Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на втори декември през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 5586 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ответника П.НА Р.Б.срещу решение № 52173 от 27.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 10641/2018 г., по описа
на СРС, 120-ти състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на Й.И.Й.,
ЕГН **********, следните суми: 1/ сумата от 5000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от повдигнато му
обвинение, по което впоследствие е оправдан с влязло в сила решение №
497/24.04.2017 г. по ВНОХД № 600/2017 г. на СГС, НО, XV въззивен
състав; 2/ сумата от 1350 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди
– заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с досъдебно производство ЗМ №
2733/2011 г. и НОХД № 946/2013 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва
върху горепосочените суми, считано от 24.04.2017 г. до окончателното им
изплащане, като исковете са отхвърлени съответно за неимуществени вреди – за
разликата над уважения размер от 5000 лева до пълния предявен размер от
25 000 лева, а за имуществените вреди – за разликата над уважения размер
от 1350 лева до пълния предявен размер от 1950 лева.
Въззивникът
излага съображения за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната
част с искане да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени като
неоснователни, а при условието на евентуалност претендира намаляване размера на
присъдените обезщетения. Поддържа, че по делото не е доказано, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, който първоинстанционният
съд е приел. Посочва, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди,
който СРС е определил, е значително завишен и не съответства на чл. 52 от ЗЗД. Излага,
че районният съд неправилно е приел за доказан размерът на имуществените вреди,
претърпени от ищцовата страна. В тази връзка счита за неточно възприетото в
обжалваното решение, че договорът за правна защита и съдействие, намиращ се на
л. 150 от ДП, установява наличие на уговорено и заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, като твърди, че този договор няма характер на разписка за
извършено плащане, тъй като в графите „платена сума“, „в брой“ и „по сметка“
липсва отбелязване на сума.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК ищецът Й.И.Й., чрез пълномощника си адв. Г.В. от САК, е
депозирал отговор на въззивната жалба. В него се навеждат съображения за
неоснователност на въззивната жалба и се моли за оставането ѝ без
уважение. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
частично неправилно, съображенията за което са
следните:
Предявени са
искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди,
претърпени вследствие незаконно обвинение в извършване на престъпление. Отговорността по ЗОДОВ има обективен
характер – възниква при наличие на изрично предвидените в специалния закон
предпоставки и не е обусловена от наличието на вина /виновно поведение/ от
страна на конкретното длъжностно лице, причинило с поведението си вредата – чл.
4 от ЗОДОВ, докато деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД е виновна
отговорност – обусловена е от виновно поведение на причинителя на вредата, вкл.
в хипотезата на обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, като вината се
предполага до доказване на противното, съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, П. или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или, поради
това че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
В хода на
първоинстанционното производството безспорно е установено, че на ищецът е било
повдигнато обвинение за престъпление по чл.
216, ал. 1 от НК, по което впоследствие същият е бил оправдан с влязла
в сила на 24.04.2017 г. присъда от 03.02.2016 г., постановено по н.о.х.д. №
9461/2013 г. по описа на СРС, поради което настоящият състав намира, че са
налице предпоставките на горната разпоредба за ангажиране на отговорността на
ответника П. на Република България.
С дадените
разяснения с т. 3 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК
е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена
последица от увреждането - чл. 4 от ЗОДОВ. Според установената съдебна практика
на Върховния касационен съд по приложението на чл. 2 от ЗОДОВ и на чл. 52 от ЗЗД, държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на
причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и
претърпените вреди, и се определя по справедливост. Понятието „справедливост“
по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката
на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. В мотивите
си съдилищата трябва да посочват конкретните обстоятелства и значението им за
размера на неимуществените вреди - конкретни факти, относими към стойността,
която засегнатите блага са имали за своя притежател.
При определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази
най-напред каква е тежестта на повдигнатото обвинение, неговата
продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на
неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за
процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв
интензитет са извършените действията по разследването с участието на
обвиняемия, ефектът на всички тези действия върху ищеца и средата му. От
значение са продължителността на наказателното преследване, личността на
увредения и притежаваният от него авторитет в обществото, настъпилите промени в
отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се
отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото
наказателно производство върху душевното му състояние, дали незаконно обвинение
за умишлено престъпление е в област, която е професионалната реализация на
обвиняемия. Съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения,
начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението
му в обществото, работата му, публичното разгласяване на обвинението и др. под.
В
разглеждания случай на ищеца му е било повдигнато обвинение за извършено от
него престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, за което законодателят е предвидил наказание до пет години лишаване от
свобода, поради което по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК посоченото обвинение не
е за тежко престъпление. Настоящият съдебен състав намира, че продължителността на наказателното производство в случая е малко
над четири години – за периода от 12.02.2013
г., когато на Й.Й. му е предявено постановлението за привличането му в
качеството му на обвиняем, до 24.04.2017 г., когато е влязла в сила присъда от
03.02.2016 г., постановено по н.о.х.д. № 9461/2013 г. по описа на СРС. В тази връзка
съставът на СГС не споделя извода на районната съдебна инстанция, че в
разглеждания случай наказателното производство е продължило около шести години.
Действително, досъдебното производство по наказателното дело е било образувано
с постановление от 18.08.2011 г., но същото е било образувано срещу неизвестен
извършител за престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, поради което към този
момент реално не са били предприети действия спрямо Й.Й., които да могат да
бъдат определени като такива, сочещи за ангажиране на наказателната му
отговорност. Като такива не биха могли да бъдат счетени и проведените с
последния на 16.09.2011 г. разпит и на 31.01.2013 г. очна ставка, тъй като в
тези процесуално-следствени действия ищецът е участвал в качеството му на
свидетел по досъдебно производство, което се води срещу неизвестен извършител.
Затова СГС намира, че най-ранната дата, от която следва да бъде преценявана
продължителността на срока на наказателното производство с оглед определяне
справедливия размер на претендираните неимуществени вреди, е тази, на която на Й.Й.
му е предявено постановлението за привличане в качеството му на обвиняем –
12.02.2013 г., защото именно това е моментът, в който реално се е стигнало до
засягане на личната сфера на ищеца.
Установено е също така, че по
отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“, която
противно на възприетото от СРС е била с продължителност от три години – от
06.02.2013 г. до 03.02.2016 г., която според настоящия съдебен състав не е
довела до съществени ограничения и значими отклонения от нормалния живот на същия.
От своя страна,
фактическите твърдения за претърпени от Й.И.Й. неимуществени вреди, изразяващи
се в накърняване на честта, достойнството и доброто му име, причиненият му
стрес, чувство на неудобство и срам, се установяват, според настоящия състав,
чрез показанията на свидетеля С.Н.Д.. СГС съобрази също така и обстоятелствата,
че ищецът не е осъждан и е имал добросъвестно процесуално поведение в хода на
наказателното производство.
Вземайки предвид
всичко гореизложено съставът на СГС намира, че в
процесния случай справедливият размер на претендираното от Й.Й. обезщетение за неимуществени вреди възлиза на
сумата от 4 000 лева общо, която отговаря на принципа на справедливостта,
прогласен в чл. 52 от ЗЗД, и която сума е достатъчна за пълно обезщетяване на
всички неимуществени вреди, търпени от ищеца като последица от неоснователно
повдигнатото срещу него обвинение, доказани по несъмнен начин в производството.
Така, с оглед различните
изводи, до които достигна въззивният съд, първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частта, в която исковата
претенция за неимуществени вреди е уважена за сумата над 4 000
лева до присъдения от СРС размер от 5 000 лева, като в тази част искът
следва да бъде отхвърлен.
Настоящият
съдебен състав намира за правилна преценката на районната съдебна инстанция за
основателност на исковата претенция на ищеца за обезщетение на претърпени от
него имуществени вреди до сумата от 1 350 лева, изразяваща се в заплатени
адвокатски възнаграждения за осъществяване на защитата му по наказателното
производство. В тази връзка не може да бъде споделен доводът на жалбоподателя,
че договорът за
правна защита и съдействие, намиращ се на л. 150 от ДП, не установява наличие
на уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение, тъй като този
договор няма характер на разписка за извършено плащане. Действително, в
коментирания договор изрично предвидените графи „платена сума“, „в брой“ и „по
сметка“ не са надлежно попълнени. Въпреки това обаче от неговото съдържание е
несъмнено обстоятелството, че договореното между страните възнаграждение е в
размер на 350 лева и същото е заплатено в брой, защото именно тези обстоятелства
са отразени в т. III „Договорно
възнаграждение“ от договора. Поради което настоящият съдебен състав намира, че
коментираният договор има характер на разписка, удостоверяваща факта на
плащането.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат разноски съразмерно на уважената
част от исковете. В първоинстанционното производство са претендирани такива в
размер на 710 лева, от които 700 лева за платено адвокатско възнаграждение и 10
лева за платена държавна такса. Същите, определени съразмерно на уважената част
от исковете, възлизат общо на 140,95 лева, поради което решението
следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за
разликата над 140,95 лева до присъдения от СРС
размер от 163,30 лева.
Страните не претендират разноски за въззивното
производство, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 52173 от 27.02.2019 г., постановено по гр. д. № 10641/2018 г., по описа на СРС, 120-ти състав, в обжалваната част, в която ответникът П.НА Р.Б.е осъден да заплати на Й.И.Й., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ сумата над 4 000 лева до присъдения от СРС размер от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от повдигнато му обвинение, по което впоследствие е оправдан с влязло в сила решение № 497/24.04.2017 г. по ВНОХД № 600/2017 г. на СГС, НО, XV въззивен състав, както и в частта, в която ответникът П.НА Р.Б.е осъден да заплати на Й.И.Й., ЕГН **********, сумата над 140,95 лева до присъдения от СРС размер от 163,30 лева – разноски по делото и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Й.И.Й., ЕГН **********, срещу П. на Република България,
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ за заплащане на сумата над
4 000 лева до присъдения от СРС размер от 5 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от повдигнато му
обвинение, по което впоследствие е оправдан с влязло в сила решение №
497/24.04.2017 г. по ВНОХД № 600/2017 г. на СГС, НО, XV въззивен
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52173 от 27.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 10641/2018 г., по описа
на СРС, 120-ти състав, в останалата обжалвана част.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.