Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр.София, 16.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на петнадесети февруари
две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при секретаря Галина С.,
разгледа търговско дело № 7756 по описа за 2015г. и взе предвид следното:
Производството е по предявени от А.Д.„В.И П.искове
за признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че „У.“ ЕООД дължи
по договор за спогодба от 25.02.2015г. сумата 26 720,00 лв. – главница, и
сумата 8 122,88 лв. – лихва за периода от 05.03.2015г. до 03.08.2015г., за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 46186/2015г.
на СРС, 57 с-в.
Ответникът „У.“ ЕООД оспорва исковете с
възражения, че процесния договор за спогодба е сключен без представителна
власт, в нарушение на добрите нрави, при липса на основание и при споразумение
в негова вреда между представителя му и насрещната страна, мотивирани с
твърдения, че спогодбата е сключена от управителя му Г.К.П. след като същият е отправил
изявление за прекратяване на договора за управление на ответното дружество, без
да са налице задължения на ответното дружество към ищеца и при очевидно неизгоден
размер на уговорената лихва за забава (по съществото си неустойка по смисъла на
чл. 92, ал. 1 ЗЗД).
С определение от 24.03.2016г. Г.К.П. е
конституиран като трето лице помагач на страната на ответника и са приети за
съвместно разглеждане в производството обратни искове с правно основание чл.
145 ТЗ, предявени от „У.“ ЕООД срещу Г.К.П. за сумата 43 284,02 лв.,
платена от дружеството по изпълнителното дело, образувано въз основа на
заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №46186/2015г. на СРС, 57 с-в, и сумата
591,69 лв. – лихви за забава върху главното вземане, изтекли в периода от
12.12.2015г. до 27.01.2016г.
Процесният договор за спогодба от
25.02.2015г. е приет като писмено доказателство по делото и видно от
съдържанието му е сключен от името на „У.“ ЕООД чрез управителя му Г. К.П. и от
името на А.Д.„В.И П.чрез управителя му Г. Стоянов Владимиров с нотариална
заверка на подписите на представителите на страните, извършена на посочената
дата 25.02.2015г. (оспорването от ответника „У.“ ЕООД на нотариалното
удостоверяване на датата на заверяването на документа остана недоказано в
производството по делото).
Договорът за спогодба обективира съгласие
между главните страни по делото, че „У.“ ЕООД дължи на А.Д.„В.И П.сумата
26 720,00 лв. без ДДС за допълнително изработени 334 часа по договор от
16.12.2013г., в размер на 80 лв. без ДДС за всеки час (чл. 1 от спогодбата); „У.“
ЕООД се задължава да заплати на А.Д.„В.И П.сумата 26 720,00 лв. без ДДС в
срок до 05.03.2015г. (чл. 2 от спогодбата); при неплащане в срок на посочената
сума „У.“ ЕООД дължи на А.Д.„В.И П.лихва за забава в размер на 0,2% на ден от
дължимата сума (чл. 4 от спогодбата).
Безспорно е между страните, но се и
установява по реда на чл. 23, ал. 6, чл. 34, ал. 2 ЗТР, че към датата на
сключване спогодбата Г. К.П. е вписан като управител на ответното дружество,
поради което и независимо дали преди посочената дата е отправил изявление до
дружеството за прекратяване на договора му за управление и дори това изявление
да е породило действие във вътрешните му отношения с дружеството преди заличаването
му като управител на 06.03.2015г. (извод, който не може да бъде безусловно
направен по делото, тъй като договорът за управление не е представен като
писмено доказателство), в отношенията с трети лица изявленията на управителя от
името на дружеството (в това число и изявлението по сключването на процесната
спогодба от 25.02.2015г.) съгласно чл. 141, ал. 6 ТЗ пораждат валидно действие
с изключение на случаите, при които третите лица са недобросъвестни, тоест
знаели са за прекратените правомощия на управителя, но преки доказателства, от
които да се установява знание у управителните и представителните органи на
ищеца за изявлението на Г.К.П. за освобождаването му като управител на
ответното дружеството, не са ангажирани в производството.
Изложеното е достатъчно възраженията на
ответника за нищожност на процесната спогодба поради сключването й от лице без
представителна власт за ответното дружество да се приемат за неоснователни.
Възражения на ответника за липса на основание
за сключването на спогодбата са мотивирани с твърдения, че задължения на
ответника към ищеца с предмета, посочен в договора за спогодба, въобще не
съществуват.
Основанието на договор за спогодба по чл.
365, ал. 1 ЗЗД е доброволното уреждане на съществуващ правен спор между
страните чрез взаимни отстъпки. В случаи като процесния, при които със
спогодбата се признават съществуващи задължения, по отношение на които се
определя нов падеж и се уговоря неустойка за неизпълнението им, част от
основанието на договора за спогодба е и съществуването на признатите
задължения.
Съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД
основанието на договора се предполага, което в приложение на чл. 154, ал. 2,
изр. 2 ГПК предпоставя, че опровергаването на презумпцията с пълно и главно
доказване е в доказателствена тежест на ответника.
Същевременно и тъй като правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес (чл. 153 – 155 ГПК) регламентират реда за изграждане на доказателствени изводи по фактите от
значение за спорните правоотношения при постановяване на съдебното решение, а
не правото на страните да ангажират доказателствени искания по делото
(обусловено съгласно чл. 159 ГПК от относимостта на доказателствените искания
към предмета на производството, необходимостта от допускането им за правилното
му решаване и своевременното им заявяване), преценката на съда опровергана ли е
предвидена в закона презумпция (в случая презумпцията, предвидена в чл. 26, ал.
2, изр. 2 ЗЗД) следва да бъде направена при съвкупната преценка на всички събрани
доказателства по делото, а не само въз основа на доказателствата, представени
от страната, в чиято тежест законът поставя опровергаването на презумпцията.
Във връзка с основанието („кауза“ според
възприетия в правната теория термин) на процесния договор за спогодба от
25.02.2015г. по делото са представени и приети като писмени доказателства договор
от 16.12.2013г. (приложен на л. 80-81 от делото) и протокол от 29.01.2015г. със
справка-приложение към него (приложени на л. 79 и л. 171 – 209 от делото).
Представеният договор от 16.12.2013г.
обективира изявления от името на „У.“ ЕООД (чрез Г.К.П. като управител) и от
името на А.Д.„В.И П.“, според чието съдържание „У.“ ЕООД възлага, а
адвокатското дружество приема да предоставя юридически услуги на „У.“ ЕООД и
свързани с него юридически лица (а именно „К.Т.С.“ ЕООД, „О О.Д.Е.Е.К.“ ЕООД и
„Д.А.Г.“ ЕООД) за периода от 01.01.2014г. до 31.12.2014г. срещу задължение на „У.“
ЕООД за плащане на месечно абонаментно възнаграждение в размер на 2 050,00
лв. без ДДС.
Според клаузите на чл. 17 от цитирания
договор от 16.12.2013г. услугата по месечния абонамент, за който е уговорено
месечно периодично възнаграждение в размер на 2 050,00 лв., включва 26
часа работа от служители на ищеца („консултант“ по терминологията на договора),
а за всеки следващ час работа ответникът („клиент“ по терминологията на
договора) дължи допълнително възнаграждение в размер на 80,00 лв., като
изработените допълнително часове се отчитат до 31.01.2015г., фактурират се от
ищеца до 28.02.2015г. и се заплащат от ответника до 05.03.2015г.
Представеният протокол от 29.01.2015г. също
обективира изявления от името на „У.“ ЕООД (отново чрез Г.К.П. като управител)
и от името на А.Д.„В.И П.“, с които се удостоверява, че адвокатското дружество
в качеството му на „консултант“ е предоставило на ответното дружество в
качеството му на „клиент“ справка за изработените часове по договора от
16.12.2013г. за периода от 01.01.2014г. до 31.12.2014г., според която изработените
часове за отчетния период са общо 646 часа, съобразно договорената абонаментна цена
ответникът е заплатил общо 312 часа и следва да заплати на ищеца допълнително
изработени 334 часа в размер на по 80,00 лв. без ДДС за всеки час, тоест общо
сумата от 26 720,00 лв. без ДДС.
Достоверността на датите на цитираните документи
(договор от 16.12.2013г. и протокол от 29.01.2015г. с приложената към него
справка) е оспорена от ответника „У.“ ЕООД, което в приложение на чл. 181, ал.
1 ГПК, но и в приложение на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК предпоставя,
че установяването на действителната дата на съставянето на документите е в
доказателствена тежест на страните по делото, които твърдят, но и извличат
благоприятни правни последици от обстоятелството, че документите са съставени
преди сключване на процесния договор за спогодба от 25.02.2015г., а в процесния
случай това са ищецът по главните искове и ответникът по обратните искове.
Ангажираните от ищеца гласни доказателства не
са достатъчни с изискуемото от процесуалния закон пълно и главно доказване да
установят датите на съставяне на цитираните договор и протокол (показанията на
свидетелката Н.П.- Г. не съдържат конкретни данни за точната дата на съставяне
на документите, нито за конкретните обстоятелства, при които е възприела
съдържанието им преди предявяването на преписите от цитираните документи при
разпита й по делото, а според показанията на другите двама доведени от ищеца
свидетели – Р.Т.и Й.М., същите въобще не са виждали въпросните документи).
По делото не са събрани и други
доказателства, които с противопоставима по отношение на ответника по главните
искове доказателствена сила да установяват достоверна дата на представените по
делото договор от 16.12.2013г. и протокол от 29.01.2015г. Обратно –
представените от ответника по главните искове бордни карти и сметка за хотел
(приложени на чл. 91 – 93 от делото и неоспорени от останалите страни) са
достатъчни да опровергаят датата на съставяне на протокола от 29.01.2015г. Съображенията
на пълномощниците на ищеца, че документът може да бъде разписан на различни
дати от представителите на двете страни, има смисъл да бъдат обсъждани при доказателства
за конкретна, макар и различна от посочената в документа дата, на която
протоколът е подписан от надлежен представител на ответника, но както се посочи
по-горе такива доказателства не са събрани в производството по делото.
По изложените съображения и в приложение на
последиците на доказателствена тежест по чл. 181, ал. 1 ГПК съдът дължи да
приеме, че цитираните документи не са съставени преди сключването на процесния
договор за спогодба от 25.02.2015г., поради което и дори да се приеме, че
удостоверените в тях изявления са направени от посочените в документите лица,
включително лица с представителна власт за ответника „У.“ ЕООД, документите не
установяват задължения на дружеството с основанието и предмета, посочени в
договора за спогодба от 25.02.2015г., които да са възникнали преди сключването
на самата спогодба, респективно да представляват основание за сключване на
спогодбата по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
Независимо и въпреки изложеното, цитираните
договор от 16.12.2013г. и протокол от 29.01.2015г. не са без доказателствено
значение по делото, тъй като макар и успешно проведеното в производството
оспорване на датата им от ответника „У.“ ЕООД да предпоставя липса на
противопоставима на ответника доказателствена сила на документите за
обстоятелства преди сключването на процесния договор за спогодба от
25.02.2015г. (чиято достоверна дата не е опровергана по делото), въпросните
документи по изложените по-горе съображения имат противопоставима на ищеца по
главните искове и ответника по обратните искове доказателствена сила в частта
им, която обективира извънсъдебно признание на посочените страни за
неблагоприятни за тях факти от предмета на доказване в производството относно
съдържанието на договора за предоставяне на абонаменти юридически услуги от
адвокатското дружество на „У.“ ЕООД и относно работата, извършена от адвокатското
дружество, за която е цитираният протокол.
Както вече се посочи според съдържанието на
приетия като писмено доказателство по делото договор от 16.12.2013г. ищецът А.Д.„В.И
П.се е задължил да предоставя в периода 01.01.2014г. – 31.12.2014г. юридически
услуги на ответника „У.“ ЕООД и на свързани с него дружества срещу месечно
абонаментно възнаграждение в размер на 2 050,00 лв. без ДДС, уговорено за
работа до 26 часа на месец, а при работа над посочения лимит – срещу допълнително
възнаграждение в размер на 80,00 лв. за всеки отработен час.
Съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД договорът е
валиден и в частта му, с която е уговорено услугите да бъдат предоставяни на
трети лица.
От заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза по делото се установява, че за периода
01.01.2014г. – 31.12.2014г. А.Д.„В.И П.е издало общ десет фактури за общо
дванадесет вземания срещу „У.“ ЕООД с посочени основания „консултански услуги
по договор“ и с размер на всяко от вземанията от 1 722,00 лв. с включен
ДДС, като сумите по всички цитирани фактури са платени от „У.“ ЕООД.
Експертизата установява и фактура от А.Д.„В.И
П.срещу „У.“ ЕООД от дата 15.01.2015г., която е издадена също за вземане от
1 722,00 лв., но не е платена от ответното дружество.
Заключението на експертизата е изготвено въз
основа на счетоводните записи и на двете страни по главните искове, не е
оспорено от никоя от страните и обуславя неизбежния извод, че за посочения
период 01.01.2014г. – 31.12.2014г. (който съвпада и с периода на действие на
договора от 16.12.2013г.) ищецът А.Д.„В.И П.е претендирало от „У.“ ЕООД
дванадесет месечни вземания за консултантско възнаграждение в размери от по
1722,00 лв. (1 435,00 лв. без включен ДДС), всички от които са платени от
ответника в периода до 16.02.2015г., когато според заключението на експертизата
е извършено последното плащане за вземанията по фактура №0420/22.12.2014г., издадена
от адвокатското дружество за консултантски услуги за м. 11 и 12 2014г., а
следващата фактура №0426, издадена на 15.01.2015г., не касае вземания за услуги
за периода преди 31.12.2014г.
От изложеното следват два извода, всеки от
които и сам по себе си обуславя липса на основание на процесния договор за
спогодба от 25.02.2015г. по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, а оттам и
неоснователност на предявените от А.Д.„В.И П.срещу „У.“ ЕООД искове за
установяване на дължимостта на вземания по процесната спогодба.
На първо място от заключението на счетоводната
експертиза по делото се установява, че претендираните от ищеца вземания срещу
ответника с издаването на процесните фактури за вземания по договора от
16.12.2013г. са удовлетворени от ответника преди сключване на процесния договор
за спогодба. От доказателствата по делото не се установяват други изявления на
ищеца за претенции срещу ответника за дължими суми по договора от 16.12.2013г.,
които да са заявени преди сключването на спогодбата, което обуславя
доказателствен извод за липса на правен спор между страните преди сключване на
процесния договор за спогодба, а оттам и правен извод за липса на основание за
сключената спогодба.
На второ място от заключението на счетоводната
експертиза и останалите доказателства по делото се установява, че
претендираните от ищеца суми от ответника с издаването на цитираните фактури за
месечни възнаграждения по договора от 16.12.2013г. в размери от по 1722,00 лв.
(1 435,00 лв. без включен ДДС), са в по-нисък размер от сумите на
месечните абонаментни възнаграждения, уговорени в договора от 16.12.2013г.
(2 050,00 лв. без включен ДДС), а това обстоятелство при липса на
доказателства по делото, от които да се установява договорът да е новиран преди
сключването на процесната спогодба, обусловя единствения възможен
доказателствен извод, че ищецът не извършил работа по договора от 16.12.2013г.
в обем, който надхвърля уговорения с договора месечен обем и предполага плащане
на допълнително възнаграждение по договора, а оттам и правен извод, че
сключената спогодба с предмет такова възнаграждение се явява без основание по
смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
Различни изводи не следват от твърденията на
ищеца и представените в тази насока доказателства, че за част от задълженията
на ответника за плащане на услугите по договора от 16.12.2013г. са издавани
фактури срещу други дружества (една част от които са посочени в договора като трети
ползващи се лица, а друга част са свързани с ответника лица по смисъла на §1 ТЗ),
тъй като дори твърденията да отговорят на действителното положение, кредиторът
на услугата („доставчик“ по терминологията на счетоводното и данъчното законодателство)
при липса на друга изрична уговорка (доказателства за такава не са събрани по
делото) дължи издаване на фактура на длъжника по правоотношението, а не на
трето ползващо се лице по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗЗД, още по-малко на други
лица, които макар и свързани с ответника според определението на §1 ТЗ, не са
страни по сключения договор.
По изложените съображения възраженията на
ответника „У.“ ЕООД за нищожност на договора за спогодба от 25.02.2015г. поради
липса на основание на спогодбата по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД се
явяват основателни, което пък е достатъчно да се приеме, че предявените срещу
дружеството искове за установяване по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК на вземания,
дължими по договора за спогодба, са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
При този изход по главните искове съдът не
дължи произнасяне по приетите за разглеждане в производството обратни искове на
„У.“ ЕООД срещу Г.К.П., тъй като процесуалното условие, под което са предявени,
не е осъществено.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът по главните
искове дължи възстановяване на разноските, които ответникът „У.“ ЕООД е
направил за защита срещу тези искове.
Ищецът не дължи възстановяване на разноските,
направени от „У.“ ЕООД за предявения обратен иск (включително платената
държавна такса), тъй като не е страна по този иск, а с оглед изхода на делото
разноските на „У.“ ЕООД за обратния иск не се дължат и ответника по този иск.
Обратно – съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът по обратния иск има право на
разноски за защита срещу иска, но претенция за присъждането на такива разноски
не е заявена, а и доказателства за направени разноски от ответника по обратния
иск не са представени.
От представените от „У.“ ЕООД фактури и
платежни документи се установява, че дружеството е платило адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер
30 753,52 лв. Тъй като от представените доказателства не става ясно каква
част от възнаграждението е платена за защита по главните искове и за
процесуално представителство по евентуалните искове, съдът по аналогия с
правилото на чл. 162 ГПК приема, че възнаграждението е платено съразмерно на
размерите на исковете, тоест за защита срещу исковете на А.Д.„В.И П.ответникът
„У.“ ЕООД е платил възнаграждение в размер 13 612,30 лв., което съгласно
чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде възстановено от ищеца.
В приложение на цитираната разпоредба ищецът
по главните искове дължи да възстанови и разноските, които ответникът е
направил за депозит за изслушване на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза
в размер на 500,00 лв.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Д.„В.И П.с БУЛСТАТ ********,
със седалище и адрес на управление ***, пл. ********искове за признаване за
установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че „У.“ ЕООД с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** дължи по договор за спогодба от 25.02.2015г.
сумата 26 720,00 лв. – главница, и сумата 8 122,88 лв. – лихва за
периода от 05.03.2015г. до 03.08.2015г., за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 46186/2015г. на СРС, 57 с-в.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ
предявените от „У.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***
срещу Г.К.П. с ЕГН ********** и адрес *** обратни осъдителни искове с правно
основание чл. 145 ТЗ за сумата 43 284,02 лв., платена от дружеството по изпълнителното
дело, образувано въз основа на заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д.
№46186/2015г. на СРС, 57 с-в, и сумата 591,69 лв. – лихви за забава върху
главното вземане, изтекли в периода от 12.12.2015г. до 27.01.2016г.
ОСЪЖДА А.Д.„В.И П.с БУЛСТАТ ********,
със седалище и адрес на управление ***, пл. ********да
заплати на „У.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 14 112,30 лв. – съдебни разноски.
Решението
може да се обжалва от страните пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от връчването му.
СЪДИЯ: