Р Е Ш Е Н И Е
№ 73
град Сливен, 02.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно
гражданско дело № 149 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 3613 от 14.02.2020г. от ответника в
първоинстанционното производство Областна дирекция на Министерство на вътрешните
работи град Сливен, представлявана от старши комисар Димитър Величков,
действаща чрез процесуален представител по пълномощие
срещу Решение № 96 от 29.01.2020г., постановено по гражданско дело № 4557 по
описа на Районен съд Сливен за 2019г.
С
процесното решение Областна дирекция на МВР Сливен е осъдена на основание чл.
178, ал.1, т. 3 вр. с чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 ЗМВР да заплати на А.К.
А., ЕГН: **********,
адрес: *** сума в размер 2246,08 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд от 319 часа за периода от
01.07.2016г. до 30.06.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положен
нощен труд с коефициент 0,143 ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 26.08.2019г. до окончателното
изплащане на сумата. Ответната дирекция е осъдена на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 250,00 лева, представляваща обезщетение за
забавено изпълнение на парично задължение за периода 26.08.2016г. до
01.07.2019г. Предвид изхода на спора Областна дирекция на МВР Сливен е осъдена
да заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца сумата от 500,00 лева –
деловодни разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Районен съд
Сливен сумата от 239,84 лева – държавна такса и разноски в производството.
В срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от Областна дирекция на Министерство
на вътрешните работи – Сливен, с която първоинстанционното
решение се обжалва изцяло като неправилно и необосновано. Въззивникът твърди,
че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния
закон и необосновано. Счита, че Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата (за краткост НСОРЗ) и в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2
от същата, е неприложима спрямо служебните правоотношения на държавните
служители в МВР, тъй като техният статут е уреден в специалния закон и
издадените въз основа на него наредби, в това число Наредба за организация и
разпределяне на работното време, отчитането, компенсирането на работата извън
редовното работно време и Наредба за условията и реда за заплащане на
допълнителни възнаграждения на държавните служители в МВР. Твърди, че в посочените
нормативни актове през процесния период, нито към момента, не е съществувала
разпоредба, подобна на тази на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Счита, че липсата на
аналогична разпоредба не е въпрос на празнота, а на законодателна
регламентация, на различен метод на регулиране на тези обществени отношения. Навежда
аргумент, че не е налице неравностойно третиране на държавните служители в МВР
спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регламентират от
Кодекса на труда, с оглед предвидените и получавани от първите определени
материални и нематериални блага. Посочва, че в чл. 187, ал. 3 ЗМВР изрично било
регламентирано полагането на нощен труд в размер на 8 часа за съответната
смяна, за разлика от чл.136, ал. 3 и чл.140 КТ, а ищецът е работил на 12-часови
смени, от които 8 часа нощен труд. Допълва, че специалният ред при
регламентацията на извънредния и нощния труд за служителите на МВР изключва
общите разпоредби и в частност тези на Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата. Въззивникът посочва още, че при работата на смени,
работното време се отчита по специален ред на служителите на МВР, което прави
недопустимо аналогичното прилагане на законите за държавните служители в
гражданските ведомства, включително конвертиране на часовете труд, положен през
нощта, в дневни часове. Освен това
счита, че неправилно разликата след въпросното конвертиране се възприема като
извънреден труд. Уточнява, че за да е извънреден труд, то той трябва да е
положен в повече от установеното за служителя работно време, а в случая
преизчислените часове не са положени в повече от ищеца, нито преди, нито след
края на работното време, за която и да е смяна, защото реално не са отработени.
Счита, че не са налице и предпоставките в алгоритъма, уреден в самата НСОРЗ за
преизчисляване на нощния труд. С оглед всичко изложеното, въззивникът моли съда
да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново по
същество, с което отхвърли изцяло предявените искове. Претендира присъждане на
разноски пред двете инстанции за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство, действащ чрез пълномощник - адвокат Н.П.. Въззиваемият оспорва
изцяло твърденията и възраженията във въззивната жалба и намира постановеното
решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра
аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Счита, че
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е напълно приложима, като тя е израз на
една от мерките, които държавата е взела за ограничаване/компенсиране на
вредните последици от полагането на нощен труд, наред с другите задължения на
работодателя по КТ и ЗМВР. Излага доводи, че в ЗМВР и подзаконовите актове по
прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на този
компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Посочва, че при
спазването на разпоредбата, при изчисляването на нормата работно време, ако
същата не е надвишена, обективно служителят не би получил никакво
възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на
работното му време. Допълва, че предвиденото в нормата на чл.9, ал. 2 НСОРЗ е
израз на специалната законодателна закрила по отношение на полагащите нощен
труд и ако работодателят я съобразявал при изготвяне на графиците за
дежурствата, нямало да се стига до полагане на извънреден труд. Посочва, че
тълкуването на разпоредбата на чл.188, ал. 2 от ЗМВР обхваща всички мерки,
форми на специална закрила за работещите през нощта, една от които е
преобразуването на нощните часове към дневните. Излага аргумент, че специалният
закон съдържа непълнота относно продължителността на нощното работно време при
5-дневна работна седмица, тъй като разпоредбата на чл.187, ал. 1 от ЗМВР
посочва 8 часа дневно /а не денонощно/, при което следва да се прилага общата
разпоредба на чл. 140 от КТ за нормалната продължителност на нощния труд – до 7
часа на денонощие. Във връзка с предходния аргумент въззиваемият намира доводът
за изрична регламентация на продължителността на работното време през нощта в
ЗМВР за неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР.
На последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална регламентация
– Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г.
по административно дело № 8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна,
основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин се възстановява
действието на предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407 от
11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл. 31, аналогична с тази на чл.
9, ал. 2 НСОРЗ.
В заключение въззиваемият моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
Във въззивната жалба и в отговора ѝ не са направени доказателствени
искания.
В открито съдебно заседание въззивникът не изпраща
процесуален представител по закон или по пълномощие. Постъпило е становище чрез пълномощника, който заявява,
че поддържа въззивната жалба, моли съда да отмени първоинстанционното решение
като незаконосъобразно, излага подробни съображения, аналогични с тези във
въззивната жалба. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от защитника на въззиваемия адвокатско възнаграждение като моли
размерът на същото да бъде определен съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото при съобразяване на измененията в Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обн. ДВ бр.
45/15.05.2020г.
В открито съдебно заседание въззиваемият не се явява и не
се представлява. Постъпило е писмено становище от упълномощения процесуален
представител, в което последният оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли
при прекратяване на производството за тази част от исковете, за която е налице
отказ, съдът да не присъжда разноски на ответника за въззивната инстанция
съразмерно прекратената част от делото. Не претендира разноски.
Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и
при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Въззивната жалба е допустима, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран
субект, имащ правен интерес от обжалването, срещу съдебен акт, който подлежи на
инстанционна проверка и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК.
При извършване на служебна проверка по реда на
чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно и допустимо.
Този състав на въззивния съд счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Районен съд Сливен е бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва главен
иск с правна квалификация чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т.
2 вр.с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР за заплащане на
възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 319 часа за периода от
01.07.2016г. до 30.06.2019г. в размер на 2246,08лева (с оглед допуснато от
районен съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 16.01.2020г)
и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за неизплатено възнаграждение за
положен извънреден труд в размер на 250,00 лева (с оглед допуснато от районен
съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 16.01.2020г.)
за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба – 26.08.2016г. –
01.07.2019г.
С
оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във
въззивната жалба и в
отговора на въззивна жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ така
наречения ограничен въззив
(апелация), настоящата инстанция счита, че страните не спорят, че: 1) между тях е налице служебно правоотношение, по
силата на което ищецът А.К. А. е служител на Областна
дирекция на МВР Сливен на длъжност „старши полицай“ за исковия период, както и
към настоящия момент; 2) че в исковия период ищецът е полагал труд на сменен
режим при сумирано изчисляване на работното време на тримесечен отчетен период.
Спорен по делото е въпросът, въведен и като предмет на
въззивното обжалване, следва ли
да се прилага коефициент за преобразуване на нощните
часове в дневни при сумирано изчисляване на отработените часове за съответния отчетен период, както и дали получените след
преизчислението часове положен труд, надвишаващи индивидуалната работна норма
на ищеца, представляват извънреден труд, който следва да се заплати по
регламентирания в ЗМВР начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР
нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
осем часа дневно и четиридесет часа седмично при петдневна работна седмица.
Работното време на служителите, които работят на 8, 12 или 24 часови смени се
изчислява сумирано за тримесечен период. Като при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и
6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно осем часа за
всеки 24- часов период - чл. 187, ал. 3 ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 9 ЗМВР
редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители извън редовното работно време се определят от с Наредба на Министъра на вътрешните работи.
Преди и по време на исковия период от
01.07.2016г. до 30.06.2019г. са действали няколко наредби, както следва: Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г,
отм., бр. 40 от 2.06.2015 г., в сила от 1.04.2015 г); от 01.04.2015г. до 29.07.2016г. е действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г., която е била отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016
г. на Върховен
административен съд
по адм. д. № 5450/2016 г., обнародвано в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г.; от 02.08.2016г. действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016
г., в сила от 2.08.2016 г) - тя е отменена с Решение № 16766/10.12.2019г. на Върховен
административен съд по адм. дело № 8601/2019г., обн. ДВ. бр. 4 от 2020г. Към
настоящия момент действа Наредба № 8121з-36 от 07.01.2020г., обнародвана в ДВ,
бр. 3 от 10.01.2020г., в сила от 10.01.2020г.
От всички изброени по - горе подзаконови
нормативни актове единствено в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. - в
чл. 31, ал. 2 изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното
време, общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 часа за отчетния
период се умножава по 0,143. В
последващите цитирани по - горе три наредби липсва такава изрична разпоредба.
Настоящата инстанция намира, че липсата на такава норма в действащ подзаконов
нормативен акт, който регламентира реда и начина на разпределяне и отчитане на
работното време на държавните служители в системата на МВР, не означава, че е
налице законова забрана за преизчисляване на положените от държавните служители
на МВР часове нощен труд в дневен такъв.
Текстовете на чл. 3, ал. 3 в първите три наредби, които са относими към
исковия период,
са идентични и гласят, че при работа
на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период. Абсолютно идентична е и нормата на чл. 187,
ал. 3, изр. последно ЗМВР.
Съгласно разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР
държавните служители, които полагат труд между 22,00 и 6,00 часа се ползват със
специална закрила по Кодекса на труда. В чл. 140, ал. 1 от Кодекса на труда се
посочва, че нормалната продължителност на работното време през нощта при
петдневна работна седмица е до седем часа. Нормата на чл. 140, ал. 1 КТ е израз
на специалната закрила, която се изразява в отчитане тежестта на нощния труд
при полагането му като част от отработеното време при режим на работа на смени.
Трудовото законодателство дава право на работниците и служителите, които
полагат нощен труд да получат завишено почасово заплащане на нощния труд, но
също така задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и
така да съобразяват продължителността на работния ден, който не може да
надвишава осем часа на денонощие. Както вече се посочи и самият ЗМВР съдържа
забрана при полагане на нощен труд отработените часове за 24- часов период да
надвишават осем часа. Именно в случаите, в които тази продължителност е
надвишена се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде
компенсиран.
При наличие на непълнота в
специалната уредба, касаеща държавните служители на МВР и предвид нормата на
чл. 188, ал. 2 ЗМВР към процесния случай следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от
26.01.2007г.) (за краткост - НСОРЗ). В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ предвижда при
сумирано изчисляване на работното време, нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението на между нормалната продължителност
на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на
работното време за съответното работно място, тоест 1,143. Коефициентът 1, 143
се получава като нормалната продължителност на работното време през деня – 8
часа, установена чл. 136, ал. 3 КТ се раздели на нормалната продължителност на
работното време през нощта – 7 часа, установена в чл. 140, ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период. Съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните
служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
такива. Едно от предвидените в същия закон допълнителни възнаграждения е и това
за положен извънреден труд – чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Извънредният труд се
заплаща с 50 на сто увеличение върху
основното месечно възнаграждение.
От изслушаното и прието в първоинстанционното
производство заключение на назначената съдебно – икономическа експертиза, което
настоящата цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че през
процесния период от 01.07.2016г. –
30.06.2019 след преизчисляване на нощния труд ищецът е положил 485 часа
извънреден труд, от които 166 часа са му заплатени, а остатъка от 319 часа не
са отчетени и съответно не са заплатени.
Този съдебен състав намира
изложените във въззивната жалба възражения за неоснователни.
На първо място не може да бъде споделено
твърдението на въззивника, че нормата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР предвижда осем часова
продължителност на нощния труд за държавните служители на МВР и се явява
специална спрямо нормите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда.
Видно от формулировката на нормата на чл. 187, ал. 3, изр. последно ЗМВР и
идентичната норма на чл. 3, ал. 3 от цитираните три наредби регламентират
часовия диапазон в денонощието, през който положеният труд се счита за нощен,
аналогична е и разпоредбата на чл. 140, ал. 2 КТ. Нормата на чл. 187, ал. 3,
изр. последно ЗМВР въвежда изрична забрана работните часове да надвишават осем
часа за всеки 24 – часов период, но никъде няма правило, което да посочва, че
нощният труд по ЗМВР е с продължителност осем часа. Въззивната страна тълкува
превратно, в свой интерес нормата.
Неоснователно е възражението на въззивника,
че неправилно Районен съд Сливен е достигнал до извода, че към процесните
правоотношения е приложима разпоредбата на чл. 31, ал. 2 Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015
г., в сила от 1.04.2015 г). Районният съд не е направил такъв извод. В
мотивите си съдът е посочил всички действащи от приемането на сегашния ЗМВР
подзаконови нормативни актове, които регламентират реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане и т.н , в това число е и Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г.
Съдът е извършил историческо тълкуване на нормите в съответните актове, които
уреждат полагането на нощен труд и неговото отчитане. Именно в тази връзка е
споменал и чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., нормата на който изрично е предвиждала
възможността при сумирано отчитане на работното време да се извършва преизчисление на часовете положен
нощен труд към дневен такъв. Районният съд изрично е констатирал, че в последващите
наредби, след отмяната на Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014 г., тази
норма е отпаднала и достигнал до извода, че е налице непълнота на нормативната
уредба, която следва да се запълни чрез прилагане по аналогия на съответните
разпоредби на Кодекса на труда и подзаконовия нормативен акт, уреждащ тази
материя.
Съдът не счита за
основателно и възражението на въззивника за неприложимост на относимите норми
на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Правилно Районен съд Сливен е достигнал до извода за приложимост по
аналогия на разпоредбите на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от 26.01.2007г.), при наличие
на празнота в специалното законодателство относно приравняване на положените
часове нощен труд в дневен такъв. Конституцията на Република България
утвърждава правото на труд като едно от основните права на гражданите и
гарантира равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд без оглед на
спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират правото си на
труд, поради което всички служители, полагащи труд, в това число и нощен такъв
следва да бъдат поставени при равни условия.
По изложените съображения исковата претенция за заплащане
на извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание и размер.
С оглед основателността на
главния иск по чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр.с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР,
основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава върху главницата за дължимо възнаграждение за положен извънреден труд за
процесния период. Размерът на обезщетението за забава възлиза на 258,53
лева за периода от 26.08.2016г. до 01.07.2019 г., съгласно заключението на съдебно- икономическата
експертиза. Следователно и акцесорният иск се явява доказан по основание и
размер.
Предвид изложеното правните изводи на настоящата съдебна
инстанция съвпадат изцяло с тези на Районен съд Сливен, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора правилно Районен съд Сливен е
присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищеца, като правилно не е уважил
възражението на ответната дирекция по чл. 78, ал. 5 ГПК и в тази част решението
следва да бъде потвърдено. Правилно съдът е възложил в тежест на ответната
дирекция разноските за съдебно – икономическа експертиза и да дължимата
държавна такса.
Предвид изхода на спора с право на разноски за тази инстанция разполага
въззиваемият. Последният не е претендирал присъждане на разноски за тази
съдебна инстанция. Предвид горното възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение се явява безпредметно и като такова не следва да бъде
разгледано.
За пълнота следва да се
отбележи, че заявеното в писменото становище искане на въззиваемия да не се
присъждат разноски на въззивника за прекратената поради частичен отказ от иск
част от производството е неотносимо към настоящото дело, тъй като в случая
частичен отказ от иск не е извършван в настоящото производство, нито между
първоинстанционното и въззивното производство, дори обратното в последното
съдебно заседание пред районния съд е допуснато изменение на предявените искове
чрез тяхното увеличение.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване –
арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение № 96 от 29.01.2020г., постановено по гражданско дело № 4557 по описа на
Районен съд Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО
И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: