Решение по дело №2175/2022 на Административен съд - Варна

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

 

№........................................... 2022г.,  гр.Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІV тричленен състав,

в публично заседание на седемнадесети ноември 2022г., в състав:  

    

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Ганева

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:  Марияна Ширванян

                                                                                                Наталия Дичева

 

 

            при секретаря Деница Кръстева,

с участието на прокурора Силвиян Иванов

като разгледа докладваното от съдия Марияна Ширванян,

к.адм. дело № 2175 по описа на съда за 2022г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.285, ал.1, изречение второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), във вр. с глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по подадена касационна жалба от  Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) срещу Решение № 833/20.06.2022г. постановено по адм.д. № 1001/2021г. по описа на Административен съд Варна, Четиринадесети състав.

В касационната жалба, касаторът, чрез процесуален представител, моли за отмяната на оспорения съдебен акт и за постановяване на друг, с който да бъде отхвърлена уважената от първоинстанционния съд част от предявеният от М.К.Г. иск. Релевирани са доводи, че съдът е стигнал до погрешни правни изводи при несъобразяване на действителната фактическа обстановка, че не е преценена доказателствената тежест на събраните доказателства за изпълнен в цялост фактически състав на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Сочи се, че ищецът е следвало да установи в кумулативност наличието на материалноправните предпоставки: 1.акт, действие и/ или бездействие на специализираните органи на изпълнение на наказанията, с което е нарушен чл.3 от ЗИНЗС и 2.настъпилата неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на нарушението. Сочи, че ищецът не е доказал нито един от елементите на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, вкл. реално претърпени вреди – промяна в психологичното и физиологичното състояние, което да е в резултат на посочените действия или бездействия на ответника. Сочи че по делото са представени писмени доказателства от ответника, от които било видно, че ответникът е предприел възможните и разумни действия да осигури на г-н Г. оптимални условия по време на престоя му в ареста в гр.Варна. Сочи че не са установени умишлени действия или бездействия на длъжностните лице, които да са довели до целенасоченото поставяне на ищеца в неблагоприятни условия. Намира, че ищецът не е доказал настъпила отрицателна промяна в неговото емоционално и здравословно състояние. Сочи, че от събраните в хода на съдебното производство доказателства, вкл. от експертизите не е установена причинно-следствената връзка между емоционалното/ здравословното състояние на г-н Г. ***. Намира за несправедливо да бъде осъден ответника при наличието на доказателства, които сочат, че ищецът не е претърпял вреди. Сочи, че съдът е следвало да изследва в цялост изпълнението на фактическия състав на чл.284 от ЗИНЗС по арг. на ал.2 от същия. Намира и, че при определянето на размера на обезщетението съдът не съобразил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като размерът на обезщетението е определен в противоречие със законовите разпоредби и е несправедливо завишен.

Ответникът, в писмен отговор на касационната жалба, в открито съдебно заседание чрез процесуален представител и лично, чрез участие по видеоконферентна връзка, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на ВОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 833/20.06.2022г. постановено по адм.д. № 1001/2021г. по описа на Административен съд Варна, Четиринадесети състав, с което е осъдена ГДИН да заплати на М.К.Г., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ обезщетение в размер на 300лв., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 13.05.2021г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразно бездействие на администрацията на ответника при престоя му в сектор „Арест“ към ОС „Изпълнение на наказанията“ гр. Варна в периода 03.04.2020 г. до 26.07.2020 г., изразяващо се в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, а именно непредоставяне на спално бельо.

За да постанови оспореният съдебен акт въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка:

Съдът е констатирал, че при приемане на задържаното лице Г. (извън работно време) дежурният командир на отделението Н.К е обяснил, че чаршафите, изнесени от склада са свършили, има такива предадени в пералня за пране. На ищецът е обяснено и че следва да поиска чаршафи от новия командир. След поискаване от Г. на чаршаф и калъфка за възглавница на 08.05.2020 г., са му предоставени. Констатациите са изведени от докладна записка от 04.08.2021 г.

За установяване на твърденията в исковата молба твърдения, съдът е събрал гласни доказателства чрез разпит на С.Г.Г. и И.Г.А.

От правна страна направил извод за пасивната легитимация на ответника - ГДИН, в качеството й на юридическо лице по чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС, осъществяващо прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода, при съобразяването от една страна на характера на забраната формулирана в чл. 3 ЗИНЗС, спазването на която е пряко задължение за административните органи по изпълнение на наказанията и за длъжностните лица (служителите) към местата за лишаване от свобода и от друга страна на понятието „специализирани органи“ от част VII ЗИНЗС, в обхвата на което е всеки административен орган или длъжностно лице, чиито правомощия – служебни или трудови, са пряко свързани с изпълнението на наказанията и постигането на целите по чл. 2 ЗИНЗС. Подкрепил е изведеният извод с тълкуване на разпоредбата на чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС направено в контекста на общите процесуални правила разписани в глава ХІ от АПК „Производства за обезщетения“ и аргументирано с чл. 7 ЗОДОВ и т. 6 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК.

Съдът е посочил, че ищецът претендира обезщетение за претърпени през периода 03.04.2020 г. – 26.07.2020 г. неимуществени вреди, изразяващи се в лишаване от храна, като храната му е доставяна без да му бъдат предоставена лъжица; грубо и арогантно отношение от страна на служителите от сектор „Арест“ към ОС „ ИН“ гр. Варна; в липса на необходимото медицинско обслужване; лоши битови и санитарно-хигиенни условия в килията; липса на чисти чаршафи, което съдът е възприел като третиране по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС. Съдът е посочил, че в конкретика твърденията на ищеца са за нарушенията на чл. 3 ЗИНЗС изразяващи се в шест различни действия или бездействия на служителите на ответника, а именно: 1/ От 04.04.2020 г. до 08.05.2020 г. се е хранил без лъжица с ръце, като „животни“; 2/ на 05.04.2020 г. е напсуван от служител на сектор „Арест“ към ОС „ ИН“ гр. Варна; 3/ на 03.04.2020 г. е бил обект на вулгарно поведение, като се бил съблечен и каран да кляка; 4/ от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. е лишен от чаршафи и калъфка за възглавница; 5/ на 17.05.2020 г. е лишен от престой на открито; 6/ на 26.06.2020 г. му е отказано да бъде повикана бърза помощ.

От посочените шест твърдения, съдът е обосновал извод за нарушения само на едно, в частта в която ищецът твърди, че за периода от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. е лишен от чаршафи и калъфка за възглавница. Съдът е разгледал в светлината на § 197 от решението на ЕСПЧ по делото Н. и др., и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС, от гледна точка на кумулативното въздействие на твърдените от него нарушения и в контекста на общата забрана за нечовешко и унизително отношение, предвидена в чл.3 от Конвенцията, респ. в чл.3 от ЗИНЗС. Посочил е съгласно чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, както и, че ал.2 от с.р. предвижда, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства.

Посочил е, че чл.3 от Конвенцията многократно е бил тълкуван от ЕСПЧ и е цитирал в пълнота с посочване на конкретните параграфи в акта на ЕСПЧ релевантната към настоящия спор практика, а именно: решение по делото Г. срещу България (Жалба вх. № 47823/99), решението по делото К. срещу България, решението по делото Ч.срещу България, решението по делото А.и др., и решението по делото Н.. Съдът в аспекта на цитираните тълкувания в решенията на ЕСПЧ на чл.3 от Конвенцията и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС, е посочил, че в случаите на претендирани вреди от емоционално страдание, причинени от лошите условия в местата за лишаване от свобода, от значение за основателността на предявената искова претенция е да се установи дали условията, при които претендиращия обезщетение е бил поставен да изтърпява наложеното му наказание са нечовешки и унизителни, и засегната ли е от кумулативния им ефект неговата личност неблагоприятно, по несъвместим с чл.3 от Конвенцията и чл.3 от ЗИНЗС начин.

Съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да сочи доказателства относно условията, при които е поставен и от които претендира да е претърпял вреди и е посочил, че в случай на установено нарушение по чл.3, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното – по арг. от чл.284, ал.5 от ЗИНЗС.

При тълкуване на чл. 3, ал. 1 вр.  ал.2 от ЗИНЗС  във вр. с разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, съдът е извел извод, че е регламентирана специална отговорност на държавата за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон. Посочил е, че чл. 240 ЗИНЗС предвижда разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода да се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража, доколкото не е предвидено друго в закона. Цитирал е, разпоредбата на чл. 43, ал. 2 ЗИНЗС, съгласно която всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Съдът е преценил основателността на претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС чрез изискването за доказване на трите в кумулативност предвидени предпоставки – 1. акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона; 2. настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното на основание чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, и 3. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата вреда. Съдът е посочил, че органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, са длъжни да осигурят на лицата по чл. 241 ЗИНЗС подходящи условия за поддържане на физическото и психическото им здраве и зачитане на правата и достойнството им.

Ищецът в частта на уважената претенция, претендира вреди от бездействието по осигуряването на чаршафи.  Съдът за да уважи претенцията в тази част е констатирал, че между страните не е спорен, а и се установява от събраните гласни и писмени доказателства фактът на не предоставянето на чаршафи на г-н Г. в конкретния посочен в исковата молба период.

Съдът е приел, че в Арест – Варна на ищеца не е било осигурено спално бельо – чаршаф и калъфка за възглавница, каквото е изискването на чл. 84, ал. 2, т. 3 и чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗИНЗС, вр. чл. 21, ал. 6 ППЗИНС, вр. чл. 240 ЗИНЗС и е направил извод, че администрацията на Арест - Варна не е изпълнила задълженията си по чл. 21, ал. 6 ППЗИНС, с което е осъществила нарушение по чл. 3 ЗИНЗС. Съдът възприел като уронващо човешкото достойнство липсата на спално бельо за срок повече от месец (35 дни), и посочил, че този факт, освен че представлява нарушение по чл. 150, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС, предполага и дискомфорт за лицето поставено при тези условия. Направил изводи, че описаните незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, представляват нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС и сочат на унизително отношение към ищеца при задържането му под стража в Арест – Варна за посочения период, както и че са оказали обективно дискомфорт и психическо напрежение, надвишаващи предела на допустимото въздействие върху личността при изтърпяване на наказанието, но без отражение върху здравето на ищеца.

Съдът съобразил разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ЗИНЗС, съгласно която в случаите по чл. 3, ал. 2 с. з. следва да се вземе предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които е изтърпявало мярка „задържане под стража“, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, както и че настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното по арг. от чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. Посочил е, че доказателствената тежест, изведена по арг. от от ал. 3 на чл.284 от ЗИНЗС е на специализираните органи по изпълнение на наказанията, които трябва да предоставят исканата служебно от съда информация от значение за правилното установяване на фактите по делото.

При констатираните факти, съдът приел, че са налице изискуемите предпоставки от фактическия състав на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за ангажиране отговорността на ответника – незаконни действия и бездействия на администрацията на ответника в резултат на нарушения по чл. 3 ЗИНЗС, претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между тях.

При определянето на тежестта на отговорността, респ. претърпените неимуществени вреди, съдът съобразил и данните за поведението на ищеца. От събраните по делото доказателства, е констатирано пасивно поведение на лишения от свобода М.К.Г., свързано с отправяне на искане за осигуряване на чаршафи от страна на ответника – липсват по делото жалби/искане за установяване на това обстоятелство и поставянето на последния в това неравностойно положение. Въпреки тази констатация съдът е посочил, че ЗИНЗС и ППЗИНЗС предполагат активно поведение от страна на административния орган, по осигуряване на условия за пребиваване в този тип социални заведения, без да се допуска уронващо човешкото достойнство поведение, както и поставянето на ищеца в унизително положение и направил извод, че дължимото поведение не е осъществено от служителите на Арест – Варна. Направил извод от събраните писмени и гласни доказателства, че неблагоприятните условия на задържане са причинили душевни страдания, подтиснатост и чувство за унижение на г-н Г., като са увредили психическото и емоционалното му здраве. Посочил, че вредите са причинени от бездействието на ответника, който е задължен по силата за закона да изпълни административното си задължение да осигури на лишения от свобода/задържан под стража елементарни битови и хигиенни условия при престоя му в ареста.

На установените факти и изведените изводи, съдът приел, че е изпълнен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС и че претърпените неимуществени вреди във връзка с непредоставянето на спално бельо следва да бъдат обезщетени.

Относно размера на обезщетението съдът съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 52 от Закона за задължения и договорите приложима по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 ЗИНЗС обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Съдът посочил, че установената съдебна практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение, като напр. характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Посочил и, че като основа за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се съобразят и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация, както и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, и че от значение е също и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Посочил, че отправна точка в това изследване е обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални блага.

От данните по делото, съдът е констатирал, че неблагоприятните условия, в които е бил поставен ищецът, са съществували трайно и пълно при период на престоя му в ареста от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. (35 дни) и се характеризират с негативно влияние върху състоянието му.  При определяне размера на обезщетението съдът съобразил и практиката на Европейския съд по правата на човека относно размера на присъжданите на национално ниво обезщетения за задържане в лоши условия, според която следва да се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата. Посочил е, че от значение в случая е и факта, че съгласно данни на Евростат, Р България е сред държавите с ниска минимална заплата, както и социалната пенсия в страната за процесния период е със значително по-ниски стойности от тези в останалите страни-членки на ЕС и равняваща се средно 150 лева, а съгласно НСИ за 2020 г. минималната работна заплата в страната е в размер на 610 лева.

Като е взел под внимание периода на престой в ареста, естеството, трайността от 35 дни и интензитета на търпените негативни последици, както и жизненият стандарт в страната, съдът приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди за процесния период следва да бъде определено на 300 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 13.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо -  постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия.

Касационната инстанция преценява възраженията в касационната жалба като неоснователни. Настоящият тричленен касационен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото и от нея е извел обосновани и законосъобразни правни изводи. От представените по делото доказателства се установява, че в значителен период от време 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. г-н Г. е лишен от чаршафи и калъфка за възглавница. При това положение присъденото обезщетение в размер на 300 лв. не е завишено, а е съобразено с продължителността на времето, през което ищецът е пребивавал в условия неподходящи за спазване на личната му хигиена и защита на здравето му, още повече, че през този период са въведени на ниво актове на Народно събрание и Министерство на здравеопазването мерки свързани с защитата на живота и здравето на хората от пандемията КОВИД 19. В този аспект неоснователни се явяват възраженията, че ищецът не е  доказал да е изпитал малоценност, чувство на унижение или потиснатост, поради което и не следва да се счита установено настъпването на неимуществени вреди. Съобразно практиката на ЕСПЧ не е необходимо да се установява настъпването на някакви конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода, а е достатъчно да се установи самия факт на нечовешкото и унизително отношение, от което следва, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. Поставянето на касационния ответник в условията на липса на чаршафи и калъфка за продължителен период от време, представлява обстоятелство, сочещо за подлагането му на нечовешко и унизително отношение. Този извод следва от изрично разписаното правило в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС.

Размерът на обезщетението присъден от съда е съобразен с практиката на ЕСПЧ и с реалната икономическа обстановка в страната, както и с периода на нарушението и с въздействието му върху г-н Г..

Предвид изхода на спора, неоснователно е искането на касатора, направено чрез процесуалният му представител в касационната жалба, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, пр. първо от АПК във връзка с чл. 285, ал.1, изр.второ на ЗИНЗС, Административен съд – Варна,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 833/20.06.2022г. постановено по адм.д. № 1001/2021г. по описа на Административен съд Варна, Четиринадесети състав, в обжалваната му част.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.