Решение по дело №715/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.118, ал.3, вр. ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Р. Н. К. от [населено място], обл.Хасково, подадена чрез пълномощник, против Решение №1012-26-237-1 от 10.07.2024г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата ѝ против Разпореждане №261-00-814-7/03.06.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

Жалбоподателката счита, че неправилно в обжалваното решение били кредитирани основания от разпореждането, които не били правно разписани, нито в националното, нито в европейското законодателство в областта на социалните права. Неправилно и незаконосъобразно били приложени Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент (ЕО) № 987/2010г. Посочването на фиктивни основания за разграничаване на държава членка на пребиваване и компетентна държава членка, по своята същност било неправилно прилагане директно, с приоритет пред националното законодателство, на европейските регламенти. Съгласно чл.54а от КСО, правото на парично обезщетение за безработица не било обвързано с определен срок за зачитане на продължителност на осигурителен стаж въз основа на европейските регламенти.

Претендира се обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на ТП на НОИ – Хасково, с указание за правилно определяне на размера и периода на изплащане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката.

Чрез пълномощник в съдебно заседание се твърди, че дори и да има положен трудов стаж повече от пет години в страна в Европейския съюз жалбоподателката е с постоянно изразен център на жизнени интереси на територията на България. Ако и да пребивавала за по-продължителен период в страна от Европейския съюз, компетентна държава и държавата по пребиваване, с постоянно местоживеене по лична карта и документи за настоящ адрес, била България. Притежаваните автомобили и недвижими имоти за периода на работа в страна от ЕС били ясна индиция за наличие на изключението, предвидено в Регламент №883/2004г. и Регламент № 987/2010г. При това положение компетентната държава за отпускане на обезщетението за безработица била България. Моли се да бъдат присъдени разноски по делото – държавна такса и адвокатски хонорар.

Ответникът, Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител в съдебно заседание, намира жалбата за неоснователна и претендира отхвърлянето ѝ. Сочи, че събраните доказателства се доказвал голям период от време, в който оспорващата, заедно със своето семейство (съпруг и две деца), пребивавала в Кипър. Излага становище, че Регламент №883/2004г. изисква и определя компетентната институция единствено и само по време на последната дейност и заетост, което било свързано и с изплащане на отпуснатото след това обезщетение. В случая, тъй като компетентната страна била България след отпускане и изплащане на обезщетението се търсели средствата от Кипър и тази държава връщала сумата, изплатена на К.. След [възраст] пребиваване в Кипър нямало как да се направи извод, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателката е в България. Моли се за присъждане на юрисконсултско възнаграждение Алтернативно се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, ако съдът счете жалбата за основателна.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 09.03.2023г. Р. Н. К., чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ – Свиленград, подала до Директора на ТП на НОИ – Хасково заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО (чл.54а), което било регистрирано с вх. № 35/2023г., и № 261-00-814/09.03.2023г. на ТП на НОИ (л.7 и л.8). В заявлението същата е декларирала, че упражнявала трудова дейност в Кипър за периода от 01.02.2021г. до 31.01.2023г.

Въз основа на подаденото заявление Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково издал Разпореждане № 261-00-814-3 от 28.09.2023г. (л.41- гръб), с което на основание чл.54ж, ал.1 вр. чл.54а, ал.1 и чл.54б, ал.3 от КСО, е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 08.03.2023г. до 09.06.2023г., в размер на 18.00 лв. дневно. В мотивите на разпореждането е посочено, че от получен структуриран електронен документ СЕД U017 било видно, че за периоди на осигурена заетост от компетентната институция на Кипър било посочено основание за прекратяване на последната заетост – неизвестно. Поради това било отпуснато парично обезщетение за безработица в минимален размер.

Разпореждане № 261-00-814-3 от 28.09.2023г. е било обжалвано пред Директора на ТП на НОИ – Хасково, който с Решение №1012-26-293-1 от 26.10.2023г. (л.43-гръб) е отхвърлил жалбата.

Решението на Директора на ТП на НОИ – Хасково е било обжалвано пред Административен съд – Хасково, който с Решение №1268 от 22.03.2024г. по адм. д. №1242/2023г. е отменил Решение №1012-26-293-1 от 26.10.2023г. и Разпореждане № 261-00-814-3 от 28.09.2023г., и е върнал преписката на Ръководител на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне, съгласно дадените указания по приложението на материалния закон.

Последвало е издаване на Разпореждане № 261-00-814-5 от 26.03.2024г. (л.54) на Ръководител на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково, с което на основание чл.54ж, ал.1, във връзка с чл.54а, ал.1, чл.54б, ал.1, чл.54в, ал.1 от КСО и чл.62 от Регламент (ЕО) №883/2004, на жалбоподателката е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 08.03.2023г. до 09.08.2023г., в размер на 63.38 лева дневно. В разпореждането е посочен осигурителен доход за периода от 04.04.2022г. до 31.01.2023г., от който е определен размерът на паричното обезщетение за безработица – 21 759.78 лв.

С жалба вх.№ 1012-26-163 от 11.04.2024г. (л.55) К. е оспорила Разпореждане № 261-00-814-5 от 26.03.2024г. с твърдения за наличен осигурителен стаж над 15 години в периода от 31.12.2001г. до 01.02.2023г., вкл. и този по чл.54а, ал.2, т.4 от КСО, поради което считала че неправилно е изчислен размера на отпуснатото дневно парично обезщетение за безработица.

С писмо изх. №1012-26-163-1/12.04.2024г. (л.56), на основание чл.36, ал.2 от АПК, от жалбоподателката е било изискано да представи попълнена декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004, поради това че в подадената предходна такава от дата 27.03.2023г. била декларирала единствено период на заетост в Кипър от 01.02.2021г. до 31.01.2023г.

От пълномощника на жалбоподателката е било подадено заявление до ДТ на НОИ – Хасково (л.66), към което била приложена декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004. В т.2 – Данни за заетостта /пребиваване/престой в чужбина, жалбоподателката е декларирала периоди на трудова заетост в Кипър от септември 2003г. до декември 2003г., от месец май 2006г. до 14.12.2020г. и от 01.02.2021г. до 31.01.2023г. К. посочила и че през периода на последна заетост в чужбина, съпругът ѝ и децата ѝ живели в държавата по тази последна заетост, както и че през периода на последна заетост се завръщала в България веднъж на две години – по време на отпуск. Посочила, че нищо не я свързва и нямала намерение да остава в държавата по последна заетост. От година и два месеца била с постоянно пребиваване в България.

Последвало е спиране на административното производство по жалба вх.№ 1012-26-163 от 11.04.2024г., което е било сторено с Решение № 1012-26-163-3 от 30.04.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково (л.73) – с оглед необходимостта от събиране на допълнителни доказателства, относими към правилното определяне на размера и периода на отпуснатото паричното обезщетение за безработица на жалбоподателката, и с оглед образуваното производство по издаване документи от компетентната кипърска институция.

Това решение е било оспорено пред АдмС – Хасково, който с Определение № 2417 от 12.06.2024г. по адм. д. №446/2024г. е отменил Решение № 1012-26-163-3 от 30.04.2024г., а преписката била изпратена на Директора на ТП на НОИ – Хасково за продължаване на производството по разглеждане на жалба с вх. № 1012-26-163/11.04.2024г. против Разпореждане №261-00-814-5/26.03.2024г., съобразно мотивите в определението на съда.

Междувременно, с Решение № 1012-26-163-7 от 31.05.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково (л.92) производството по жалба с вх. № 1012-26-163/11.04.2024г. против Разпореждане №261-00-814-5/26.03.2024г., е било възобновено, поради постъпили от компетентната кипърска институция за СЕД U017, Н001 и Н006.

С Решение № 1012-26-163-8 от 31.05.2024г. (л.94) Директорът на ТП на НОИ – Хасково отменил Разпореждане №261-00-814-5/26.03.2024г. и върнал преписката на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково за постановяване на административен акт, съобразно изложените в решението мотиви. Съгласно същите, представената информация от компетентната кипърска институция следвало да бъде съобразена от Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково при определяне на правото, периода и размера на изплащане на паричното обезщетение за безработица.

С Разпореждане №261-00-814-7 от 03.06.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково (л.96), на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на Р. Н. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В мотивите на разпореждането са цитирани текстовете на член 65, параграф 2 и член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност и е прието, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която била и компетентната държава. Регламентът предвиждал възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя била различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръщало след края на заетостта, съответно в тази държава имало по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установявал критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определял като държавата, в която се намирал центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица била трудовоправната връзка със съответната държава, характерът ѝ и нейната продължителност. В случая, видно от получени СЕД U017 и СЕД U002, продължителността на заетостта в Кипър била 16 г. 6 м. и 23 дни, от които 16 г. 4 м. и 28 дни непрекъснато, което обуславяло дълготрайно установяване в тази държава. Съгласно правилата, предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., граждани на съюза, които пребивавали законно в приемаща държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имали право на постоянно пребиваване в тази държава. В становище по дело С-30/22, Европейската комисия, позовавайки се на тази директива, възприемала, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава- членка, за него възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явявала държава по пребиваване по време на последната заетост, от която следвало да се претендират обезщетенията за безработица. От събраните доказателства и налични данни се обосновавал извод, че държавата по пребиваване съвпадала с държавата по последна заетост. Следователно, на основание член 61 и по аргумент от член 65, ал.2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не била компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Р. Н. К. е подала в законоустановения срок, чрез пълномощник, жалба до Директора на ТП на НОИ – Хасково (л.100) срещу Разпореждане №261-00-814-7 от 03.06.2024г.

С Решение №1012-26-237-1 от 10.07.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково(л.104), на основание чл.117, ал.3 от КСО жалбата е отхвърлена.

В решението е посочено, че при извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на ПОБ, се установило, че последната заетост на Р. К. с период 01.10.2023г. – 01.02.2023г. било в държава-членка Кипър, като били удостоверени 16 г. 06 м. 23 дни осигурителна заетост, с прекъсвания, които не надвишавали 6 месеца на година. В попълнената декларация по член 65 параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 К. посочила, че през периода на последна заетост в чужбина, съпругът и децата ѝ живели в държавата по тази последна заетост, както и че през периода на последна заетост се завръщала в България по време на отпуск. Посочила, че нищо не я свързва и нямала намерение да остава в държавата по последна заетост. В решението се сочи още, че данните в справочната част от информационния масив на НОИ показвали, че от 2006г. до настоящият момент К. нямала принос към системата на социалното осигуряване в България. От правна страна е обоснована относимост на Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на жалбоподателката и е прието, че общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в член 11, параграф 3, където в буква „а“ било посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато била жалбоподателката, и това правило гласяло, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип – че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, били регламентирани в член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Като цитирал тази норма ответникът приел, че във връзка с приложението ѝ от съществено значение се явявало определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

В конкретния случай България не била компетентна държава членка. България не била и държава по пребиваване. По отношение на държавата по пребиваване в решението са цитирани нормите на член 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и член 11, параграф 1 и параграф 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009, като е посочено и Решение от 30.09.2021г. по дело С-285/20 на Съда на ЕС относно тълкуването на член 65, параграфи 2 и 5 от Регламент (ЕО) №883/2004. За да приеме, че България не е държава по пребиваване Директорът на ТП на НОИ – Хасково отчел обстоятелствата, че К. живяла в Кипър за дълъг период от време, като осъществявала и трудова дейност. Тези факти сочили на трайно (обичайно) установяване в тази държава. Действително, след февруари 2023г. тя променила своето обичайно пребиваване, като се завърнала дълготрайно в България, но прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславяло след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързвали държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. Според съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явявал главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът имал стабилна/дългосрочна работа в друга държава била налице презумпция, че той пребивавал в тази държава. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост била в Кипър, което можело да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не било в България. При това положение не можело да се приеме, че К. попадала в обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

В заключение административният орган определил обжалваното разпореждане за законосъобразно и правилно, тъй като с него било прието, че не българската държава е държавата на пребиваване и оттам, че българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица.

Обжалваното решение е било връчено на жалбоподателката на 22.07.2024г., видно от известие за доставяне на л.5 от делото.

Жалбата срещу решението е подадена на 31.07.2024г. чрез ТП на НОИ – Хасково, където е регистрирана под вх.№1012-26-237-2 от същата дата.

По делото, като част от преписката, са представени материали за това, че от ТП на НОИ – Хасково, чрез Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, до компетентната кипърска институция са били изпратени и получени документи: U001СВ – Искане за осигурително досие - трансграничен работник (л.23гръб, 68, 70 гръб); U003 – Искане за информация на заплатата (л.25); Н005 – Искане за информация за пребиваване (л.35, 71, 72-гръб); H001 – Уведомление/искане за предоставяне на информация (л.33, 87, 89); U017 – Осигурително досие - трансграничен работник (л.28, 79, 86)-гръб; U004 – Информация на заплатата (л.31-гръб); Н006 – Отговор на искане за информация за пребиваване (л.36-гръб, 90, 92); Н002 – Отговор на искането за информация (л.38).

По делото от страна на жалбоподателката се представят: Служебни бележки от Национална търговска гимназия – Пловдив и Основно училище „Д. Т.“, [населено място] (л.129-130); свидетелство за регистрация на м.п.с.(л.131); удостоверения за родствени връзки и удостоверения за настоящ адрес (л.132-137); Диплома за средно образование и Диплома за висше образование (л.137-142); нотариална актове за покупко-продажба на недвижим имот (л.144-153).

Гореизложената непротиворечива фактическа обстановка се установява от документите съдържащи се в административната преписка, и приобщените такива в хода на съдебното производство.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване на годен за съдебно оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за основателна.

Оспореното решение, постановено по реда и условията на чл.117 от КСО, представлява валиден административен акт, издаден от материално и териториално компетентен орган. Обективирано е в изискуемата писмена форма, като е подписано от издателя си и съдържа посочване на фактически и правни основания за издаването му, които си кореспондират. От компетентен орган, по смисъла на чл. 54ж, ал.1 от КСО и е издадено и потвърденото с обжалваният акт разпореждане.

Спорният по делото въпрос е свързан с материалната законосъобразност на обжалваното решение и по конкретно коя е компетентната държава да отпусне и изплати поисканото от жалбоподателката парично обезщетение за безработица.

На първо място следва да се отбележи, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата , и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").

Няма спор по делото, че жалбоподателката е гражданин на държава - членка на ЕС, а именно България, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента).

С цитирания регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004г. Според пар.1 от чл. 65 на Регламента лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. В пар.2 на чл. 65 от Регламента е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Съгласно чл. 11, пар.3, б.“в“ от регламента - спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, следва да се прилага законодателството на тази държава-членка.

Спорът между страните в случая се заключава именно свързан с тълкуването термина "пребиваване", което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица, и в тази връзка - с приложението на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

По делото няма спор, че жалбоподателката не е пограничен работник и към датата на депозиране на заявлението за отпускане и изплащане на обезщетение за безработица е напълно безработно лице. От доказателствата по делото безспорно се установява, че за времето от м.09.2003г. до декември 2003 и от м.май 2006г. до 26.02.2023г. жалбоподателката е пребивавала продължителен период от време в Кипър, с малки прекъсвания, което й пребиваване е било свързано основно с трудовата й заетост в посочената държава. Няма спор и че по време на това пребиваване жалбоподателката е живяла в Кипър със съпруга и двете си деца. От доказателства по делото се установява, че оспорващата е живяла в Кипър в жилище под наем, като няма доказателства да е придобивала там собствено такова или да е закупувала лек автомобил. Безспорно е установено, че жалбоподателката не продължава да пребивава в Кипър, нито се е върнала там, поради което и не се е регистрирала (т. е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта там, а се е регистрирала в Р България, където се е завърнала със семейството си.

Същевременно жалбоподателката е български гражданин и има сключен валиден граждански брак с български гражданин, от който брак имат две деца, като и двете деца са редовни ученици в български образователни институции, като цялото семейство от м. февруари 2023г. живее в Република България. Видно е също от представения нотариален акт на помощник- нотариус по заместване, с район на действие Районен съд, [населено място], че жалбоподателката заедно със съпруга си са продали на ****.2023г., собственият им недвижим имот находящ се във [населено място] и за който предвид изброяване на представените на нотариуса документи, удостоверяващи придобиване, може да се направи извода, че е притежаван считано от 2008г. Видно е също от нотариален акт издаден от нотариус с район на действие [населено място], че на ****.2024г., оспорващата и съпругът й са закупили друг недвижим имот находящ се в [населено място]. Налице е и доказателство за регистрирано в България моторно превозно средство. Също така жалбоподателката, видно от издаваните разпореждания от Ръководителя на осигуряването за безработица от 28.09.2023г. и от 26.03.2024г. е регистрирана в Агенцията по заетостта на 08.03.2023г. Наред с това от представената от жалбоподателката декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, пар.2 от Регламент № 883/2004г. изрично е посочила, че от 1 година и 3 месеца се намира на територията на Република България и освен трудовата й заетост нищо друго не я е свързвало с Кипър. При така установеното, се налага извод, че действително жалбоподателката има намерение трайно да се установи в България, която страна вече се явява и центърът на жизнените й интереси. Съответно прилагайки реда на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламента по прилагане, в случая следва да се приеме, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващата е в Република България. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Следва да се отчете и обстоятелството, че на два пъти, макар и с непридобили стабилитет, поради обжалването им разпореждания, органите на ТП на НОИ също са приемали, че жалбоподателката има право да получи парично обезщетение в България. Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Република България, респ. НОИ чрез ТП си поделение в [населено място], с оглед заявения в оспорването постоянен адрес, се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. В тази насока и практиката на АдмС-Хасково изразена в Решение № 1194 от 19.03.2024 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 1333/2023 г., Решение № 4809 от 18.11.2024 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 735/2024 г. и др.

По изложените съображения съдът намира, че обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ - Хасково, с която е отхвърлена жалбата на Р. Н. К. срещу Разпореждане №261-00-814-7/03.06.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, е незаконосъобразно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, и следва да бъде отменено.

Тъй като естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал. 2 предл. 3 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при отчитане на относимите факти и обстоятелства от значения за случая, и при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на материалния закон.

При този изход на производството, основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски в размер на 710.00 лева, от които 10.00 лв – внесена държавна такса и 700. 00 лв – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, платими от бюджета на ответника. Възражението за прекомерност на заплатеното от оспорващата адвокатско възнаграждение е своевременно заявено, но по същество неоснователно. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с материя Кодекса за социално осигуряване е 500 лева. Заплатеният адвокатски хонорар надвишава тази сума, но не значително. Наред с това от друга страна, намаляването на адвокатското възнаграждение не следва да рефлектира драстично върху отношенията между адвокат и клиент, които са сключили договор и са поели задължения по него, а следва да се съобразява само и единствено с принципите за социална справедливост и достъп до правосъдие (вж. ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и съобразно посоченото по-горе, съдът счита, че справедливият размер на възнаграждението за оказаната правна защита и съдействие от адвокат следва да се определи на 700 лева, което е и заплатеният от жалбоподателката размер.

Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ от АПК и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение №1012-26-237-1 от 10.07.2024г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, ведно с потвърденото с него Разпореждане №261-00-814-7/03.06.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по подаденото от Р. Н. К. заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, съобразно даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ – Хасково да заплати на Р. Н. К., [ЕГН] от [населено място], обл. Хасково, направените по делото разноски в размер 710.00 лева.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 119 вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 бук. "б" от КСО.