Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
февруари през двехиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 3462 по описа за 2021г.,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 10.12.2019г., постановено по гр.д. № 73960/2018г. на СРС, ГО, 72
състав в частта, с която са отхвърлени предявения иск за главница за доставена
топлинна енергия /ТЕ/ над уважения размер от 1 081,81 лева до пълния предявен
размер от 1 721. 46 лева, като погасен по давност, както и иска за лихва за
сумата 240. 36 лв. за периода 16.09.2015 г. - 15.01.2018г. Дружеството - жалбоподател поддържа
доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно
възражението за давност. Сочи, че давността започва да тече от издаването на
общата фактура, т.е. от 16.09.2015г., а до подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, срокът от 3 години не е бил изтекъл. Твърди,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че лихва за забава не се дължи. Заявява,
че за периода, през който са приложими Общите условия от 2014г., са налице
констативни протоколи, удостоверяващи публикуването на сайта на дружеството на
фактурите за дължимите суми за доставена ТЕ. За следващия период лихвата била
дължима автоматично след изтичането на периода за плащането на съответното
задължение. Оспорва като неправилен извода, че фактурите за процесния период не
са били издадени, тъй като същите са издадени на съответно 31.07.2015г., на
31.07.2016г. и на 31.07.2017г. Моли съда да отмени решението на СРС в
отхвърлителната част и да уважи изцяло исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата Д. Л. Т. е депозирала отговор на
въззивната жалба на ищеца. Поддържа, че между страните не е налице писмен
договор и и не е обвързана от приетите от „Т.С.“ ЕАД общи условия (ОУ). Излага
доводи, че претендираните суми са определени по методика, която е нищожна.
По делото е депозирана жалба и от ответницата Д. Л. Т.
срещу решението в частта за уважаване на исковете за сумата 1081. 81 лв. – главница за незаплатена
топлинна енергия за периода 01.01.2015г. – 30.04.2017г. и за сумата 61. 25 лв. –
цена за извършена услуга дялово разпределение. Въззивницата излага подробни
доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Поддържа доводи
за наличието на множество нарушения на норми и на съдебна практика на
вътрешното и на общностното право. Излагат се съображения, че обжалваното решение
противоречи и на обективни закони на физиката. Твърди, че не е налице сключен писмен
договор между страните. Оспорват се изводите на вещото лице по приетата СТЕ. Сочи
се, че начисляването на лихви по
прогнозните сметки е нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми е
в разрез с нормата на чл. 86 ЗЗД. Въззивницата моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната от нея част и вместо него постановено друго за
отхвърляне на исковете.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не заявява становище по
въззивната жалба на Д. Л. Т..
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивните
жалби.
Решението в
частта за отхвърляне на иска за сумата 11. 85 лв. – мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна
проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
При преценка правилността на
първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК,
въззивният съд намира следното:
Предявени са по
реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за които
е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 6461/2018 г. на СРС, 72 състав.
СРС е уважил частично
исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от
страна на ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по продажба на топлинна енергия, като е приел, че са погасени по
давност изискуемите вземания до 30.01.2015г., т.е. три години преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 30.01.2018г. Искът за главница за доставената ТЕ е отхвърлен частично като погасен по давност, а исковете за лихва - като неоснователни.
По въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД:
Жалбата е частично основателна.
Задълженията за плащане на
цената на доставяната топлинна енергия представляват задължения за периодично
плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане
на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл е и задължителната
практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага
от еднородния и периодичен характер на задълженията, които, независимо че имат
в основанието си доставка на топлинна енергия, съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се
дължат на месечни вноски, включително в случаите, при които окончателният общ
размер на задължението се определя в края на отчетен период по реда на чл. 155,
ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ. Поради изложеното са правилни изводите на първоинстанционния съд, че изискуемите в периода три
години преди подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК на 30.01.2018г. , са погасени по давност.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя - ищец,
че сумата по общата фактура, касаеща периода м.05.2014г. - м.04.2015г.,
издадена на 31.07.2016г., става изискуема едва на 15.09.2015г. и поради това не
била погасена по давност. Релевантен в случая е периодът на потребление, за
който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната
и счетоводното й отчитане. Издаването на обща фактура съставлява способ за
определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния
отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този
отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура.
Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния
отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на СРС,
че вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност, са
законосъобразни.
По отношение на оплакването относно дължимостта на
лихва за забава върху главницата за доставена ТЕ:
Предявената от ищеца претенция за лихва за забава е за
периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.
Съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г., след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал.
2 от ОУ от 2014г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014г. е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо поставянето на
длъжника в забава е обусловено от покана чрез публикуването на интернет
страницата на продавача на фактурата по чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. По делото
не са представени доказателства за отправянето на покана до длъжника съобразно
посочените разпоредби от ОУ. Поради изложеното, правилно съдът е приел
претенцията за недоказана.
За останалата част от процесния период са приложими
Общите условия, одобрени с решение на КЕВР от 27.06.2016г., съгласно които
лихва за забава се начислява в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който
се отнася общата фактура. По делото са представени общи фактури, приети като
част от доказателствения материал. Датата, на която са издадени се установява
от приетата справка от счетоводството на ищеца, от представените съобщения към
фактури (л. 15-17 от делото на СРС) и от заключението на вещото лице по
изготвената СТЕ. Ето защо от тези дати следва да се приеме, че започва да тече
срока от 45 дни, след който клиентите изпадат в забава. Ето защо за сумите,
включени в общите фактури от 31.07.2016 г. и 31.07.2017г, се дължи лихва за забава, считано от 15.09.
на съответната година, чийто размер на основание чл. 162 ГПК и при съобразяване
с неоспорената справка за задълженията на длъжника, съдът намира, че възлиза на
сумата 110. 44 лева и до този размер
искът е основателен. Ето защо решението
на СРС следва да бъде отменено в посочената отхвърлителна част на иска за лихва
до размера на сумата 110. 44 лева, като искът бъде уважен за посочената сума, а
за разликата до пълния предявен размер на иска за лихва, жалбата е неоснователна.
По жалбата на Д. Л. Т.:
Възражението за нищожност на обжалваното решение, обосновано
с цитираната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по
дело C-119/05 L., е неоснователно. Даденото цитираното разрешение на
правния спор, че решението на
гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, е неприложимо
за настоящия казус. СЕС е приел, че в този случай държавата не следва да
приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на
Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните
помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на
държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ
с правилата на Вътрешния пазар. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в
горепосоченото решение по дело C-119/05
Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата
за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с
акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното
решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на
постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред
Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е
установено Европейската комисия да изследва дали България е допуснала
несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което
настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на настоящото
производство. Настоящият случай се различава от разглеждания в решението по
делото C-119/05 L. и по това, че държавната помощ се твърди да произтича
не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и
Наредбата за топлоснабдяването, което е самостоятелен основание за обосноваване
на извод за неприложимост на тази практика към процесния случай. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна
помощ на топлофикационното дружество, поради което при неправилна преценка дали
приложимата нормативна уредба води до
държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде
нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален
закон.
По възражението на ответницата за нищожност на заповедта
за изпълнение на парично задължение, настоящият съдебен състав приема следното:
Не е налице нито една от визираните по-горе хипотези,
водещи до нищожност на съдебен акт, доколкото заповедта за изпълнение е
постановена от законен състав /издадена е от лице със съдийска правоспособност,
постановена е еднолично, каквото е и изискването на закона/, в пределите на
правораздавателната му компетентност /спорът е гражданскоправен/, в писмена
форма, същата е подписана и волеизявлението на съда се явява логично,
разбираемо и последователно. Актът на съда е ясен, волята му е точно изразена и
не буди съмнение. В процесната заповед за изпълнение се съдържа основанието на
вземането – доставена топлинна енергия, цена на предоставената услуга дялово
разпределение, лихва за забава, съответно разноски за водене на производството.
Заповедта за изпълнение не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което
е престъпление. Съгласно съдебната практика съдът издава изрично и отделно
разпореждане само в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото
заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което се инкорпорира в
самата заповед. Липсва необходимост от
издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди
издаването на заповед за изпълнение, при условие, че същият се съдържа в самата
заповед за изпълнение на парично задължение /в този смисъл е и определение №
300 от 27.03.2018г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017г./.
Неоснователни са наведените доводи, че заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 27.11.2018г. не е
валидна, тъй като е издадена върху отменен образец. Жалбоподателката се
позовава на решение от 22.10.2019г. по адм. дело № 6372/2019г. на ВАС, с което
е оставено в сила решение от 19.03.2019г. на ВАС по адм. дело № 2519/2017г., с
което са отменени чл. 4 и чл. 9 от Наредба №
6 от 20.02.2008г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение,
заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство /отм. от 25.02.2020г./. С посочените текстове от
Наредбата са утвърдени образците за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съгласно приложение
№ 2 /за парично задължение/, съответно съгласно приложение
№ 3 /за предаване на движими вещи/, както и образците за издаване на
Европейска заповед за плащане и другите книжа, свързани с нея. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че отмяната на чл. 4 и
чл. 9 от Наредба № 6 от 20.02.2008г.
с решението на ВАС няма обратно действие, тъй като съгласно нормата на чл.
195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение, т.е. отмяната има действие занапред. По изложените
съображения настоящият съдебен състав счита за неоснователни наведените от
жалбоподателката-ответник възражения за нищожност на първоинстанционното
решение и на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК.
Правилно е прието от районния съд, че съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция:
възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него
вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния
период; използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
По настоящото дело отговорността на ответницата е
ангажирана на основание нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, съгласно която собственикът
на топлоснабден имот е длъжен да заплаща доставената до имота му топлинна
енергия. По делото се установява от представения договор покупко-продажба на
недвижим имот от 03.11.1995г., обективиран в нотариален акт № 79, том LLIII, дело № 20637/1995г., че ответницата Д. Л. Т. е
собственик на процесния топлоснабден недвижим имот – апартамент № 115, находящ
се в гр. София, ж.к. *********Предвид изложеното се налага извод, че
ответницата има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр.
с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./, както и предвид задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1
от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017
год., ОСГК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ,
установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия,
които са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост.
Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани
на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това
са правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на
обществени интереси. В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между
правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията
/чрез гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за забрана на
неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни
да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота
за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с
другите ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило
за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение
на правото на собственост. Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1
към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи изрично
предвижда, че правото на свободно ползване на благата /което отразява широкото
разбиране за „собственически“ права/ в съвременното конституционно право,
включва възможността да се налагат и определени ограничения на правото на
собственост. Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми
от правни актове с по-голяма юридическа сила.
С оглед изложеното и при установеното облигационно
правоотношение между страните за исковия
период, обосновано с приложимата действаща нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно
СРС е приел, че исковете за главници за
доставената топлинна енергия и за цена на услугата дялово разпределение са установени по основание. По отношение на техният
размер настоящият съдебен състав приема следното:
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 -
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на уредите за дялово разпределение в отделните имоти.
В конкретния
случай е установено въз основа на представените писмени доказателства,
изготвени от третото лице-помагач - индивидуални справки за отопление и топла
вода и формуляри за отчет на уредите за дялово разпределение и монтираните в
имота водомери, подписани от ответницата
Т. и неоспорени от същата, и заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото
следва да бъде кредитирано, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване са били изчислени
в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като в процесния
апартамент е имало 2 отоплителни тела с монтирани на тях разпределители на
топлинна енергия, по които са направени отчетите. Имало е и щранг-лира в банята,
за която са начислени служебно дялови единици. В имота е бил монтиран 1 брой водомер,
въз основа на показанията от който е била определена потребената топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване. Установено е също, че общият топломер
в абонатната станция е преминал през метрологични проверки на всеки две години,
като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и
че ищецът е отчитал за своя
сметка технологични разходи. При определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по
нормативно определените цени , поради което
и възражението на жалбоподателите, че дяловото разпределение е било извършено
неправилно се явява неоснователно.
В останалата част на въззивната си жалба жалбоподателката
развива доводи относно целесъобразността на прилаганата от законодателя /т.
6.1.1. от Приложение № 1 към Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването/
формула за определяне на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия и
нейното съответствие с начина, по който инсталацията реално отдава топлина,
както и за това дали измерването на енергията, достигнала до сградата, в която
се намира имота на ответницата, е извършено в съответствие с техническите
изисквания.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че
нормативната уредба в областта на енергетиката предоставя държавна помощ на
топлоснабдителните предприятия, тъй като налага на собствениците на
топлоснабдени имоти да им заплащат доставената енергия, а така се подпомага
нискоефективна система за разпределение на енергия. Забраната на държавна помощ
цели единствено да не изкриви пазарните решения, свързани с икономическата
целесъобразност, като позволи на държавата да се намеси в полза на определен
пазарен субект. Поради това правилата относно държавните помощи са част от
защитата на конкуренцията – те целят да се предостави равнопоставеност на
субектите. В случая нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, предвиждаща, че собствениците
заплащат доставената до имота им топлоенергия, не представляват държавна помощ.
Съгласно дефиницията на чл. 107 ДФЕС, тълкувана съобразно практиката на Съда на
ЕС – вж. напр. § 13 от решението по дело C-150/16 Fondul Proprietatea SA, „държавна
помощ“ представлява облекчение, дадено от държавата, което може да засегне
пазарните правила, което се предоставя селективно на определени предприятия и
може да доведе до пазарно предимство за последните. Разпоредбата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ се прилага за всички топлоенергийни предприятия в България, а освен това
същата кореспондира с правилата, които се отнасят до други предприятия –
доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с
електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ. Следователно
за всички видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома
на потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган,
като същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били
приети писмено и предварително от тях. Следователно не е налице държавна помощ,
която да облагодетелства топлоснабдителните предприятия спрямо другите
енергийни предприятия по отношение на начина на възникване на задълженията на
потребителите спрямо тях.
Разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО
предвижда задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при
крайните потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово
обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при
крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване
и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне
на измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при
енергийните системи, които са били изградени преди 2006 год. /както е в
частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система
позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би
изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за
инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната собственост
абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно задължение за
поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на топлинна енергия.
Относно доводите,
че Методиката за изчисляване на дължимата се енергия за подгряване на сградната
инсталация не отчита напълно и точно количеството енергия, отдавана от всяка
сградна инсталация във всяка сграда., по арг. от мотивите на Решение №
4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016г. на Върховния административен съд
(ВАС), III отделение, с което е била отменена формулата за
изчисляване на отдадената от сградната инсталация енергия, следва да се посочи,
че са неотносими, тъй като няма действие за процесния период. Действащата за
процесния период нормативна уредба – т. 6.1.2. от Приложение № 1 към Наредба №
16334/2007г. /в редакцията след ДВ, бр. 58/2007г./, допуска изчисляване на
количеството топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация по решение на
общото събрание на етажната собственост. Предвидената от законодателя формула
по т. 6.1.1. се прилага в останалите случаи – когато етажните собственици не са
взели такова решение. Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата
за процесния период нормативна уредба дава достатъчна възможност на
потребителя, който не е доволен от изчисленията по предвидената от законодателя
формула за установяване на разходите за отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия, да поиска изчисляване съобразно действителни показания, като
направи съответните разходи за това. С оглед изложеното се налага извод, че е
допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на изчисляване на
топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При липса на
обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят трябва
да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в
сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква
действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това
„е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се
между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва само
дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателката относно
приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани
доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год.,
ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е
така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006
год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да
откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. С оглед изложеното, непоискана доставка на топлинна енергия в
сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и
отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане
при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до
абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно
прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на
индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество
да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо
водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части
на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на
искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ.
Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява
непоискана, респ. ответницата дължи нейната стойност.
Съгласно на заключението на приетата СТЕ, делът на ответницата за сградна инсталация, отопление на имота и битово
горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, след
извършен отчет на индивидуалните разпределители на разход за отопление и на
водомера за потреблението на топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, в
това число, установено е, че технологичните разходи са били отчитани за сметка
на топлопреносното предприятие т.е., доказана е по несъмнен и категоричен начин по
делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия
период. Съгласно констатациите на вещото
лице, изготвило СТЕ, начислените суми за процесния период след включване на
изравнителните сметки, са в общ размер на сумата 1 721.46 лева. Услугата дялово
разпределение е извършвана от „Б.“ ООД, като в информационната система са
въведени изравнителни сметки от годишните изравнявания – съответно за
получаване и за доплащане от абоната. Съдебно-техническата експертиза е
изготвена въз основа на съставените от ищеца съобщения към фактури, както и въз
основа на представените от третото лице-помагач документи за главен отчет на
уредите за дялово разпределение и изравнителните сметки за абоната, и при
съобразяване на представените справка от показанията на общия топломер, акт за
разпределение на кубатура, документи за метрологична проверка на общия
топломер, данни за абонатната станция и данни за технологичните топлоотделяния
на абонатната станция. Ето защо възражението на жалбоподателката за
необоснованост на формираните изводи на вещото лице, изготвило СТЕ, са неоснователни.
По отношение на иска за услугата дялово
разпределение: Съгласно чл. 22 от Общите условия на ищеца, дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на
61 и следв. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ,
бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД *** от
2008г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР и чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение No ОУ-1 от 27.06.2016г. на КЕВР, потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика както
сумите за потребление на топлинна енергия, така и сумите за извършване на
услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един уред
за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и
3/. за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано
с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
По делото са представени изготвените от
фирмата за дялово разпределение индивидуални справки за отопление и топла вода
за процесния период, както и съставените главни отчети за исковия период,
подписани от потребителя.
Тези документи не са оспорени от ответника и въз основа на същите се
установява, че в топлоснабдения имот е извършвана услугата дялово разпределение
за целия процесен период, поради което претенцията за заплащането й е
установена в своето основание. Предвид
ангажираните по делото доказателства се налага извод, че ищецът се легитимира
като носител на вземане за стойността на извършваната услуга дялово
разпределение.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответницата за неоснователност на иска за
цената на извършената услуга дялово разпределение. Размерът на предоставената
услуга „дялово разпределение“ за исковия период възлиза на сумата 61.25 лева,
поради което и в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд законосъобразно е
приел, че релевираната претенция срещу
ответницата е основателна за посочените суми.
По отношение на оспорванията на Д. Л. Т., че не дължи
лихва, тъй като не било допустимо да се начисляват лихви върху прогнозни
сметки, съдът намира, че същите не са основателни. При действието на посочените
общи условия от 2016г. лихвата за забава се дължи след издаването на общата
фактура, в която са посочени конкретните задължения за периода на отчитане на
база на реално потребеното количество ТЕ, а не на база на прогнозно такова. За
настъпването на изискуемостта на вземането за обезщетение за забава не е
необходимо заплащането на ДДС, поради което и това оплакване е неоснователно.
С оглед на всичко изложено, първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иска за признаване за
установено, че ответницата дължи лихва за забава върху главницата за
незаплатена топлинна енергия в размер на сумата 110. 44 лева за периода от
16.09.2016г. до 15.01.2018 г.
В останалата обжалвана част решението е правилно и следва
да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, решението следва да се отмени
и в частта, в която са присъдени разноски на адвокат Д. С. за производството
пред СРС над сумата от 145. 93 лева до присъдения размер от 166,56 лева /при
приет от районния съд размер от 380 лева/ и над сумата от 115,59 лева до 131,49
лв. адвокатско възнаграждение в заповедното производство, присъдено на адвокат
Д. С. (при приет размер от 301 лева).
При този изход на спора и предвид изричното искане, в
полза на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50
лева при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото.
При съобразяване, че съдът е сезиран с две жалби, предвид изхода на делото по жалбата на „Т.С.“
ЕАД, на дружеството следва да се присъди сумата 6,27 лева - разноски за възивната
инстанция.
На въззивницата Т. също се дължат разноски, с оглед
изхода от спора по жалбата на „Т.С.“ ЕАД. Въззивницата е заплатила 320 лева на
адвокат, които също следва се присъдят съобразно защитата й по въззивната жалба
на дружеството - ищец. Заплатената част по въззивната ѝ жалба, както и
платените 25 лева държавна такса, следва да останат в нейна тежест, предвид неоснователността
на подадената от нея жалба. С оглед изложеното и изхода на спора по жалбата на „Т.С.“
ЕАД, на въззивницата Т. следва да се присъдят разноски в размер на сумата 139.92
лева за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция, на „Т.С.“
ЕАД следва да се присъдят допълнително 21,74 лева разноски за
първоинстанционното производство и още 4,92 лева за заповедното.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 10.12.2019г., постановено по
гр.дело № 73960/2018г. по описа на
СРС, ГО, 72 състав,
изменено по реда на чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от
13.01.2021 г., в частта, в която е
отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. Л. Т., ЕГН **********, с адрес ***
иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата 110. 44 лева – лихва за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия за периода от 16.09.2016г. до 15.01.2018г.,
както и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД
е осъдена да заплати на адв. Д. Ц. С. от ВрАК, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разликата
над 145. 93 лева до пълния присъден
размер от 166 .56 лева - адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство и над сумата от 115. 59
лева до 131. 49 лева - адвокатско възнаграждение в заповедното производство по
съразмерност и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от „Т.С.” ЕАД, с
ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл.
422 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД, че ответникът Д. Л. Т., ЕГН **********, с адрес ***,
дължи на ищеца сумата 110. 44 лева –
лихва за забава върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от
16.09.2016г. до 15.01.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.12.2019г., постановено по гр. дело №
73960/2018г. по описа на СРС, ГО, 72 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. Л. Т., ЕГН *********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 6. 27 лева –съдебни разноски за въззивното производство; сумата 21. 74 лева - допълнително разноски за
първоинстанционното производство и сумата 4.
92 лева – допълнително разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес *** да заплати на Д. Л.
Т., ЕГН ***********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 139. 92 лева - разноски за въззивното
производство.
Решението в частта
за отхвърляне на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11.
85 лв. е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.