Р Е Ш Е
Н И Е
№36
гр. Несебър, 30.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, шести състав в публично заседание на двадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр. д. № 531 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е положителен
установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ищецът – Б.Д. представлявана от М.н.р.р.и
б. чрез Областния управител на област Б., е предявила иск срещу О.Н. с който се
иска да се признае за установено, че Държавата е собственик на поземлен имот с
идентификатор № ******по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Несебър, к. к. „Слънчев бряг – запад”, с площ от 872 кв. м., трайно
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване:
незастроен имот за курортно-рекреационен обект, номер по предходен план: ***,
квартал 4001, парцел XIV,
при съседи имоти с идентификатори: ********, ********и ********. Ищецът сочи,
че имотът е идентичен с имот № 248 от списъка на оземлените бежанци през
1931г., като в плана за оземляване е записан на Г.И.. Твърди, че същият е
актуван като общинска собственост от ответната община с АЧОС №
6530/28.03.2018г. Развива подробни съображения в насока, че имотът е придобит
от Държавата по силата на чл. 6 от ЗС (ДВ бр. 92/1951г.). Сочи, че към 1951г.
имотът не е имал собственик. Навежда, че дори да не е придобит по този ред,
същият е придобит от Държавата по силата на чл. 24 от ЗСПЗЗ – поради внасянето
му в ТКЗС. Излага подробни доводи в насока, че не се установяват сочените в
АЧОС правни основания и твърдените от ответника такива за придобиване на имота
от общината. С тези доводи от съда се иска да уважи предявения иск. Претендират
се разноски.
Ответникът – О.Н. чрез процесуалния си представител, заема становище за
неоснователност на предявения иск. Сочи, че имотът е придобит от физическото
лице Г.И. през 1931г. след оземляването му от Държавата. Намира придобиването
за доказано с оглед отбелязването на Г.И. като собственик на имота в плана на
емигрантските земи, раздадени на бежанци. Развива съображения в насока, че
записването в разписния лист също обосновава право на собственост. Развива
подробни съображения в подкрепа на тезата си. Сочи, че имотът е актуван от О.Н.
на основание чл. 56, ал. 1 и чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС (редакция до
05.11.1999г.) като общинска собственост. Моли предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
съобразно чл. 12 ГПК намира, че по делото се установява следното от фактическа страна:
В плана от 1931г. на емигрантски земи, раздадени на
бежанците (на л. 77 от делото) било отразено „лозе” на Г.И.. От заключението на
допълнителната съдебно-техническа експертиза (на л. 92 от делото) се
установява, че така отразеният имот е напълно идентичен с имот с планоснимачен номер *** на кадастралния план, одобрен със
заповед № РД-02-14-447/1997г. на Министъра на МРРБ. От допълнителната
експертиза и от първоначалната такава (на л. 66 – л. 71 от делото – неоспорени
от страните и приети от съда като обективни, компетентни и безпристрастни) се
установява, че първата регулация за местността, в която се намира имотът, била
одобрена със заповед № 155 от 14.08.2001г. на кмета на О.Н. Регулацията била
изготвена по реда на чл. 21а от действащия тогава ЗТСУ. По този начин имотът
бил трансформиран и за него бил отраден парцел с подходяща форма и лице – УПИ XIV-*** в кв. 401 с площ от 872 кв. м.
На кадастралната карта на гр. Несебър, одобрена със Заповед РД-18-46 от
18.08.2006г. на ИД на АК София, имотите били нанесени по регулационния план и
имот с идентификатор № ******е напълно
идентичен с УПИ XIV-*** в кв. 401. Вещото лице констатирало, че за к. к. „Слънчев бряг –
запад” не е изготвен генерален план, а в картата на възстановената собственост
от 1996г. имотът попада в границите на населеното място. Макар да е попадал в
границите на населеното място до 2001г. имотът не е бил урегулиран. Експертът е
установил, че по плана от 1931г. имотът е попадал в земеделска територия, към
1956г. – 1957г. е попадал в овощна градина – земеделска територия (установено
от изготвени през този период карти - ЕТК), към 1996г. попадал в урбанизирана
територия и бил урегулиран през 2001г. Направен е извод, че липсват категорични
данни, доказващи дали имотът от оземлителния план е
бил включен в ТКЗС.
Видно от писмо от О.Н. ведно с разписен лист към него (на
л. 9 – л. 10 от делото) имот с пл. № *** бил записан на наследници на Георги И.
в одобрения кадастрален план от 1997г. В разписния лист (на л. 10 от делото) не
е вписан документ, удостоверяващ собствеността върху имота.
Като писмено доказателства по делото е прието писмо от ДА
„Архиви” до областния управител на област Б. (на л. 74 – л. 76 от делото). Видно
от писмото при извършено издирване в архивните фондове са установени протоколи
на общинската комисия за настаняване на бежанците в гр. Месемврия
(Несебър) от 01.11.1931г. за разпределение парцелите от фонда, находящи се
землището на града. Имената на бежанците били с поредна номера от 1 до 249,
като номера по ред съвпадал с номера на парцела. На л. 180 под номер 248 бил
записан Георги Янков Айтов, който е получил парцел № 248, но същият бил
задраскан и на негово място бил записан Илия Дим. Шентев.
Бил установен списък на бежанските парцели в гр. Месемврия,
протокол № 236 от 08.12.1931г., като имената на бежанците били с поредни имена,
но на № 248 нямало записано име. В план А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З и И на
емигрантски земи, раздадени на бежанците в гр. Месемврия,
местност „Старите пясъци”, протокол № 235 от 07.12.1931г., ноември 1931г. под №
248 било записано името на И.Д.Ш.. В агенцията не били открити архивни
документи за бежанец Г.И./И.: досие за оземляване,
протокол за одворяване или оземляване на бежанеца Г.И./И.
от 1931г. в гр. Несебър, договор, сключен между Държавата и Г.И./И., оформен като нотариален акт.
От писмо от ГД „Гражданска регистрация и административно
обслужване”, териториално звено „ГРАО” – Б. (на л. 12 от делото) се установява,
че няма данни в НБД „Население” за лице с имена Г.И./И..
От изготвената по делото експертиза се установява, че при
справка в ОС „Земеделие” Несебър вещото лице установило, че няма данни за
процесния имот да са предявявани реституционни претенции от наследници на Г.И.
и в тази връзка да са представяни протокол за оземляване, договор, документи за
платени вноски или заповед на Министъра на финансите за отнемане на имота от Г.И./И..
За процесния имот бил съставен АЧОС № 6530 за частна общинска
собственост, вписан на 28.03.2018г. В него същият бил вписан като частна
общинска собственост на основание чл. 56, ал. 1 от ЗОС, чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС вр. чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС (в редакцията до 05.11.1999г.).
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 за признаване на установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор № ******по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър. За доказване правото на собственост е
необходимо ищецът да докаже, че е придобил собствеността върху имота на
сочените от него правни основания.
На първо място в исковата молба се твърди, че
имотът е придобит от Държавата на основание чл. 6 от ЗС (ДВ бр. 92/1951г.). Съгласно
цитираната правна норма (в редакцията от 1951г.) държавни стават имотите, които държавата придобива
съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. Подобна
е и редакцията на чл. 6, ал. 2 от ЗС, въведена с ДВ бр. 31/1990г. - държавна
собственост са и вещите, които нямат друг собственик. Както е прието в
практиката на ВКС констатацията, че един имот няма друг
собственик и като такъв се придобива от държавата на основание чл. 6, ал. 2 ЗС,
се основава на проверка на данните за собствеността, извлечени от кадастралните
планове и разписните списъци към тях, както и от данъчните книги (Решение № 2
от 22.04.2019г. по гр.д. № 326 от 2018г. на I гр. о. на ВКС).
Т. е. по делото е следвало да се установи
дали е било налице придобивното основание – дали към 1951г. имотът е имал друг
собственик или е придобит от Държавата. При това съставените актове за държавна
и общинска собственост не създават права за Държавата, респ. за общината, тъй
като от значение е реализирането на фактите от фактическия състав на
придобивното основание, а не съставянето на акт – Решение № 321 от 14.10.2011г.
по гр.д. № 1167/2010г. по описа на I гр. о. на ВКС. Следователно съставеният акт за общинска
собственост не променя горните изводите, че на първо място следва да се извърши
преценка дали имотът се е превърнал в собственост на Държавата.
Както се установява от заключението на
допълнителната съдебно-техническа експертиза, имотът от Плана на емигрантските
земи от 1931г., отразен като лозе на Г.И., е напълно идентичен с имот пл. № ***
по кадастралния план на гр. Несебър от 1997г., респ. идентичен с отредения
парцел при първата регулация от 2001г. – УПИ XIV-*** в кв. 4001 и
отразения в кадастралната карта от 2006г. поземлен имот с идентификатор № 51500.507.26. Т.е. от съществено значение е
правното положение относно собствеността върху имота, отбелязан като лозе на Г.И..
Следва да се има предвид, че едиственият документ по
делото, в който имотът се свързва по някакъв начин с Г.И.
е Планът на емигрантските земи от 1931г. Според
съда отбелязването в този план не е достатъчно, за да установи, че към 1931г.
имотът е бил собственост на това лице. В практиката си върховната инстанция е
имала повод да се произнесе в насока, че съгласно чл. 3 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците (ЗССНБ
- ДВ бр. 213/18.12.1926г.) бежанците стават собственици на домовете и земите, в
които са настанени, от момента на настаняването им. Доказателство за обективиране на този момент могат да бъдат протокол за
оземляване или договор с държавата (Решение № 252 от 19.03.2010г. по гр.д. №
399/2009г. на I гр. о. на ВКС, Решение № 212 от 13.09.2011г. по гр.д. № 70/2010г. на I гр. о. на ВКС). По делото не
са събрани доказателства за настаняването на Г.И. във владение върху процесния
период. Поради тази причина съдът счита, че не е доказано преминаване на
собствеността върху имота в полза на това лице. Както се посочи представеният
по делото план от 1931г. не е документ, удостоверяващ настаняването. Той може
да е индиция в насока, че определено лозе е предоставено на Г.И.. Липсват обаче
каквито и да е други доказателства, които да удостоверяват, че собствеността
върху имота е придобита от това лице. Както се установява – липсват
реституционни претенции за право на собственост върху този имот. Освен това в
държавния архив не се съдържа протокол за настаняване на Г.И. (макар да се
пазят протоколи за настаняване на бежанците в гр. Несебър). Вярно е, че в плана
от месец ноември 1931г. фигурира името на Г.И., но в списъка на бежанските
парцели в гр. Месемврия, протокол от 08.12.1931г.,
който е допълнение към този план, имената на бежанците са с пореден номер, като
на № 248 няма записано име. Т.е. налице са данни, че в един по-късен момент
(след съставянето на плана) при извършено допълнение името на Г.И. вече не
фигурира сред имената на оземлените бежанци. Наред с това в архива не се
съдържат документи като досие за оземляването на това лице, протокол за одворяване
или оземляване, или договор. В различните протоколи и планове за имот № 248 са
записвани и различни имена – Илия Шентов, Георги
Айтов. Налага се извод, че няма категорични данни, установяващи, че процесният
имот е станал собственост на бежанец към 1931г. Въпреки извършените справки не
се установява записаният в плана от 1931г. Г.И. да е придобил собствеността
върху лозето, което е идентично (според допълнителното заключение на вещото
лице) с процесния имот.
Съдът намира, че
извършеното записване в разписния лист към кадастралния план също не може да
установи собственост върху имота на Г.И./И.. Това е
така, тъй като първият кадастрален план е от 1997г. и в него очевидно е
направено вписване въз основа на плана от 1931г. Срещу името на Георги И. (в
разписния лист) не фигурира посочване на документ за собственост. На практика
това записване преповтаря единствено отразеното в плана от 1931г., а както вече
се посочи това отразяване не е достатъчно, за да докаже, че собствеността върху
имота е придобита от съответното лице. Вярно е, че вписването в разписния лист
може да има доказателствено значение за правото на собственост, но само при
наличието на определени предпоставки – вписването да е извършено в кадастрална карта,
изработена преди обобществяването на имотите и да е във
връзка с приложението на чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ – Решение № 113 от 13.04.2011г. по
гр.д. № 463/2010г. на II гр. о. на ВКС, Решение № 211/09.06.2010г. по гр.д. № 212/2009г. на І ГО
на ВКС. Тези изводи на върховната инстанция са свързани с обстоятелството, че към
момента на обобществяването и кооперирането на
земеделските имоти тези доказателства са били считани за достатъчни да се
приеме, че лицето, на чието име земеделските земи са записани в разписния лист,
внася тези земи в ТКЗС като член-кооператор. Посочените постановки не могат да
се приложат за разписен лист към кадастрална карта, изработена далеч след обобществяването – през 1997г. Към този момент посоченото
доказателство вече не може да се приеме за достатъчно за установяване на
собствеността върху имота, а както вече се посочи това вписване единствено
следва направеното вписване в плана от 1931г. Относно този план вече се посочи,
че не е достатъчно доказателство за преминаване на собствеността върху
съответното лице, както с оглед липсата на други доказателства в тази насока,
така и с оглед извършени допълнения в плана (чрез списък на бежанските парцели
от декември 1931г.), в които вече името на Г.И. не фигурира.
С оглед изложеното
съдът приема за установено по делото, че към 1951г. процесният имот не е имал
собственик. При това положение и на основание чл. 6 от тогава действащия ЗС,
той е придобит от Държавата.
Не се установява и
наличието на правните основания, вписани в АЧОС. На първо място според
вписаната в акта редакция на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС (от 05.11.1999г.) общинска
собственост са имотите и вещите,
които общината придобива съгласно чл. 11 от Закона за наследството. По делото
няма никакви данни, че процесният имот е придобит по наследство от О.Н. Дори и
да се приеме за актуална предходната редакция на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС, че
общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто
собственик не може да бъде установен, същата не може да бъде приложена към
настоящия случай. Както се посочи по делото се установи, че имотът е придобит
от Държавата през 1951г., поради което към момента на съставяне на АЧОС е имал
собственик и разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС е неприложима за него.
Останалите
обсъждани от ищеца основания за право на собственост на ответника – пар. 7 от
ПЗР на ЗИД на ЗМСМА и пар. 42 от ПРЗ на ЗИД на ЗОС (които евентуално биха могли
да легитимират ответника като собственик на имота), не следва да се обсъждат от
съда, тъй като в хода на процеса не се твърди от ответника, респ. и не се
доказва от негова страна реализирането на фактическите състави по цитираните
текстове.
С оглед изложеното съдът приема, че предявеният иск
следва да бъде уважен.
При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят разноски. От него са
доказани следните разноски: заплатена държавна такса в размер на 428,15 лв.
(платежно нареждане на л. 27 от делото) и заплатен депозит за експертиза в
размер на 400 лв. (платежно нареждане на л. 55 от делото). Наред с това, съдът намира, че при определяне на юрисконсултското
възнаграждение следва да бъде съобразена нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Според този текст размерът на присъденото възнаграждение за юрисконсулт не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Въз основа на
този текст е приета Наредба за заплащането
на правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от цитираната Наредба за защита по
дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Т.е.
съдът следва да определи юрисконсултското възнаграждение именно в тези рамки. С
оглед фактическата и правна сложност по делото, съдът достигна до извод, че за
осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство в полза на ищеца
следва да се определи възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер
на 100 лв. Общият размер на осъществените от ищеца разноски в исковото
производство е 928,15 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК
по отношение на О.Н. БУЛСТАТ ******, със седалище и адрес на управление ***, че
Б.Д. чрез М.н.р.р.и б. ***, представлявана от
областния управител на област Б., гр. Б., ул. „***” № *, Е СОБСТВЕНИК по силата
на чл. 6 от Закона за собственост (обн. ДВ бр. 92/1951г.) на поземлен имот с идентификатор № ******по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, к. к. „Слънчев бряг – запад”, с
площ от 872 кв. м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин
на трайно ползване: незастроен имот за курортно-рекреационен обект, номер по
предходен план: ***, квартал 4001, парцел XIV, при съседи имоти с
идентификатори: ********, ********и ********
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК О.Н. БУЛСТАТ ******,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Б.Д. чрез М.н.р.р.и б. ***, представлявана от областния управител на област
Б., гр. Б., ул. „***” № *, сумата от 928,15 лв., представляваща направените по делото разноски, от които държавна такса
в размер на 428,15 лв., заплатен депозит за експертиза в размер на 400 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Б.ки окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: