№ 172
гр. Б., 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б., VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С. Ив. И.
при участието на секретаря Н. В. Ч.
като разгледа докладваното от С. Ив. И. Гражданско дело № 20241810102178
по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба В. Н. З., ЕГН: **********, гр. Б.,
ул. „С. п.“ № *, чрез адв. Е. И., гр. П., ул. „Б.“ № *, срещу „К. И.“ АД, ЕИК: *, гр. С., бул. „Ц.
Б. *“ № *, ет. „М.“, с правно основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл.
144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: на * г. между нея като
кредитополучател и АД като кредитодател бил сключен договор за кредит, по силата на
който З. трябвало да върне на АД сумата от 900 лв. за главница при ГЛП от 36 % и ГПР от
49.7 %, като в чл. 4.5 от договора била предвидена и неустойка, която З. дължала, в случай
че не предоставела банкова гаранция или поръчител, в размер на 648 лв. Задължението за
неустойка се е дължало ведно със задълженията за лихва и главница всеки месец, но не било
посочено като ГПР в договора. Тази клауза за неустойка била неправомерна по смисъла на
чл. 144, т. 9 ЗЗП, а и заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това клаузата за тази такса била
нищожна, тъй като по същество била разход за кредита, който не е бил включен в ГПР. Също
така клаузата била нищожна и защото била уговорена в нарушение на добрите нрави.
С оглед на изложеното З. моли Б.ския районен съд (БРС) да приеме за установено,
съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № */* г.
между В. Н. З. като кредитополучател и „К. И.“ АД като кредитодател е нищожна на
основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът „К. И.“ АД признава предявения иск и моли
БРС да му присъди разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Б.ският районен съд намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
1
По фактите:
Страните са постигнали съгласие на * г., по силата на който З. като кредитодател е
трябвало да върне на АД като кредитополучател сумата от 900 лв. за главница при ГЛП от 36
% и ГПР от 49.7 %, като в чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № * от * г.
била предвидена и неустойка, която З. дължала, в случай че не предоставела банкова
гаранция или поръчител, в размер на 648 лв. Задължението за неустойка се е дължало ведно
със задълженията за лихва и главница всеки месец, но не било посочено като ГПР в
договора.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) на В. Н. З. срещу „С.– К.“ АД, с
който се моли съда да приеме за установено, че чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № * от * г. между В. Н. З. като кредитополучател и „К. И.“ АД като кредитодател,
която клауза предвижда заплащането на неустойка от 648 лв., е нищожен на основание чл.
19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и
пр. 3 ЗЗД. Ответникът признава иска за основателен.
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС приема следното: По
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва, че всички
факти по делото са безспорно, като процесът се концентрира върху това е ли, или не е,
валиден чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № * от * г., поради което всяка
от страните трябва да обоснове правните си доводи в единия или в другия смисъл.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези
случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено,
че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Законът за потребителския
кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава
своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл. 10, б. „ж“ от посочената
Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването
на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е
установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание
за недействителност на договора за кредит. Договорът за потребителски кредит
представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е
2
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита –
арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в
процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презумира се, че всички разходи, свързани
с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на
годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
ГПР по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК) включва
лихвите, другите преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид.
В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ, т. е. лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В конкретния случай се
касае за неустойка в размер на 648 лв. при главница в размер на 900 лв., т. е. въпросната
„неустойка“ надхвърля размера ГПР, който без нея е 49.7 %. Следователно атакуваната
договорна клауза в чл. 7.1 от договора заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на
основание чл. 19, ал. 4 ЗПК се явява нищожна.
Сочената клауза води до осезаемо неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя с оглед на взетия заем, което само по себе си нарушава изискването
за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване на
икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори.
С оглед всичко гореизложено клаузата на чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № * от * г. за кредит, на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП се явява неравноправна, а
като такава е и нищожна (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД).
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 2 ГПК право на разноски в размер
на 500 лв. за юрисконсултско възнаграждение има ответното дружество срещу ищцата, тъй
като дружеството не е дало повод за завеждане на делото, а и е признало иска.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Б.ският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, гр. Б., ул. „С. п.“ № *, чрез адв. Е. И., гр. П., ул. „Б.“ № *, срещу „К. И.“ АД,
ЕИК: *, гр. С., бул. „Ц. Б. *“ № *, ет. „М.“, че чл. 7.1 от Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № * от * г. между В. Н. З. като кредитополучател и „К. И.“ АД като
кредитодател, която клауза предвижда заплащането на неустойка от 648 (шестстотин
четиридесет и осем) лева, е нищожен на основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11
ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА В. Н. З. да плати на „К. И.“ АД сумата от 500 (петстотин) лева на
основание чл. 78, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
3
Съдия при Районен съд – Б.: _______________________
4