахования при ищеца л.а. „БМВ Х6“, с рег. *******,
при движение с около 60 км/ч по републикански път III-864, в участъка между Пампорово
и с. Стойките попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно
платно, при което се спукали предна и задна лява гуми на застрахования
автомобил. Разпитан като свидетел, водачът П. обяснява, че на пътното платно
имало няколко дупки, като при опита му да избегне първата от тях попаднал в
следващата, която видял в последния момент и не могъл да избегне. Дупката, в
която пропаднал, била с дълбочина около 15 см, с размери 60/40 см и не била
сигнализирана. След ПТП автомобилът можел да се придвижва на собствен ход, тъй
като гумите били марка „Рънфлат“ и с тях можел да се придвижва още около 300
км.
Показанията на свидетеля са преки, детайлни и логично последователни,
и след преценка по реда на чл. 172 ГПК, съдът ги кредитира като кореспондиращи
с останалите събрани по делото доказателства.
С оглед установеното, че след ПТП автомобилът е можел да
се придвижва на собствен ход, посещение от органите на МВДР не е било задължително
съгласно чл. 125 ЗДвП в относимата му за спора редакция. Несъставянето на
констативен протокол от органите на МВР нито съставлява изключен риск, при
който застрахователят да може да откаже плащане на застрахователно обезщетение,
нито е процесуална пречка за установяване на настъпилото застрахователно
събитие с други доказателствени средства, вкл. с гласни такива, което в случая
е сторено.
От приетото и неоспорено заключение на САТЕ се установява,
че причинените вреди съответстват на така установения механизъм на ПТП, а
следователно се установява и наличието на причинна връзка между преминаването
през дупката и настъпилото увреждане на застрахования автомобил. Всички
посочени доказателства обосновават безпротиворечиво извода, че застрахованият
автомобил е претърпял ПТП, попадайки в несигнализирана дупка на пътното платно.
Същевременно вредите, за които ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение, са в резултат неизпълнението от служители на ответника на
задължението им за поддържане на републиканските пътища (чл. 30, ал. 1 ЗП вр. §
1, т. 14 ДР ЗП), поради което на основание. чл. 49 ЗЗД ответната агенция носи
отговорност за причинените при процесното ПТП вреди. От заключението на САТЕ се
установява, че действителната стойност на вредите към датата на настъпване на застрахователното
събитие (чл. 208, ал. 3, изр. 1 КЗ отм.) възлиза на 1 824.66 лв., т.е.
изплатеното от ищеца обезщетение не надвишава този размер, като правилно СРС е
присъдил и претендираните обичайни ликвидационни разноски в размер на 10 лв.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с твърдяното съпричиняване
на вредите от страна на водача на лекия автомобил. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ответника е да докаже, и то пълно и главно, твърденията си за съпричиняване от
водача, което в случая не е сторено - данни за движение с незаконосъобразно
висока или въобще за движение с несъобразена скорост по делото няма, нито от
ответника са ангажирани някакви доказателства с поведението си водачът
обективно да е допринесъл за настъпването на вредите. Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, решението в частта му по главния иск следва
да бъде потвърдено.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания
за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в същата
част, а следва да го потвърди на основание чл. 271, ал. 1 ГПК. Потвърждаването
на първоинстанционното решение обосновава и извод за присъждане на разноски в
посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа
на законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените от юрисконсулта на въззиваемия
процесуални действия в настоящата инстанция, въззивният съд определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76440 от 26.03.2019г., постановено по гр.д. № 55170/2015г. на
Софийски районен съд, 44 състав в обжалваните осъдителни части.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 55170/2015г. на
Софийски районен съд, 44 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.