Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 01.08.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-5
състав, в открито заседание на деветнадесети май две хиляди и шестнадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ РАЙКИНСКА
При секретаря А.С., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 1486 по описа на СГС за 2014 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен e иск с
правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Ищецът „И.А.Б.“АД твърди, че
на 20.03.2008 г. между него и ответника Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“ (Сдружението)
бил сключен договор за банков кредит изх. № 179/20.03.2008 г. (Договора) в
размер на 350 000 лева с краен срок за погасяване 31.03.2013 г. чрез 59 равни
погасителни вноски от по 5 833 лева и една изравнителна вноска от
5 853 лева. Допълва, че към договора имало сключен Анекс № 1/28.02.2012г.,
с който бил променен погасителния план, както следва - 6-месечен гратисен
период за главницата, считано от датата на подписване на анекса, следвани от 7
равни месечни погасителни вноски по главницата, всяка от които в размер на
50 000 лева, както и съответната лихва, като крайната падежна дата останала
31.03.2013 г. Ищецът сочи, че въпреки договорения нов погасителен план ответникът
допуснал просрочие по издължаване на кредита над 90 дни. Поради просрочието
банката изпратила уведомително писмо изх. № 631/30.08.2012 г., с което
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и дала 7-дневен
срок за изпълнение, който изтекъл на 07.09.2012 г., но плащане не било
предприето.
Поддържа, че според
извлечението от счетоводните книги на ищеца, към 03.10.2012 г. Сдружението дължало
на Банката сумата от 374.551.41 лева, от които дължима предсрочно изискуема
главница в размер на 350 000 лева, считано от 07.09.2012 г. и лихва за
забава в размер на 24 551.41 лева за периода от 31.03.2012 г. до
03.10.2012 г.
Б.ата сочи още, че подала
заявление за издаване заповед за изпълнение на парично задължение за вземането
си и въз основа на него била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист
по ч.гр.д. № 46618/2012 г. на СРС. Впоследствие било образувано и изпълнително
дело № 20138050401094 по описа на ЧСИ Станимира Н., което приключило с
продажбата на ипотекиран в полза на банката недвижим имот. Задължението на
длъжника било погасена на 20.09.2013 г., поради което и изпълнителното дело
било прекратено.
Б.ата твърди, че едва на
13.02.2014 г. й било връчено съобщение, че въззивната инстанция е приела
възражението на длъжника по чл. 423 ГПК срещу заповедта за изпълнение, поради
което има интерес да предяви иск за установяване на вземането си.
Предвид изложеното ищецът
моли съда да постанови решение, с което да признае за установено вземането на „И.А.Б.“АД
срещу ответника за сумата от 374 551.41 лева, произтичащо от договор за Б.ов
кредит с изх. № 179/20.03.2008 г. и Анекс № 1/28.02.2012 г. към него, формирано
както следва: дължима предсрочно изискуема главница в размер на 350 000 лева,
считано от 07.09.2012 г., дължима лихва за забава в размер на 24 551.41
лева за периода от 31.03.2012 г. до 03.10.2012 г., ведно със законна лихва
върху горепосочената главница от 04.10.2012 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Моли съда да му бъдат
присъдени и съдебно-деловодните разноски в размер на 11 786.58 лева,
направени в заповедното производство пред СРС, както и разноските в настоящето
производство – довнесена държавна такса по сметка на СГС и възнаграждение за
юрисконсулт.
Ответникът по делото – Сдружение
„Н.Ц. за С.Р.“, е депозирал отговор на исковата молба, с който намира
предявения иск за недоказан и неоснователен. Твърди, че през цялото време на
кредита заплащал суми много над дължимото по кредита, съответно - че не е осъществен
фактическия състав на предсрочна изискуемост на кредита. Нямали просрочени
задължения, а плащали суми дори след обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Счита, че кредитът не следва да бъде обявен за предсрочно изискуем,
тъй като кредиторът не е дал достатъчно срок за изпълнение на задължението.
Минималният срок за доброволно изпълнение следвало да бъде поне двуседмичен. Не
било ясно и заради какви просрочия Б.ата упражнила правото си да обяви кредита
за предсрочно изискуем.
Ответникът твърди, че в
договора не е уговорено по какъв начин се начислява лихвата по кредита и в нито
един момент не е бил наясно за начина на формиране на БЛП на Б.ата и как той се
е изменял за срока на договора, поради което и не било ясно как Б.ата
преценила, че длъжникът е изпаднал в забава и за кои вноски. Сочи, че ежемесечно
е заплащал на ищеца произволни вноски, без Б.ата да е информирала за начина на
формиране на вноската. Банката действала недобросъвестно и единствено с цел да
продаде недвижимия имот на ответника. Признава, че сключили посочения в
исковата молба договор за кредит, но твърди, че в него не било посочено как се
формира лихвата и как тя се изменя през време на договора, поради което плащали
произволни вноски.
Прави възражение за
нищожност на клаузите на чл. 9 и чл. 11 от Договора поради противоречие с
добрите нрави, доколкото клаузата за едностранно изменение на лихвения процент
нарушавала принципът на справедливостта, тъй като водела до неравностойност на
насрещните престации, липсвали граници за определяне размера на лихвата. Прави
евентуално възражение на нищожност на посочените клаузи в духа на закрилата по
чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12, както и чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на
потребителите, тъй като същите били неравноправни клаузи.
Излага съображения, че са
били налице основания за намаляване на БЛП и банката е следвало да измени
погасителния план, а вноските да бъдат по ниски и поддържа, че Б.ата не
спазвала собствената си методология при изчисление на лихвите.
Предвид изложеното, оспорва,
че към датата на анекса е бил с просрочие в размер на 25 273 лева. Също
така оспорва, че към датата на Анекс № 1/28.02.2012 г. размерът на задължението
по договор за кредит № 614/03.12.2009 г. е бил 92 000 евро, за чието
погасяване с Анекс № 1 били предоставени в кредит 205 210 лева, равни на погасената част от процесния кредит. Прави
възражение за нищожност на клаузите на чл. 9 и 11 от Анекс № 1 по съображения,
идентични с изложените по отношение чл. 9 и чл. 11 от договора за кредит. В
условията на евентуалност прави изявление за възражение за прихващане по чл.
103 ЗЗД без да сочи с какво вземане
Оспорва редовността на
търговските книги на ищеца.
В допълнителната си искова
молба ищецът поддържа изложеното в
исковата молба. Намира за неоснователно възражението, че не била ясна лихвата и
начина на формирането, тъй като в договора и Анекс 1 страните приели
погасителен план. Оспорва твърдението на ответника, че в писмо изх. №
631/30.08.2012г., Б.ата не е посочила коректно кои плащания и в какъв размер не
са погасени. Сочи, че правото й да обяви кредита за предсрочно изискуем се
пораждало при забава с повече от 90 дни по отношение на кое да е задължение на
длъжника, а такива в конкретния случай били вноските за лихва за периода
февруари – юли 2012 г. в размер на 20 671.69 лева и таксата за управление
на кредита, дължима от 28.02.2012 г. в
размер на 1 683.79 лева. Счита, че дадения от него срок за доброволно
изпълнение е подходящ, такъв се изисквал само в хипотезата на чл. 432, ал. 1,
т. 4 от ТЗ, която в случая не била налице. Допълва, че когато денят на
изпълнение на задължението е определен, какъвто е конкретния случай, на
основание чл.84, ал.1 от ЗЗД длъжникът изпада в забава след изтичането му,
следователно по отношение на процесните вземания не е била необходима покана. Не
оспорва факта, че длъжникът е правил погасителни вноски, но същите са били
инцидентни, нерегламентирани и в пълен разрез с приетия погасителен план към
договора за кредит, при неспазване на уговорените в Договора падежа.
Оспорва възражението на
ответника за нищожност на разпоредбите на чл. 9 и чл. 11 от Договора поради
противоречието им със ЗЗП и Директива № 93/13/ЕИ, тъй като посочените
разпоредби се отнасяли само и единствено до потребители - физически лица. Възразява
срещу твърдението на ответника за липса на просрочени вземания по Договора и за
нередовност на записванията му, тъй като данните за падежиралите суми и
евентуалните просрочия се получавали автоматично от счетоводните записи в Б.ата.
Поддържа, че в договора за кредит ясно е определен механизма на определяне и
изменение на лихвата и сочи, че такова изменение в променливия й компонент БЛП
е правено няколко пъти - на 15.05.2008 г. – 7.27%, на 07.08.2008 г. – 7.80 %, на
7.11.2008 г. – 8.45%, и на 19.12.2008 г. – 9.29%. Тези изменения се
оповестявали на интернет страницата на Б.ата и длъжникът при желание можел да
се информира за това. Лихвеният процент се променял в зависимост от разходите
за отпуснатия кредит, постигане възвращаемост на капитала и минимизиране
кредитния риск на банката и при промяна на някой от компонентите, от които
лихвеният процент се формира, се налагало промяна и на самия лихвен процент. Счита
за недопустимо възражението на ответника, с което оспорва размера на
задължението по договор за кредит № 614/03.12.2009г., тъй като то не е предмет
на настоящото производство.
Оспорва възражението за
прихващане, поради липсата на насрещни вземания и неяснота с кое свое вземане
ответникът заявява прихващане.
В постъпилия допълнителен
отговор ответникът поддържа първоначалния отговор на исковата молба и направените
възражения. Уточнява направеното възражение за прихващате, като сочи, че
насрещното му вземане се състои от 1/ Сумите, които са
надплатени по процесния договор за кредит над първоначално договореното за
периода от подписване на договора до периода на подписване на анекс № 1;
2/ Сумите, които са платени недължимо
след обявяването на кредита за предсрочно изискуем до датата на завеждане на
исковата молба;
3/ Сумите, които формират
разликата от заплатената по Договор за кредит № 614/3.12.2009 год. сума в
размер на 92 000 евро и реално дължимата такава.
Оспорва верността на
представената от ищеца справка – извлечение за движение по сметките за главница
за периода от сключване на договора до датата на анекс № 1.
В срока за допълнителен
отговор на допълнителната искова молба ответникът е предявявил инцидентен
установителен иск за установяване какъв е размера на задължението по договор за
кредит № 614/03.02.2009 г. към датата на погасяването му - 28.02.2012 г. със
средствата, усвоени по договор за банков кредит с изх. № 179/20.03.2008г. и
Анекс № 1/28.02.2012г. към него.
Ищецът е депозирал отговор
на инцидентния установителен иск, в който твърди, че искът е недопустим,
доколкото е подаден след изтичане на предвидения за това срок, посочен в чл.
212 от ГПК, а по същество го намира за неоснователен. По същество счита същия
за неоснователен.
Инцидентният установителен
иск първоначално не е допуснат до разглеждане от съдията, разглеждащ делото,
поради несвоевременното му заявяване (определение от 27.03.2015 г.), но в
първото съдено заседание по делото определението в тази част е отменено и
инцидентният установителен иск е приет за разглеждане. Настоящият съдия обаче
споделя първоначалното становището за недопустимост на предявения инцидентния
установителен иск, макар и по други съображения – с него не се иска
установяване съществуването на едно оспорено правоотношение, което има значение
за настоящия спор (чл. 212 ГПК), а се иска установяване на един факт с правно
значение (размер на задължение по договор за кредит към един минал момент –
датата на Анекс № 1), който факт не е от кръга на тези, които законът допуска
установяване по исков ред (чл. 124, ал. 4 ГПК). Освен това, какъв е размерът на
това задължение, за погасяването на което с Анекс № 1 на ответника е
предоставена сума по процесния кредит, е ирелевантно, доколкото за настоящия
спор няма значение как е изразходена допълнителната сума по кредита и дали
изцяло е използвана от ответника за погасяване на друг кредит, съотв. – дали
този друг кредит е бил в размера на
отпуснатата с Анекс 1 сума. Предвид изложеното, производството по инцидентния
установителен иск ще следва да бъде прекратено като недопустимо и същият не
следва да бъде разглеждан.
Възражението за прихващане
също не е включено от съда в предмета на спора, като липсва произнасяне по
приемането или неприемането му. Настоящият съдия намира, че предвид липсата на
заявен конкретен размер на вземанията, с които се прихваща, както и ясни
твърдения относно фактите, от които активното вземане произтича, възражението
за прихващане не може да бъде разгледано в този му вид.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото не се спори, а се
установява и от представения договор за банков кредит с изх. № 179 от
20.03.2008г. (Договора), че ищецът „И.А.Б.“АД е отпуснал банков кредит на
ответника „Н.Ц. за С.Р.“ в размер на 350 000 лева. Целта на отпуснатия
кредит е да се предоставят оборотни средства на ответника за разплащане с
основни доставчици по сключени договори за внос на специализирано оборудване. Кредитополучателят
е следвало да погаси кредита чрез 59 равни погасителни вноски, всяка една в
размер на 5 833 лева и една изравнителна в края на периода в размер на
5 853лева, съгласно приложен към Договора погасителен план, но не
по-късно от 31.03.2013 г. В глава IV-та от Договора е
посочено, че ответникът дължи лихви, такси и комисионни. Страните са се
споразумели относно дължимия на ищеца годишен лихвен процент, формирам като
сбор от базисния лихвен процент на „И.А.Б.“АД (БЛП) в размер на 7.17 % и договорна надбавка в размер на 2.33 % (чл. 9
от Договора). Според чл. 11 от Договора, при промяна на БЛП за лева и считано
от датата на влизането му в сила, общият лихвен процент по кредита, договорен в
чл. 9, ще се счита за автоматично променен в съответствие с приетите изменения,
при запазване размера на договорената надбавка, без банката да дължи
уведомление за това. Уговорено е още, че при забава на кредитополучателя с повече от 30 календарни
дни (чл. 17, ал. 3, т. 1 от Договора), необслужване на банкова си дейност чрез „И.А.Б.“АД
или предостави неверни сведения (чл. 17, ал. 3, т. 2 от Договора), обезпечението
по кредита стане недостатъчно и след писмена покана не бъде попълнено до
необходимия размер (чл. 17, ал. 3, т. 3 от Договора) и др., банката обявява кредита за предсрочно изискуем.
В чл. 13 от Договора е
уговорено, че при забава в плащанията банката начислява лихва за просрочие в
размер на договорения лихвен процент плюс 10 пункта.
Представен е погасителен
план към договора за кредит, видно от който падежът на всяка вноска е последния
ден на съответния месец, общият размер на начислената лихва е в размер на
83 343.04 лева, а общия размер на задължението (главница и лихва) е в
размер на 433 343.04 лева.
С Анекс № 1 от 28.02.2012 г.
към Договора, страните са се споразумели на кредитополучателя да бъде предоставена
в кредит погасената към датата на подписване на Анекса главница по кредита в
размер на 205 210 лева, като общия размер на дълга не може да надвишава
първоначалния размер на кредита в размер на 350 000 лева, с цел погасяване на кредит на Сдружението,
отпуснат с договор за кредит за оборотни средства с изх. № 614 от 03.12.2009 г.
с остатък към датата на Анекса в размер на 92 000 евро, както и на
просрочени лихви и комисионни на Сдружението. Изменени са и условията за погасяване
на кредита, като е постигната договорка това да стане за срок от 13 месеца, в
това число 6 месеца гратисен период за главницата от датата на анекса и 7 равни
погасителни вноски, всяка от които по 50 000 лева, но не по-късно от 31.03.2013
г. – крайна падежна дата. Към Анекс № 1 е приложен, относимия към него
погасителен план. Постигнато е съгласие и за промяна в дължимия на ищеца годишен
лихвен процент, като е посочено, че същият се формира като сбор от базисния
лихвен процент на „И.А.Б.“АД в размер на 9.29% и договорна надбавка в размер на
2.33 % (чл. 9 от
Анекса). Съгласно изменението на чл. 10 от Договора дължимата лихва се
начислява ежедневно и се дължи в последния ден на текущия месец. В изменения чл.
13 от Договора е предвидено, че в случай на неспазване на сроковете за
погасяване на лихвите и главницата, банката по своя преценка отнася непогасените
суми в просрочие и/или обявява целия кредит за предсрочно изискуем като начислява
наказателна надбавка равна на определения в чл. 9 от Анекса размер, увеличен с
10%, считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
В изменените с Анекса чл. 11
и чл. 12 от Договора страните са уговорили, че кредитополучателят дава съгласие
при промяна на пазарните условия или лихвената политика на банката, или при
рязка и съществена промяна на икономическата ситуация в България, чужбина или
форсмажорни обстоятелства и др., тя едностранно и без да е необходимо съгласие
на кредитополучателя, да променя БЛП, съответно - размера на надбавката към
него. Предвидено е уведомяване за промяната в надбавката към БЛП да се извърши
с писмено уведомление, като е предвидена възможност при несъгласие на
кредитополучателя с изменението, в едномесечен срок да изплати задълженията си
без такса за предсрочно погасяване.
С приемането на редакция на чл.
15, ал. 4, посочена в Анекса кредитополучателят е приел да се уведомява за
промените в тарифата и БЛП на банката, от обявите за това, поставени в
банковите салони на банката. Идентична уговорка има в изменения чл. 21, ал. 3
от Договора.
В Анекса е посочено, че към
датата на подписването му се дължат 3 500 лева, комисионна за 2012 г. по
процесния кредит и кредита по Договор изх. № 614/03.12.2009 г., принципно
задължението за комисионна е в размер на 1% от непогасаната част от кредита към
31.12 на предходната година.
В чл. 17, ал. 7 от договора,
изменен с анекса е уговорено, че при настъпване условията за обявяване на
предсрочна изискуемост, банката отправя до кредитополучателя едностранно
писмено предизвестие, с което обявява настъпването на предсрочна изискуемост.
Представен е Погасителен
план под формата на споразумение, който само възпроизвежда посоченото в Анекс №
1, без да са посочени вноските по лихвата за конкретните месеци.
По делото е представено
заверено копие от Уведомление с изх. № 631/30.08.2012г., отправено от банката
до П.З. – Председател на УС на ответното Сдружение, върху което има отбелязване
„Получих лично“ и дата 30.08.2012 г., удостоверено с подпис. Не се спори, че същото е получено именно от законния
представител на ответника на посочената дата 30.08.2012 г. В него, ищецът
уведомява ответника, че е налице просрочие над 90 календарни дни на част от
задълженията по договора за банков кредит с изх. № 179/20.03.2008г. и Анекс №
1/28.02.2012г. в общ размер на 372 355.48 лева, от които: просрочена лихва
за м. февруари – юли в размер на 20 671.69 лева; главница в размер на 350 000 лева и такса
за управление 1683.79 лева, дължима на 28.02.2012 г., като пълният размер на
посоченото вземане е обявено за предсрочно изискуемо. Даден е 7-дневен срок от
връчване на уведомлението за доброволно плащане на 372 355.48 лева.
Към доказателствата по делото
е приобщено ч.гр.д. № 46618/2012 г. на СРС, 48 състав, образувано по заявление
от 04.10.2012 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК., от
което видно, че с него сумата, претендирана по
договор за банков кредит с изх. № 179 от 20.03.2008 г. е в размер на 374 551.41 лева (350 000.00
лева предсрочно изискуема главница от 07.09.2012г. и 24 551.41 лева
дължима лихва за забава за периода от 31.03.2012 г. до 03.10.2012 г.) По делото
издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, с която
заявлението е уважено изцяло. Ответникът е подал възражение по реда на чл. 414 ГПК, а при условията на евентуалност и такова по чл. 423, ал. 1 от ГПК.
Подадена е също и частна жалба по чл. 419 от ГПК. СРС е оставил без разглеждане
възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК като просрочено. Възражението по чл. 423,
ал. 1 от ГПК е прието с определение от 16.10.2013 г. на СГС по ч.гр.д. №
15985/2013 г., а частната жалба уважена, при което разпореждането за незабавно
изпълнение по ч.гр.д. № 46618/2012 на СРС 48 състав е отменено. На 13.02.2014г.
ищецът е получил разпореждането на съда, с което му е указано да предяви иск за
установяване на съществуване на вземането си в едномесечен срок. Видно от исковата
молба, същата е регистрирана под вх. № 29146 на 11.03.2014г. в деловодството на СГС.
Ответникът е представил 10
бр. платежни нареждания в полза на ищеца. Основанията за съответните парични
вноски са посочени общо като „за погасяване на просрочени лихви и кредит“, „за
погасяване на такси. блок. сметка“, „погасяване на присъдена главница –
частично“ и др., без да се сочи по кой договор за кредит и кои точно вноски се
погасяват.
Представени са по делото
Протокол № 1 и Протокол № 2 от 28.02.2011г., от които е видно, че УС на
ответното Сдружение е взел решение да поиска промяна на условията по договор за
банков кредит за оборотни средства с изх. № 179/20.03.2008 г., като крайният
срок за връщането му се продължи, а целият формиран дълг към датата на анекса
да се погасява на равни погасителни вноски, ведно със съответните ежемесечни
лихви. В протокол № 2, е прието решение на УС на Сдружението, погасената сума
по договор за банков кредит за оборотни средства с изх. № 179/20.03.2008г. в
размер на 205 210.00 лева да бъде усвоена отново и да послужи за
погасяване на задължението на Сдружението към ищеца по договор за банков кредит
за оборотни средства с изх. № 614/03.12.2009 г., като и останалите условия, при
които е сключен Анекс № 1 са отразени в решението на УС.
От ищеца е представена
справка за всички плащания от ответника след 28.02.2012 г., както и преписи от
платежните нареждания с които това е сторено.
По делото са изслушани
основно и допълнително заключение на ССЕ, изготвени от вещото лице В.П., които
не са оспорени от страните, а съдът възприема като компетентно и безпристрастно
дадени, непротиворечащи на останалите събрани доказателства. След проверка
търговските книги на ищеца, но и на ответника, вещото лице е констатирало, че
усвоената суми по договор за банков кредит за оборотни средства от 20.03.2008 г.
до датата на подписването на Анекс № 1 (28.02.2012г.) е в размер на
350 000 лева, като усвояването е станало на няколко транша. Установила е,
че към 28.02.2012 г. ищецът е отнесъл като платена от ответника сума по
процесния кредит в общ размер на 298 583.89 лева, формирана от сбора на
погасените главница в размер на 205 210.00 лева и лихва в размер на
93 373.89 лева. Установява още, че е налице просрочено задължение на
ответника към ищеца по тук посочения Договор за главница в размер на 63 108
лева, а лихвата е надплатена със сума в размер на 14 881.74 лева, тъй като
според Погасителния план към договора за кредит в периода 20.03.2008 г. до
28.02.2012 г. дължимата лихва е в размер на 78 492.15 лева. Вещото лице е
посочило как е достигнало до тези цифри, като в табличен вид е дала
изчисленията си, съобразно началния погасителен план по договора. Посочила е
още, че ако надплатената сума по лихвата се отнесе към главницата, тогава
просрочаната главница към датата на Анекс № 1 е в размер на 48 226.29
лева.
Определила е годишната такса
за управление на кредита от датата на подписване на договора до датата на
обявяването му за предсрочно изискуем, в общ размер на 5 352.17 лева
По отношение на размера на
усвоената сума по договор за банков кредит за оборотни средства с изх. №
614/03.12.2008г., нейното погасяване във времето и задължение към 28.02.2012г.,
вещото лице установява, че ответника е получил целия уговорен размер –
120 000 евро, а след отчитане на извършените плащания, задължението по
него към 28.02.2012 г. е в размер на 95 667.35 евро (92 000.00 евро
главница и 3 667.35 евро лихва).
По въпроса относно
усвояването на сумата в размер на 205 210 лева, отпусната на ответника с Анекс
№ 1/28.02.2012 г., вещото лице посочва, че с част от нея е погасено
задължението по договор за банков кредит за оборотни средства с изх. №
614/03.12.2008г. в общ размер на 187 109.07 лева (95 667.35 евро) към 28.02.2012г.,
към което задължение на 29.02.2012 г. е начислена лихва в размер на
17 861.25 лева. като задължението, което е погасено е в общ размер от
204 970.32 лева.
От датата на Анекс № 1 до
обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем (считано от 07.09.2012 г.)
вещото лице е установила само едно плащане на 13.03.2012 г. в размер на 5000
лева, с които са погасяване задължения предимно по друг договор за кредит, а по
настоящия – такси и комисионни извън исковия период.
Посочила е и плащанията,
извършени от ответника по сметката му при ищеца след 07.09.2012 г., които са в общ размер на 170 000
лева, а с тях ищецът е погасявал както просрочени лихви по процесния кредит,
така и разноски по заповедното производство (7 491.03 лева – държавна
такса и 4 195.51 лева – юрисконсултско възнаграждение), законна лихва за
периода 04.10.2012 г. до 04.10.2013 г. в размер на 9 181.27 лева и
14 598.67 лева – главница. Голяма част от платените суми са отнесени в
погашение на друг кредит с № 514/2007 г. От образуваното изпълнително дело са
събрани и платени по сметка на ищеца общо 349 511.76 лева –
335 401.33 лева – главница; законна лихва за периода 05.01.2013 г. до
18.09.2013 г. в размер на 25 038.36 лева, 7 570.31 лева – разноски и
6000 лева – юрисконсултско възнаграждение.
С отговора си на задача
първа от допълнителната ССЕ, вещото лице посочва, че Базовия лихвен процент на
банката за кредити в лева и евро не е изменян след 19.12.2008 г., когато е
придобил размер от 9.29%.
Както в първоначалната, така
и в допълнителната ССЕ, вещото лице заключава, че размерът на задължението на
ответника по договор за банков кредит за оборотни средства с изх. №
179/20.03.2008г. към 29.02.2012г. (деня следващ подписването на Анекс № 1), при
отразените от ищеца погасявания, е в размер на главницата от 350 000 лева.
Същият остава непроменен и на датата на обявяването на вземането по Договора за предсрочно изискуемо
(07.09.2012г.) до 04.01.2013г., когато е отчетено извършеното на плащане от
ответника в размер на 14 598.67 лева. В тази връзка, с писмо с изх. №
16-537/05.06.2013г. „И.А.Б.“АД уведомява ЧСИ Н., че размера на дължимата
главница е именно 335 401.33 лева.
Изготвила е погасителен план
за дължимите вноски след 28.02.2012 г. до 07.09.2012 г., които са се състояли
само от лихва в месечен размер на 3 389.17 лева, изчислена върху главница
от 350 000 лева и равна на 11.62%. (9.29% плюс 2.33%)
Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни
изводи на съда:
Искът за вземането е предявен при условията на чл. 415, ал. 1 ГПК
във вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и в законоустановения едномесечен срок по чл. 415,
ал. 1 ГПК (указанията на съда за предявяване на иска са съобщени на ищеца на
13.02.2014 г., със съобщение за приетото
възражение по чл. 423 ГПК). Доколкото наличието на основание за приемане
възражението на ответника вече е проверено във въззивно производство, в
настоящото производство този въпрос не може да бъде пререшаван, а следва да
бъде съобразено вече приетото възражение.
Предмет на доказване по
делото е парично вземане на ищеца „И.А.Б.“АД, произтичащо от Договор за банков
кредит № 179//20.03.2012 г. и Анекс № 1/28.02.2012 г., сключени с ответника Сдружение
„Н.Ц. за С.Р.“. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта
на издадената заповед за изпълнение за вземането, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист да запази
действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК и чл. 42, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е
подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се
установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 46618/2012 г. на СРС, 48 състав изцяло
съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
Следва да бъде добавено, че
отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 ГПК не
рефлектира върху правния интерес на ищеца, т.е. върху допустимостта на
специалния установителен иск, уреден в чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като с него
отпада само изпълнителната сила на невлязлата в сила заповед за изпълнение, но
същата продължава да съществува. (така Решение № 41 от 8.04.2015 г. на ВКС по
т. д. № 653/2014 г., II т. о. и Решение № 30 от 25.04.2013 г. на ВКС по т. д. №
245/2012 г., II т. о.).
Разгледан по същество, установителният
иск е частично основателен, предвид следното:
Не е спорно между страните,
а и се установи от събраните писмени доказателства, че на 20.03.2008 г. между
тях е сключен валиден договор за банков кредит№ 179//20.03.2012 г., а на 28.02.2012г.
същият е изменен с Анекс № 1. Не се спори и относно това, че първоначално
кредитополучателят е усвоил 350 000 лева, а след сключването на Анекс № 1
– още 205 210 лева. Не се спори относно естеството и съдържанието на
уговорките между страните.
Спорно е обаче, дали
уговорените в договора и Анекса възможност на банката едностранно и автоматично
да изменя лихвения процент по възнаградителната лихва е действителна.
Евентуалната нищожност на тези клаузи не влече нищожност на целия договор – чл.
26, ал. 4 ЗЗД, поради което посоченото относно действителността на договора
като цяло не се изменя.
Ответникът е твърдял на
първо място, че посочената уговорка за едностранно изменение на лихвата от
банката е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването
му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото. За да се
приеме за основателно така наведеното възражение е необходимо да е налице
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на
едната страна да е в размер, който значително надвишава насреща даденото, като
цели само и единствено обогатяване, а не възмездяване.
Отпускането на банкови
кредити става винаги срещу лихва, която по своето естество представлява
възнаграждение на заемодателя за ползването на предоставената на заемателя сума
за определен период от време. Лихвата може да бъде определена като точно
определен процент за целия период на договора
или тя да съдържа променлив компонент. При втория начин за определяне на
лихвата тя се състои от два компонента, а именно базисно лихвено равнище и
надбавка над него. Първият компонент е динамичен, тъй като при промяна на
определени условия се променя и лихвената стойност. Надбавката обикновено остава
постоянна и не подлежи на промяна. Уговарянето на такава лихва по договорите за
банков кредит не само, че не е забранено от закона, а напротив - допустимо е
(аргумент от чл. 58, ал. 4 ЗКИ). В случая в процесния договор е договорена
именно лихва, която е двукомпонентна - тя се формира от Базовия лихвен процент на
банката, който е променлива величина и надбавката към нея, която е фиксирана
стойност. Със сключването на договора за кредит ответникът изрично се е съгласил
да заплаща двукомпонентна лихва, като е бил наясно, че БЛП е променлива
величина и не може да влияе на нея. Установи се още, че ответникът отнапред и изрично
е дал съгласието си банката да изменя едностранно лихвата при изменение на базовия
лихвен процент, както и да се уведомява за него от съобщенията, поставени в
банковите салони.
Не може да
се приеме и, че формирането на БЛП е
било произволно и е целяло неоснователно обогатяване. Съобразно допълнителното
заключение на ССЕ, БЛП се формира от различни компоненти, някои от които са
нивата на LIBORA, ERIBOR, цената на
привлечения капитал на банката, вноска за Фонда за гарантиране на влоговете и
др. – все елементи, които не зависят от волята на банката, но и от други, които
вече могат да се влияят от субективното решение на банката (надбавката за
акционерите напр.), които обаче нямат решаващо значение. Установи се още от
заключението на ССЕ, че към датите, на които банката е прилагала изменен лихвен
процент по настоящия договор за кредит, е имало промяна в един или повече от
тези компоненти, както и че начисляваните лихви по кредита съответстват по
размер на изменения БЛП. По делото са представени и съответни решения за
изменение на БЛП, взети от Кредитна комисия на банката, както и методологията
за определянето му, което пък установява спазването на определен и проследим
ред при посочените изменения.
Не може да
се приеме за основателно и възражението на ответника, че не е знаел как се
формира лихвата и не е могъл да знае как и кога тя се изменя. Съгласно чл. 58,
ал. 3 ЗКИ, в случаите на промяна на лихвения процент
или на такса, която води до увеличение на погасителната вноска по кредит,
банката уведомява клиента по уговорен между страните начин за това преди
влизане в сила на промяната. Според следващата четвърта алинея обаче, когато
промяната на лихвения процент произтича от промяна на определен референтен
лихвен процент, направен публично достояние чрез използване на подходящи
средства, и информацията за новия лихвен процент може да бъде намерена в
търговските помещения и на интернет страницата на кредитора, ал. 3 не се
прилага.
Както бе посочено,
ответникът се е съгласил да се уведомява за нивата на БЛП и от там за лихвата,
която му се начислява, от съобщенията в банковите салони. Наличието им там не е
оспорвано от ответника. Нивата на БЛП на банката са били установими
и в електронния на банката. В същото време ответникът не е положил елементарно усилие да се уведомява
каква е дължимата от него лихва към датата на падежа на съответната вноска и е
плащал произволни суми, като освен това се установи – на произволни дати и със
забава.
Ето защо, предвид даденото предварително
съгласие за едностранната промяна, достъпната информация за извършването й, установения
утвърден ред за извършването й, както и размера на увеличението на лихвения
процент, което за периода от март 2008 г. до февруари 2012 г. е нараснало с
около 1.5%, както и липсата на доказателства да е имало условия за намаляване
на БЛП, несъобразени от банката, обосновават извод за липса на противоречие на
уговорката с добрите нрави – банката не е действала недобросъвестно и
единствено с цел облагодетелстване, а е съобразявала основно цената на паричния
ресурс на пазара, макар и да е прилагала някои субективно повлияни компоненти,
като размерът на лихвата не е расъл неконтролируемо или безгранично. Оспорваните
клаузи предвид изложеното, не противоречат на добрите нрави и не са нищожни.
Следва да бъде посочено, че
разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, на които се позовава ответникът и
които установяват отнапред случаи, в които са налице неравноправни клаузи,
които при определени там условия са нищожни, не са приложими в отношенията
между банката и ответника. Последният не е потребител по смисъла на § 13, т. 1
от ДРЗЗП. Тази норма изисква качеството „физическо лице“, за да може то да бъде
определено като потребител, а ответникът е юридическо лице. ЗЗП прогласява като
нищожни неравноправните клаузи поради икономическата и търговска
неравнопоставеност между търговците и потребителите, като защитава последните
като по-слаба страна по сделката. Ответникът, макар и нетърговец, е сключил
абсолютна търговска сделка, каквато е договорът за кредит по смисъла на чл. 286
във вр. 1 ТЗ и съгласно чл. 287 ТЗ правилата за търговските сделки се прилагат
и по отношение на него, тъй като в закона не е предвидено друго. Сключването на
търговска сделка предполага по-високо ниво на компетентност и внимание при
договарянето и наличието им се предполагат у контрахентите. Ако такива не са
проявени у ответника в конкретния случай, то последиците от това не могат
да се поставят в тежест на насрещната
страна. ЗЗП не предлага закрила в такива случаи.
Изложеното обосновава извод,
че оспорваните от ответника клаузи, с които е уговорена предварително
възможност за едностранно изменение на лихвения процент посредством изменение
на неговия променлив компонент – БЛП, е неоснователно, поради което ще следва
да се съобразява прилагането им в отношенията между страните, съответно – при
проверка размера на вземанията следва да се съобразява изменения лихвен процент.
Както бе посочено по-горе, в
настоящото производство следва да бъде установено дали съществува
претендираното от банката вземане, на основанието и до размера, в който то е
предявено в заповедното производство. Претендираното от банката вземане срещу
длъжника в заповедното производство е на основание настъпила обявена от банката
предсрочна изискуемост на част от цялото вземане по договора за кредит (не се
твърди или установява да е обявена като предсрочно изискуемо вземането за
договорна лихва), поради просрочие в плащанията на договорната лихва в периода
февруари – юни 2012 г., както и такса управление. Претендира се съществуването
на вземане, което се състои от пълния
размер на непогасената до този момент главница в размер на 350 000 лева,
както и лихва за забава за периода 31.03.2012 г. до 03.10.2012 г. (датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение).
Между страните е спорно
обстоятелството, че е била налице забава в плащанията на ответника, сътветно –
че са били налице условията за обявяване на предсрочна изискуемост. Според
настоящия състав по делото бяха установени просрочия на ответника, предвид
които и съобразно уговорките на страните, за
ищеца е възникнало правото да лиши ответника от преимуществото на срока
за погасяване на кредита, предвид следното:
Отнемането
на преимуществото на срока за връщане на кредита, уговорен в полза на длъжника,
е едно право на банката, като преценката дали да го упражни и кога е нейна,
съобразно чл. 60 ЗКИ, като предсрочната изискуемост на цялото вземане се
предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен - неизпълнение
от страна на длъжника, и субективен - нарочно волеизявление на банката,
отправено и достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. В
т. 18 от Тълкувателно решение № 6/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено задължително
разяснение относно зависимостта между субективния елемент и настъпването на
последиците на предсрочната изискуемост.
По делото се установи
безспорно, че между страните е налице валидно договорно отношение, а именно,
между тях е сключен договор за банков кредит с изх. № 179 от 20.03.2008г. по
силата на който „И.А.Б.“АД е отпуснал банков кредит на ответника „Н.Ц. за С.Р.“
в размер на 350 000 лева. Съгласно изслушаната по делото ССЕ и допълнителна ССЕ
ответника е усвоил горепосочената сума, като
по този начин за него се е породило задължението да върне същата ведно с
дължимата за това лихва по начин и в срок, уговорени в Договора и приложения
към него погасителен план. Също от ССЕ се установи, че погасената част от
главницата по договора за банков кредит с изх. № 179/20.03.2008г. към
28.02.2012 г. в размер на 205 210 лева, а част от падежиралата главница е
била в просрочие. Това обстоятелство би било такова, дори да се приеме, че е
следвало да бъде прилаган процента на първоначално договорения в Договора
лихвен процент (и в тази хипотеза вещото лице установява просрочие на главница
в размер от над 48 000 лева)
На същата дата между
страните е сключен Анекс № 1, съгласно който изплатената част от главницата се отпуска
с цел погасяване на кредит на Сдружението, отпуснат с договор за кредит за
оборотни средства с изх. № 614/03.12.2009г. Или, на 28.02.2012 г. главницата по
кредита отново е станала 350 000 лева, а лихвата е била променена на
11.62% и след датата на Анекса не е променяна. Сумата от 350 000 лева е
следвало да бъде възстановена със ежемесечни 7 вноски от по 50 000 лева
след изтичане на гратисен период от 6 месеца, в който е следвало да се заплащат
само лихви по главницата, възлизащи на 3 389.17 лева месечно (според
допълнителното заключение на ССЕ). Въпреки това, до 07.09.2012 г. ответникът е
направил само едно плащане от 5000 лева с него са били погасени задължения по
друг кредит, а по настоящия – просрочени лихви и комисионни. Установи се, че
към 30.08.2012 г., когато банката е уведомила ответника, че обявява предсрочна
изискуемост на процесния кредит, не е била погасена нито една вноска по лихвата
в гратисния период – това установява
вещото лице, а ответникът не е представил доказателства, които да сочат
обратното.
Установи се в същото време,
че първоначално в Договора страните са уговорили, че банката има право да обяви
предсрочна изискуемост на кредита при 30-дневно просрочие, а с Анекс № 1 това
условие е изменено, като вече е било достатъчно каквото и да е просрочие, без
да е необходим някакъв определен срок на предизвестие. В случая просрочието е
било от няколко месеца, поради което е неоснователно възражението на ответника,
че ищецът не му дал достатъчно предизвестие. Такова не е било необходимо, а и
не може да се приеме, че при няколкомесечно просрочие банката е действала
недобросъвестно. Последиците на обявената предсрочна изискуемост настъпват с
достигането на изявлението на банката до длъжника. Дадения срок за доброволно
плащане в рамките на 7 дни има значение само за момента на изпадане на
ответника в забава по предсрочно изискуемата сума, но не и за самата предсрочна
изискуемост.
Изложеното обосновава извод,
че към датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 04.01.2013 г. ищецът е имал срещу
ответника изискуемо вземане за предсрочно изискуеми суми по договора за кредит
с изх. № 179/20.03.2008 г.
По отношение размера на
задължението настоящият съд приема следното:
Установи се от ССЕ, че към
30.08.2012 г. и 07.09.2012 г. размерът на задължението на ответника по Договора
възлиза на 350 000 лева главница и 20 335.02 лева договорна лихва, а към
датата на заявлението са 350 000 лева главница и 21 125.83 лева договорна
лихва. Със заявлението обаче не се претендира вземането за договорна лихва, а
само за главница и лихва за забава за периода 31.03.2012 г до 03.10.2012 г.
Последната съдът определя служебно, при прилагане уговорката за наказателна
лихва (лихва за забава) в Договора и Анекса към него, начислена върху
главницата. При съобразяване процент на наказателната лихва 21.62 % годишно,
уговорения гратисен период за главницата до края на август 2012 г., съответно –
че върху нея се дължи лихва за забава само за периода от 01.09.2012 г. до
03.10.2012 г., за периода 01.09.2012 г. – 03.10.2012 г. лихвата за забава върху
главницата от 350 000 лева е в размер на 6 937 лева, до който размер
този иск е основателен, а за горницата следва да бъде отхвърлен.
На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска
- от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на
чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК (така и в т. 9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС) Следва да бъдат съобразени извършените плащания по задължението, с
изключение на плащанията, извършени по образуваното изпълнително дело.
От заключенията на ССЕ се установи какви доброволни плащания е
извършил длъжника в погасяване на вземанията на ищеца след датата на заявлението: на 09.11.2012 г.,
на 21.11.2012 г., на 02.01.2013 г., на 05.02.2013 г. и на 26.04.2012 г.
В нито едно от направените
плащания по кредита ответникът не е посочвал кое свое задължение заплаща (видно
от основанията, вписани в представените и от двете страни платежни нареждания).Установи
се с допълнителното заключение на ССЕ, че Банката е погасявала както задължения
на ответника по процесния кредит, така и негови задължения по договор за кредит
№ 541/2007 г. Погасявани са и съдебни разноски. Съгласно чл. 76 ЗЗД, когато
длъжникът има няколко задължения към кредитора и не сочи с плащането кое от тях
погасява, погасява се най-обременителното, а ако те са еднакво обременителни,
погасява се най-старото, а ако те са възникнали едновременно – погасяват се
съразмерно. По делото няма данни какви са били задълженията по договор за
кредит № 541 след 28.02.2012 г., а и ответникът не е правил възражение относно
отразените от банката погашения по този кредит, поради което следва да се приеме, че направените в този период погашения
по този кредит правилно са отнесени към него.
Неправилно обаче банката е
погасявала разноски по заповедното производство с платените от ответницата след
10.08.2012 г. суми. Изискуемо вземане за съдебни разноски Банката няма до
влизане в сила на съдебния акт, приключващ производството, поради което сумите,
неправилно отнесени в погашение на съдебни разноски (общ размер на
11 692.44 лева), следва да бъдат отнесени в погашение на суми по кредита и
по-точно в погашение на най-обременителното задължение за главница.
На следващо място,
неправилно съобразно правилата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД сумата от 9 181.27
лева – част от плащане на 02.01.2013 г., е отнесена в погашение на законна
лихва след датата на заявлението. Най-обременителната част от задължението е
главницата, поради което тази сума също следва да се отнесе в погашение на нея.
На следващо място, следва да
бъде взето предвид и доброволното погасяване на 14 598.67 лева по
главницата, направено като част от плащането на 02.01.2013 г.
Не следва да бъда взети предвид сумите, събрани
в изпълнителното производство, тъй като те са събрани въз основа на заповедта
за изпълнение, чието стабилизиране се цели в настоящото производство.
Предвид всичко изложено,
искът се явява основателен за предсрочно изискуема главница в размер на 314 527.62
лева и мораторна лихва върху главницата за периода 01.09.2012 г. – 03.10.2012
г. в размер на 6 937 лева.
За пълнота следва да бъде
отбелязано, че в процеса не се установи ответникът да има което и да е от
вземанията, посочени в допълнителния отговор на исковата молба, с които е
заявил прихващане, поради което, дори възражението му за прихващане да бъде
разгледано, то ще бъде неоснователно.
По разноските: В настоящото
производство и при този изход от спора, ищецът има право на разноски, съобразно
чл. 78, ал. 1 ГПК. Той претендира такива в размер на 19 857.57 лева (възнаграждение
на юрисконсулт, държавна такса и възнаграждение на вещо лице). Такива са
доказани и се дължат, а с оглед частичната неоснователност на иска следва да му
се присъдят разноски в размер на 17 043.75 лева.
Съгласно т. 12 от ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските в заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода
от спора и доказаните в заповедното производство разноски на ищеца, дължат му
се 10 030.56 лева.
Ответникът претендира
разноски в размер на 12 766 лева. Пропорционално на отхвърлената част от
предявените искове, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника се следват
разноски в размер на 1 808.94 лева.
Ответникът е предявил
инцидентен установителен иск, но не е внесъл дължимата по него държавна такса в
размер на 80 лева. На основание чл. 77 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
я заплати по сметка на СГС.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА производство в частта му по предявения от ответника Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление *** против
„И.А.Б.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, инцидентен
установителен иск по чл. 212 ГПК, с искане да бъде установено какъв е
размера на задължението по договор за кредит № 614/03.02.2009 г. към датата на
погасяването му - 28.02.2012 г. със средствата, усвоени по договор за банков
кредит с изх. № 179/20.03.2008г. и Анекс № 1/28.02.2012г. към него, като
недопустим.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, че Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“,
ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление ***, ДЪЛЖИ на „И.А.Б.“АД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление ***, следните суми по договор за банков кредит с
изх. № 179/20.03.2008 г. и Анекс № 1/28.02.2012 г., за които е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 46618/2012 г. на СРС, 48 състав: 1. Сумата от 314 527.62 лева (триста и четиринадесет хиляди петстотин
двадесет и седем лева и шестдесет и две стотинки) - главница, ведно със законна
лихва от 04.10.2012 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над
установения размер на задължението до пълния предявен размер от 350 000
лева, като неоснователен и 2. Сумата от
6 937 лева (шест хиляди деветстотин тридесет и седем лева) - лихва за
забава върху главница в размер на 350 000 лева за периода от 01.09.2012 г.
до 03.10.2012 г. включително, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над посочената
сума до пълния предявения размер от 24 551.41 лева и за периода 31.03.2012 г. –
31.08.2012 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „И.А.Б.“АД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление ***, сумите
от: 1. 17 043.75 лева (седемнадесет
хиляди четиридесет и три лева и седемдесет и пет стотинки) - разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, съобразно уважената част от иска
и
2. Сумата от 10 030.56 лева (десет хиляди и тридесет лева и петдесет и
шест стотинки) - разноски по ч.гр.д. № 46618/2012г. на
48ми с-в на СРС, съобразно уважената част от иска .
ОСЪЖДА Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“,
с ЕФН *********, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата в
размер на 80 (осемдесет) лева - държавна
такса по инцидентния установителен иск, на основание чл. 77 от ГПК.
ОСЪЖДА „И.А.Б.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Сдружение „Н.Ц. за С.Р.“, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 1808.94 лева (хиляда
осемстотин и осем лева и деветдесет и четири стотинки) - разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд
- в едноседмичен срок в прекратителната му част и в двуседмичен срок в
останалата му част, който тече от връчването му на страните.
СЪДИЯ: