Р Е
Ш Е Н
И Е № 54
гр.
Кюстендил, 03.04.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в открито
заседание дванадесети март две хиляди и
двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
като разгледа
докладваното от съдия Савова в. гр. д. №609 по описа за 2019г. на КнОС и, за да
се произнесе взе предвид :
Производството
е образувано по въззивна жалба на Л.Д.С., ЕГН **********, с адрес: ***, насочена против Решение №219 от 03.04.2019
г., постановено от Районен съд – гр.Дупница по гр.д. №1922 по описа на съда за 2017 г.
С
оспорвания първоинстанционен съдебен акт ДнРС е отхвърлил като неоснователен
иска на Л.Д.С., ЕГН **********, с адрес: *** за заплащане на имуществени вреди
в размер на *** лв., ведно със законната лихва, като е осъдил ищеца да заплати
на Община Дупница деловодни разноски в размер на 400 лв.
Решението
се обжалва изцяло с доводи за неговата недопустимост и неправилност, изразяваща
се в неговата необоснованост.
Въззивникът
счита, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото вместо по
предявения гражданско – облигационен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД,
касаещ неоснователно обогатяване, съдът е разгледал специалния иск по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ. Изтъква, че такова решение подлежи на обезсилване, тъй като не е
постановено по предмета на спора, а следователно и няма как да реши последния,
т.е. по същество такова решение не предоставя търсената защита на правоимащото
лице.
В
подкрепа на сочения довод за недопустимост на постановеното решение твърди, че
Районен съд – Дупница коментира действия/бездействия на общинска администрация
и понесени вреди, а не нееквивалетно разместване на блага от една правна сфера
в друга.
Алтернативно излага доводи за неправилност на
постановеното решение. Сочи, че искът за неоснователно обогатяване е доказан
и следва да бъде уважен. Твърди, че от
събраните и проверени в процеса доказателства се установява наличието на
необходимите законови предпоставки за удовлетворяване на облигационния иск, в
която връзка се излагат следните твърдения:
Поземленият
имот е придобит от общия наследодател - С. З. К. през *** г., съгласно
Нотариален акт за покупко-продажба № ***, дело № ***/19** г. Сочи, че имотът
фактически не е бил завладяван от Държавата. Излага, че съгласно чл. 6 от
Закона за собствеността, в редакцията му от 1951 до 1991 г., държавни стават и
имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите,
които нямат друг собственик. Твърди, че до 1990 г. процесният имот не е бил
придобит от държавата, съгласно законите, по смисъла на чл. 6 от Закона за
собствеността. Сочи, че теренът е останал във владение и собственост на С. К.,
на сина му -Д. К. и неговите наследници – в т.ч.ищеца по делото. Акцентира, че
не е извършено реално включване на имота в ТКЗС, което се потвърждава и от
обстоятелството, че в кадастъра за старите собственици от 1950 г. имотът е
записан на името на наследодателя на ищеца - С. К., а в разписния лист от
2005г. имотът отново е записан като частен и собствен на праводателите му.
Сочи,
че липсват данни да е започнала, проведена и завършила процедура по отчуждаване
на процесния имот по реда на който и да е закон, както и държавата да е
прекъснала владението на наследодателя на ищеца. Твърди и, че общият
наследодател и наследниците му са продължили необезпокоявано да владеят имота
като свой до застрояването му с ЖСК. Към момента на учредяване правото на
строеж през 1990 г., е действал чл.14 от Конституцията от 1971 г., съгласно
който, собствеността в Република България е: държавна, общинска, кооперативна,
собственост на обществени организации, на други юридически лица, частна и лична
собственост на граждани и смесена, както и чл.2 от Закона за собствеността,
гласящ че собствеността принадлежи на държавата, на общините, на кооперациите и
други юридически лица и на граждани, съответно и чл. 28 от ЗС (Изм. - ДВ, бр.
31 от 1990 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 1996 г.) – визиращ, че собственост на
физически и юридически лица могат да бъдат всички вещи с изключение на тези,
които съгласно Конституцията на Република България са изключителна държавна
собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска
собственост, което в случая не е налице.
Твърди, че представеният Акт за общинска
собственост № ***/**** г. е съставен въз основа на Акт за държавна собственост
№ ***/*** г., след отписване на имота като държавен на основание § 42 от
преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на
Закона за общинската собственост/ДВ бр. 96.1999 г./. Изтъква, че самият акт за
държавна собственост касае друг квартал, отделно в него не е посочено
основанието за съставянето му, не е посочено наличието на предходен акт за
държавна собственост, съгласно нормата на чл. 82 от действащата тогава
Наредбата за държавните имоти, а такъв и не е установено да има. Не е посочен и
бивш собственик на имота при положение, че такъв, видно от разписния лист на
плана от 1950 г., е било известно, че има. Най-малкото не е посочено дори, че
имотът е бил пак на държавата. Твърди, че в акта не се сочи правото на
собственост върху имота да е придобито по някакъв предвиден в чл.77 от ЗС
оригинерен или деривативен способ от Държавата или от Община Дупница. Обобщава,
че при изложеното по - горе съставянето на Акт за държавна собственост № ***/***
г. е извършено без правно основание, а и в нарушение на Наредбата за държавните
имоти. Сочи, че съгласно чл. 5 от Закона за общинската собственост акта за
общинска собственост няма правопораждащо действие, тоест правото на собственост
на общината не възниква по силата на акта, а на друг юридически факт - сделка,
отчуждаване и прочие. Изтъква, че такова правопораждащо действие не е имал и
Акт за държавна собственост от 1962 г., въз основа на които е съставен АЧОС от
2002 г., който следва да се отмени по реда на чл. 64, ал. 1 от ЗОС, доколкото
се твърди, че ищецът е установил правото
си на собственост по давностно владение и наследство и не е установено правно
основание за придобиване на имота от държавата, следователно и от общината,
като частен правоприемник на държавата. Приема, че съгласно нормата на чл.88 от
Наредбата за държавните имоти /отм./ недвижимите имоти, неправилно актувани
като държавни, както и недвижимите имоти, основанието за актуването на които е
отпаднало, се отписват от актовите книги и се връщат на собствениците им по
нареждане на Министъра на финансите или овластено от него лице. Сочи, че при
действието на тази норма правоприемниците не са направили искане за отписване
на спорния имот от актовите книги на държавните имоти, но това са го направили
през 2012 г. с искане №94-Л-142-/3/ от 17.10.2012г. до Кмета на община Дупница,
който отказал да отпише имота. Сочи, че при описаното положение,
държавата/общината не се явява собственик на терена и не е могла да учредява
право на строеж в полза на ЖСК.
Твърди,
че Общината е получила цена за отстъпено
право на строеж върху чужда земя, т.е. получила е нещо без правно
основание. В резултат на противоправното поведение на Общината /учредяване
право на строеж върху собствен на ищеца имот/, са му причинени имуществени
вреди, изразяващи с в отнетата му възможност да получи гражданските плодове от
собствения му имот /цената на правото на стоеж/, т.е. налице е пропусната полза
да увеличи имотните си активи. Изтъква, че размерът на исковата претенция е установен в размер на **** лева,
съгласно заключението на вещото лице Ш.,
прието от съда и неоспорено от страните по делото.
Твърди
също така, че на последно място, първоинстанционният съд, при разглеждане на
делото, е допуснал съществени процесуални нарушения, а именно: не е разпитал
вече допуснат свидетел; не се е произнесъл, по надлежния начин, по направено
искане за изменение в размера на иска; не е уважил основателно искане за замяна
на вещо лице, поради заинтересованост; не е назначил допълнителна техническа
експертиза от съществено значение за правилното разрешаване на спора. Излага
доводи и за наличието на основание за отвод на съдебния състав, разгледал
делото, а също така и за неправилно присъдени разноски в производството.
Искането е за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Иска
се отмяна на решението и в частта, за присъдени разноски.
С
определение №467 от 03.07.2019 г. ОС – Кюстендил е прекратил производството по
делото и го е върнал на районния съд за провеждане на процедура по чл.248, ал.1 ГПК., като районния съд е оставил молбата за изменение на решението в частта за
разноските без уважение. Срещу така постановеното определение е депозирана
частна жалба от Л.Д.С..
В срока
по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – Община
Дупница.Излагат се съображения за неоснователност на въззивната жалба, като се
иска същата да бъде оставена без уважение. Оспорва се доводът на въззивника за
наличието на недопустим, неправилен и необоснован съдебен акт. Приема се, че
ДнРС правилно е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.1
от ЗОДОВ, доколкото се претендира обезщетение, като вземането за вреди възниква
след признаване по законен ред на незаконосъобразността на акта, действието или
бездействието на органа или длъжностното лице.
За
недоказано се приема твърдението на ищеца, че до 1990 г. процесният имот не е
придобит от държавата съгласно закона. Споделя се изводът на районния съд, че
към 1990 г., когато е отстъпено правото на строеж от страна на Община Дупница,
имотът е държавна собственост, за което обстоятелство се излагат обстойно
доводи, анализирайки установените по делото факти.
Кюстендилският
окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото същата е подадена
в срок и от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивна проверка
първоинстанционен съдебен акт.
Въззивният
съд, след като извърши на осн.чл. 269 ГПК
цялостна служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното
решение, намира следното:
Производството
пред ДнРС по гр.дело №1922/2017г. е образувано след като делото е било изпратено по
компетентност от Административен съд – Кюстендил с определение №
433/19.09.2017г.по адм.дело №196/2017г. Административният съд е приел, че
фактическото основание на предявения иск сочи пораждане и развитие на материалните
правоотношения, източник на правния спор, при равнопоставеност на субектите –
страни по тях, по метода на равнопоставеност и извън сферата на регулация от
метода на власт и подчинение.Сочи се, че касае за претенция за неоснователно
обогатяване, тъй като се претендира цената на отстъпеното право на строеж върху
парцел ***,кв.*** по плана на гр.****, с която цена ответната община се е
обогатила за сметка на ищеца, доколкото се поддържа, че правото на собственост
върху процесния парцел към момента на отстъпване на правото на строеж с
цитирани заповеди и договори е принадлежало на наследниците на С. З. К., сред
които е и ищецът- т.е.претендира се обезщетение за получено от ответника-
вместо от ищеца- имуществено благо без основание.
Районен
съд-Дупница не е повдигнал спор за подсъдност/ подведомственост- както е
поддържал ищецът, като същевременно обаче е разгледал иск за вреди , приемайки,
че не са налице кумулативните предпоставки за уважаването му, а именно:действие
или бездействие на общински орган, вреда за ищеца, причинна връзка между тях,
т.е.по същество се е произнесъл по иск по чл.1 от ЗОДОВ.
По
въпроса има трайно формирана съдебна практика, вкл. разяснения са дадени в
мотивите на Тълкувателно
постановление № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и ОС на I и II колегия на
ВАС, както и с Тълкувателно
постановление № 1/2016 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и ОС
на I и II колегия на ВАС. Изяснено е, че законодателят допуска възможност по
реда на АПК административните съдилища да разглеждат гражданските
(облигационни) последици от незаконен акт, действие или бездействие на
административен орган или на длъжностно лице. Такова изключение е хипотезата на
чл. 1 ЗОДОВ.
Правилата за отговорността за вреди по ЗОДОВ са специални по отношение на
общите правила на ЗЗД. Разграничителният критерий за приложимия правен ред е
основният характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или
бездействия са причинени вредите. Административните съдилища са компетентни,
когато вредите са причинени при или по повод изпълнение на административна
дейност. Понятието "административна дейност" е посочено изрично както
в съдържанието на правната норма на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, така и в нейното заглавие "Отговорност за дейност на
администрацията". Отговорността, следователно е резултат от
незаконосъобразно осъществяване на публични функции. Задълженията, които
законите възлагат на административните органи, са свързани с издаване на
индивидуални, общи и нормативни административни актове чрез упражняване на
правоприлагаща и нормотворческа дейност, и с налагане на административни
наказания.
Въз
основа разпоредбата на чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ, приложим по аргумент от чл. 203, ал.
2 от АПК, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност. С разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ се очертават пределите на отговорността, като се предвижда, че
държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от
това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Искът за вреди може да се
предяви след отмяната на административния акт по съответния ред или заедно с
оспорването му /чл. 204, ал.
1 и ал. 2 АПК/,
а в случаите на вреди от незаконосъобразни действия или бездействия,
незаконосъобразността им се установява от съда, пред който е предявен искът за
обезщетение.
За
квалификацията на иска са от значение твърденията, с които ищецът обосновава
възникването на спорното право, и искането, което формулира към правораздаващия
орган. Деликтният иск срещу държавата и общините по твърдение, че увреждането е
причинено от тяхна административна дейност, е по чл. 1 ЗОДОВ,
а след създаването на административните съдилища, от 1. 03.2007 г. - е от тяхна
компетентност.
Съгласно
Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г.,
ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, съдебен
акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на
подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните
съдилища, е недопустим.
В
случая, обаче, съществува и наличието на друго основание за недопустимост – а
именно – произнасяне не по предявения
иск.
Ако
се приеме, че след уточнения ищецът е поддържал, че ответната община се е
обогатила неоснователно за негова сметка, отстъпвайки възмездно право на строеж
върху имот, който е собственост не на ответника, а на наследодател на ищеца, и
претендирайки цената на това право, с което според твърденията- Община Дупница
се е обогатила, то не се касае за вреди от действия/бездействия на ответника
чрез съответни негови органи, а за претенция по чл.59 ЗЗД. Фактическият състав
на чл. 59 ЗЗД
изисква обогатяване на едно лице за сметка на друго без основание и наличието
на връзка между обедняването и обогатяването, което се изразява в придобиването
на имуществена облага или спестяване на разходи.
В
случая,обаче, първоинстанционният съд не е разгледал такава претенция, а е
изследвал наличие /респ.липса/– на действие или бездействие на общински орган,
вреда за ищеца, причинна връзка между тях, вместо да обсъди поддържаното от С.
/ с молба-уточнение вх.№3277/30.08.2017г.- л.28-29 от адм.дело №196/2017г.на
Адм.съд-Кюстендил/ получаване от страна на ответната община на неправомерна облага за
сметка на ищеца /респ.на наследниците на С.К., сред които е и въззивникът С./,
т.е.,че ответникът се е обогатил с паричната равностойност на правото на
строеж, което е било учредено върху сънаследствен имот на ищеца за сметка на
последния.
Изложеното
налага обезсилване на атакуваното решение и връщане на делото на
първоинстанционния съд при условията на чл.270,ал.3, пр.последно от ГПК.
При
функционалната обусловеност на отговорността за съдебните разноски от крайния
изход на правния спор на отмяна подлежи и определение на ДнРС от 21.11.2019г.,
с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за
разноските. Тъй като - в случай на обезсилване на съдебното решение от
по-горната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на по-долната
съдебна инстанция, разноските следва да се разпределят при новото разглеждане
на делото с акта, който ще сложи край на спора-- в този смисъл - Определение №
291 от 15.06.2017 г. по ч. т. дело №
822/2017 г., I т. о., ТК на ВКС, в този
случай / при обезсилване на първоинстанционното решение/ въззивният съд не е решил правния спор с
краен акт /по същество или за прекратяване на делото/ и с настоящото решение
разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, Кюстендилският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Решение №219 от 03.04.2019 г., постановено по гр.дело №1922 / 2017г.на Районен съд – гр.Дупница, и ВРЪЩА
делото на ДнРС за ново разглеждане от друг състав.
ОТМЕНЯВА определение №1653/21.11.2019г.по гр.дело
№1922/2017г.на ДнРС, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на Л.Д.С.,***, ЕГН **********.
Настоящото
решение може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му пред Върховния касационен съд.
Председател:
Членове:1.
2.