Р Е Ш Е Н И
Е № 261699
гр. Пловдив, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на тридесет и първи май
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 15295 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от М.Й.В. против „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК: *********, с която са предявени следните искове:
-иск с правно основание
чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.26 ЗЗД и чл.22 ЗПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че договор за паричен заем № ******г. е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, поради заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ
предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, а при отхвърляне на иска, при условията на
евентуалност за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка.
-осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100
лв. – недължимо платена за периода от 28.05.2018 г. до 28.03.2019 г. по клауза
за неустойка по договор за паричен заем № ******г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.11.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът М.Й.В. твърди, че на 28.05.2018 г. сключил с ответното дружество
„Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за кредит, по силата на който му била
предоставена в заем сумата от 750 лв. при фиксиран лихвен процент от 35%,
годишен процент на разходите 41,68% и срок за погасяване на заема 13 седмици.
Съгласно клаузите в договора същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от
описаните обезпечения, като в случай на неизпълнение на тези условия
кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 339,00 лв., която
следвало да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищецът усвоил
изцяло предоставения заем, но твърди, че не дължал плащания за лихви и
неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Намира, че посоченият в договора
фиксиран лихвен процент от 35% не отговарял на действително приложения лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната
лихва. Поради по-високия лихвен процент нараснала и стойността на годишния
процент на разходите. Договореният размер на възнаградителната лихва
противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните
параметри по договора. Ищецът поддържа, че уговорената неустойка била в
противоречие с принципа за добрите нрави. Намира, че клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, е в пряко противоречие с
целта на директива 2008/48. Поддържа, че не са изпълнени изискванията на чл.11,
ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит бил
недействителен по силата на чл. 22 ЗПК и не пораждал права и задължения за
страните. Поради изложените твърдения предявява настоящите искове, с които моли
да бъде прогласена нищожността на процесния договор за кредит от 28.05.2018 г.,
като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ материалноправните изисквания на
чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаващ предпоставките на чл.11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК, при
условията на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави и на
закона. Предявява и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 100 лв., представляваща платена без основание неустойка по договора
за периода от 28.05.2018 г. до 28.03.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 19.11.2020 г., до окончателното
изплащане на вземането.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна
със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорват се изложените в
исковата молба доводи за недействителност на договора като противоречащ на
добрите нрави, както и за прекомерност на претендираната неустойка. Дори и да
се приемело, че неустойката е прекомерна, то следвало да се намали нейният
размер, а не да се изключи дължимостта и. Ответникът намира за неоснователни
твърденията за нарушения на договорното съдържание по чл. 11 от Закона за
потребителския кредит, както и твърденията за наличие на неравноправни клаузи
по закона за защита на потребителите. Моли да бъде задължен ищецът да представи
банкова сметка*****, ал. 4 ГПК. Моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на разноски.
В откритото съдебно
заседание, ищецът, чрез процесуалния си представител е депозирал молба, с която
е направил изменение на размера на иска,
на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 31.05.2021 г. така
заявеното изменение е прието от съда, като иска се счита предявен за сумата в размер на 339,04 лв.
– недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
19.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно трайната
съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за
прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за
недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при
формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на
подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като
счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по
този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи
на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД
с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на
пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на
атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от
възможността в същото производство да съедини и други искания за
недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е
така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от
ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките
на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на
ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В
този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010
г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по
описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение
№ 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о.,
решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение №
267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение №
495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.
Съгласно изложените
по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен
иск само на изложените в исковата молба основания.
Между страните не е
спорно, че на 28.05.2018 г. е сключен процесният договор за паричен заем № ******, по силата на който ответникът, заемодател е
предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 750 лв., която следвало да се
върне на 13 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 63,27 лв.
По отношение на твърденията за нарушение на
разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ,
бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във
вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не
са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В процесния договор в чл.2, т.5 е посочено, че
заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %. Липсват
обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено доколкото, нито
в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната
неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за
недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на
потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на
ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК
съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност
на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане
само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От
това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък
небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по
предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в
правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до
лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът
се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в
текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 46,17 % - чл.2, ал.1, т.8. Липсва
обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този
процент. В действителност, в клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно в срок задълженията си, съответно
няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото
отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се
включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно
се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в
себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени
при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение
№ 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по
гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни
постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва
уточнение кои разходи включва посоченият ГПР, то следва да се приеме, че
договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във
вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК. Поради това процесният договор следва да се признае за недействителен в
отношенията между, а предявеният установителен иск да се уважи.
За основателността на
предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане
на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните
факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните
суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че договорът за заем е действителен. По делото се установи, че
процесният договор е недейстивтелен на специалното основание по чл.22 ЗПК. Съгласно чл.23 ЗПК, когато
договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Установява се по
делото, по отношение на факта на плащане, че ищецът е заплатил на ответното
дружество по договор за паричен заем № ****** от 28.05.2018 г. за неустойка – 339,04 лв., за периода от 11.06.2018 г. до 15.10.2018 г., видно
от приетото по делото заключение на ССчЕ, което се кредитира от съда като
обективно и компетентно дадено. С това, фактът на плащането на процесната сума,
се установи по делото. Поради това искът по чл.55 ЗЗД следва да се уважи в
пълния му размер.
За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо
да разгледа и доводът за нищожност на уговорената неустойката. В чл.4, ал.1 от
договора за заем е предвидено задължение на заемателя в срок от три дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодателя за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако
има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не
по-лош от 401 „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство; 2)
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.2, т.7, със срок
на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия
договор. Съгласно чл.4, ал.2 от договора при неизпълнение на задължението по
предходната алинея в указания срок, заемателят дължи заемодателя неустойка в
размер на 339,04 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочен в чл.2, т.3,
се добавя сумата от 26,08 лв.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 339,04 лева
представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за
предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3,
т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно
тълкуване обаче би било, твърде буквалистично и не би държало сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл.4 от Договора с останалите му клаузи.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията
и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав
за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение
и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън
присъщите й три функции, в същото тълкувателно са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на
клаузата на чл. 4, ал.2 от договора с останалите клаузи от същия може да се
направи несъмнен извод, че предвиденото в чл. 4 парично задължение в размер на 339,04
лв. не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно
обратното - представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на
кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс. Както се
посочи, в чл.4, ал.1 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да
предостави поне едно от посочените обезпечения: двама поръчители, отговарящи на
посочените в договора изисквания или банкова гаранция. При неизпълнение на тези
„задължения“ в срок от три дни от сключването на договора, се дължи неустойка в
размер на 339,04 лв., която се изплаща разсрочено, като към всяка погасителна
вноска се добавя сумата от 26,08 лв. Видно от приложения по делото погасителен
план неустойката в размер на 339,04 лв. е включена в стойността на месечните
погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и преди
изтичане на тридневния срок за предоставяне на обезпечение, като размерът на
отделните компоненти, формиращи погасителната вноска е така изчислен, че
месечната вноска за всеки един месец, включваща дължимата неустойка, да бъде
еднаква.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ могат да се
направят следните фактически констатации, относими към примерните критерии,
посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 1000 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно
приложимия ГПР е 822,51 лева. Тази сума представлява и размера на кредиторовия
интерес от точното и своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената в чл. 8 неустойка е в абсолютно
определен размер, а не в процент от стойността на договора и възлиза
на 339,04 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на
задължението за обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение,
което не отговаря на предвидените в договора условия. Не е предвидена
диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на
изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е 3 дни
след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението за
предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат осигурени две
физически лица, всяко от които да
отговоря на посочените изисквания в чл.4, ал.1, т.1 от договора;
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 339,04
лв. да се заплаща на месечни вноски подобно на главницата и възнаградителната
лихва.
- в изготвения в деня на сключване на договора
погасителен план в стойността на
месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без
да е изтекъл 3-дневния срок на потребителя за изпълнение на задължението му
за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне
размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би имала
значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното
обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност
на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва
несъмненият извод, че сумата от 339,04 лв. е въведена в процесния договор като
санкция за едно практически неизпълнимо от потребителя задължение за
предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на
договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“,
е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 339,04 лв., като
скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав
приема, че сумата от 339,04 лв., предвидена в чл. 4 от договора, не
представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от
начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата следва, че
тя представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по предоставения
кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора. Така посоченото е допълнително основание за връщане
на платената по договора сума за неустойка в претендирания размер на 339,04 лв.,
като платена без основание.
Като законна последица от уважаването на предявения осъдителен
иск следва да се присъди законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда – 19.11.2020 г., до окончателното изплащане на вземанията.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК
за заплатена ДТ и депозит за вещо лице в размер на 250 лв. Претендира се и присъждане
на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Е.И. по реда на чл.38 ЗАдв, в
размер на 600 лв., което искане е частично основателно. Следва да се присъди
сумата от 300 лв., доколкото предметът на двата иска се припокрива, като
единият е обусловен от другия.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, Силвър Център, ет.2, офис 40-46, по предявения от М.Й.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр.
чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК, че договор за паричен заем № ******г., е изцяло
недействителен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. гр. София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център”, ет.2, офис 40-46 да заплати
на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на М.Й.В., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата
от 339,04 лв. (триста тридесет и девет лева и четири стотинки) – недължимо
платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 19.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 250 лв. (двеста и петдесет лева) –
разноски в производството за заплатена държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* на основание
чл.78, ал.1 ГПК да заплати на адвокат Е.И., личен № ******, адрес: ***, на
основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 300
лв. (триста лева), представляваща адвокатски хонорар за процесуално
представителство в производството по делото.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.