Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
01.07.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 9801 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 87545 от 08.04.2019г. по гр.д. № 84080/2017г.
Софийски районен съд, 30 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, срещу О.С.Х., ЕГН **********, и Ю.И.Х., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца разделно, всеки един от тях по 1/2 от следните
суми: сумата от 1 567.98 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г., отразена в обща
фактура № **********/31.07.2015г. за отоплителен сезон 01.05.2014г. - 30.04.2015г.,
обща фактура № **********/31.07.2016г. за отоплителен сезон 01.05.2015г. -
30.04.2016г., и обща фактура № **********/31.07.2017г. за отоплителен сезон
01.05.2016г. - 30.04.2017г., както и незаплатена топлинна енергия по
изравнителна сметка, отразена във фактура № **********/31.08.2015г. за периода
м. 07.2014г. - м. 03.2015г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на исковата молба в съда на 30.11.2017 г. до окончателното
й изплащане; сумата от 196.29 лв. - законна лихва за забава от 15.09.2015г. до
06.10.2017г., както и сума за дялово разпределение в общ размер на 72.79 лв. за
периода от м. 05.2015г. до м. 04.2017г., от която 62.58 лв. – главница, и 10.21
лв. - лихва, ведно със законната лихва върху втората главница, считано от 30.11.2017г.
до изплащане на сумата. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответниците сумата 1 005 лв. – разноски по делото. Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
ответниците не са титуляри на вещни права върху имота. По смисъла на § 1, т. 42
ДР ЗЕ, потребител на топлинна енергия или природен газ за битови нужди било
физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. В случая от
представените по делото документи се установило, че ответниците са собственици
на процесния топлоснабден имот по силата на договор за покупко-продажба от
23.05.1991г. Неправилно СРС не обсъдил това обстоятелство в мотивите си. По
делото били представени още с исковата молба две писма, представляващи
официални документи по смисъла на ГПК. С писмо от 21.09.2017г. СО – район
„Люлин“ изрично посочвал, че имотът, находящ се в гр. София, ж.к. „********, е
продаден на ответниците, като договорът бил сключен въз основа на заповед №
ДИ-03-342/20.05.1991г. Навежда и доводи, че лицето, което фактически ползвало
имота на облигационно основание било държател, а не ползвател по смисъла на ЗС,
а ответниците не представили нотариален акт, от който да е видно, че е учредено
вещно право на ползване върху имота. Освен това законът изрично давал легална
дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил
фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало
топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно
субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1,
т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството
„ползвател” е лицето, обитавало и съответно консумирало топлинната енергия. Приложен
бил списък на абонатите от етажната собственост към протокол от ОС на ЕС, в
който срещу аб. № 241894 било записано името на ответника. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение, вкл. в частта за разноските и
вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите страни О.С.Х. и Ю.И.Х. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендират разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излагат в писмена защита от 10.06.2020г.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от общо 1 567.98
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********, ап. 56, в периода 01.05.2014г.
- 30.04.2017г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2015г. за
отоплителен сезон 01.05.2014г. - 30.04.2015г., обща фактура №
**********/31.07.2016г. за отоплителен сезон 01.05.2015г. - 30.04.2016г., и
обща фактура № **********/31.07.2017г. за отоплителен сезон 01.05.2016г. -
30.04.2017г., както и по изравнителна сметка, отразена във фактура № **********/31.08.2015г.
за периода м. 07.2014г. - м. 03.2015г.;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 196.29 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015г. -
06.10.2017г.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 62.58 лв. - главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода м. 05.2015г. – м. 04.2017г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 10.21 лв. - лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. - 06.10.2017г.
От всеки ответник се претендират по 1/2 от исковите суми. Претендирана е и
законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба в съда на
30.11.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили предявените искове,
вкл. изрично са оспорили твърдението на ищеца, че са собственици на процесния
топлоснабден имот, респ. че между страните е налице облигационно правоотношение
по доставка на топлинна енергия относно същия имот. Искали са от съда да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е
доказал пълно и главно твърдението си, че ответниците са били в процесния
период собственици на топлоснабдения имот и като такива – клиенти на топлинна
енергия за битови нужди. Единственото представено в тази връзка доказателство е
първа страница от писмо от 21.09.2017г. на СО – район „Люлин“, съгласно т. 4 от
което с договор за покупко-продажба от 23.05.1991г. ап. 56 в гр. София, ж.к. „********,
бил продаден на Ю.И.Х. и О.С.Х., не се установило жилището да е общинска
собственост. Дори документът да беше представен в цялост, същият не
представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК и няма обвързваща съда
материална доказателствена сила, тъй като с него се удостоверяват факти извън
удостоверителната компетентност на длъжностните лица от общинската
администрация. Представеният списък на етажните собственици към протокол от ОС
на ЕС от 23.09.2002г. е изключен от доказателствата по делото по реда на чл.
183 ГПК и съдът не може да основава изводите си на същия. Ищецът е могъл да
поиска своевременно издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с цитирания
в писмото на СО договор за покупко-продажба, което не е сторил, а заявеното
едва с въззивната жалба искане в тази насока е оставено от въззивния съд без
уважение като преклудирано. Ето защо съдът следва да приложи неблагоприятните
последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, като
приеме недоказания факт за неосъществил се.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с
мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към
установената фактическа обстановка. А след като не е доказано наличие на
облигационно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия,
предявените главни искове, както и акцесорните им искове за лихви са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемите. Доказано направените такива са
в размер на 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно разписка от 19.06.2019г., и 100 лв. – възнаграждение за явяване в
открито съдебно заседание, също заплатено в брой. Възражението на въззивника за
прекомерност въззивният съд намира за основателно. На първо място, освен че
нормата на чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е отменена (с решение № 13062 от 03.10.2019г. и решение № 5419 от 08.05.2020г. на ВАС - ДВ, бр. 45 от
2020г., в сила от 15.05.2020г.), същата предвиждаше допълнително заплащане на
възнаграждение при защита по дела с повече от две съдебни заседания, а в случая
в настоящата инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, в което
делото е обявено за решаване. Поради това сумата от 100 лв. не следва да се
присъжда. На второ място, ответниците – въззиваеми са упълномощили да ги
представляват двама адвокати. Договор за правна защита и съдействие за настоящата
инстанция не е представен, но съгласно разписката от 19.06.2019г.
възнаграждението от 1 500 лв. е заплатено на двамата адвокати. Съгласно
ясната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК, на страната се следват разноски за
възнаграждение на един адвокат. Предвид непосочване в разписката каква част от
възнаграждението е платена на всеки от двамата адвокати, следва да се приеме,
че е платено по равно, или по 750 лв. Това възнаграждение, съобразно обжалваемия
интерес и чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. в редакцията й
към датата на уговаряне и плащане на възнаграждението от 750 лв., не надвишава
минималните размери по наредбата и следва да се присъди на въззиваемите.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 87545 от 08.04.2019г., постановено по гр.д. № 84080/2017г. на
Софийски районен съд, 30 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на О.С.Х., ЕГН **********, и
Ю.И.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 750.00 лв. (седемстотин и петдесет лева), представляваща разноски
за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.