Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 24.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3031 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.10.2019 год., постановено
по гр.дело №6747/2017 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, Е.С.Г. е осъден да
заплати на Г. Ф. по иск с правно основание чл. 91, ал. 1, изр. 1 вр. с чл. 88,
ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗЗ /отм./ вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от 4 554.15 лв., представляваща платено от ищеца обезщетение за
причинени на Р.Х.М. имуществени вреди при пътнотранспортно произшествие /ПТП/,
настъпило на 21.11.2003 год. в гр.София, по вина на ответника при управление на
лек автомобил „Опел Вектра“ с рег.№* *****, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.02.2017 год. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 1 017.55 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Е.С.Г.. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не притежавал
активна процесуална легитимация по спора. За встъпването на правата на
увреденото лице следвало Г. Ф. а е заплатил обезщетение и това обезщетение да е
платено именно на увреденото лице /а не на трето лице/. Ищецът твърдял, че е
заплатил на 21.02.2012 год. процесната сума по сметка на частен съдебен
изпълнител Р.М., но липсвали доказателства, сочещи, че тази сума е получена от
увреденото лице. Следователно за ищеца не бил налице правен интерес от
търсената защита. Първоинстанционният съд се бил произнесъл свръхпетитум,
доколкото бил присъдил в полза на ищеца и законна лихва, считано от 02.02.2017
год. до окончателното плащане на сумата от 4 554.15 лв. Плащането на
процесната сума по сметката на частния съдебен изпълнител било направено без
връзка с щета №257 от 31.05.2004 год. и съдебните производства, които ищецът
твърдял, че са водени по повод на тази щета. Нямало доказателства, че
изпълнителното дело е образувано за събиране на вземания, свързани с тази
преписка по щета. Не било ясно и кое точно е увреденото лице. Г. Ф. не бил
обжалвал решението по гр.дело №16351/2008 год. по описа на СРС, 74 с-в, като
бездействието му и отказа да заплати по извънсъдебен ред обезщетението били
единствената причина за увеличаване на размера на дължимата сума /лихви,
разноски, разноски по изпълнението/. Във връзка с направеното възражение за
погасителна давност, неправилно СРС бил приел, че тя тече от 22.02.2012 год. В разглеждания
случай давностният срок по чл. 110 ЗЗД бил започнал да тече от откриването на
дееца съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД – както спрямо пострадалия,
така и спрямо встъпилия в неговите права /ищеца/. Т.е., както продължителността
на давностния срок, така и неговият начален момент се определяли от нормите на
непозволеното увреждане. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
искът – отхвърлен.
Ответникът
по жалбата Г. Ф. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск. От
събраните по делото доказателства било видно, че присъдените с влязло в сила
решение обезщетение, лихва и разноски в общ размер на 4 554.15 лв., за
които бил издаден изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело по
описа на частен съдебен изпълнител Р.М. било заплатено от ищеца на 22.02.2012
год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 91, ал. 1, изр. 1 вр. с чл. 88, ал.
1, т. 1, б. „б“ ЗЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Застраховането срещу гражданска
отговорност е правоотношение, по силата на което застрахователят се задължава
да обезпечи застрахователна закрила срещу риска от възникване на гражданска
/деликтна/ отговорност в тежест на застрахования, като при настъпване на
застрахователното събитие, плаща дължимото от последния обезщетение за вредите,
причинени на трети лица. С оглед изложеното застрахователното събитие при тази
застраховка, като проекция на застрахователния риск, е възникването на
гражданска отговорност в тежест на застрахования. Тя е материално
правоотношение между отговорното лице и пострадалия и възниква при
реализирането на елементите на нейния фактически състав – противоправно деяние,
вина, вреда и причинна връзка. Този фактически състав поражда правоотношение
между застрахования и пострадалия от една страна, а от друга въздейства върху
застраховането срещу гражданска отговорност, като трансформира задължението на
застрахователя да носи риска, в задължение да плати застрахователно обезщетение
на трето лице, а в случай на удовлетворяването му от застрахования – на последния.
Следователно отговорността на застрахователя възниква на основание
застрахователно правоотношение, а отговорността на причинителя на непозволеното
увреждане на основание деликт. Посочената застраховка може да бъде както
доброволна, така и задължителна. Разпоредбата на чл. 77, ал. 1, т. 1 ЗЗ /отм./
предвижда като задължителна застраховката “Гражданска отговорност” на
собствениците, ползвателите, държателите и водачите на МПС, а от своя страна
чл. 88, ал. 1, т. 1 ЗЗ /отм./ установява
задължение на Гаранционния Ф. да изплаща обезщетение по застраховката “Гражданска
отговорност” в следните случаи: б. „а“ – за
неимуществени вреди – когато причинителят на щетите не може да бъде
установен и б. „б“ – за неимуществени и имуществени вреди – когато причинителят
не е имал застраховка или не е бил правоспособен водач.
След изплащането на обезщетението по чл. 88, ал. 1, т. 1 ЗЗ /отм./ Гаранционният Ф. встъпва в правата на увреденото лице до размера на
платеното – чл. 91, ал. 1, изр. 1 ЗЗ
/отм./.
Следователно встъпването в правата
на увреден от страна на Гаранционния Ф. срещу деликвента се обуславя от
установяването в разглеждания случай на две групи факти: 1/ възникнали права на
увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.,
че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно
поведение и 2/ плащането на обезщетение за настъпилите имуществени вреди на
увредения от страна на ищеца /доказването на тези правопораждащи факти е в
тежест на ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Твърдението за липсата към момента
на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка, който да
покрива отговорността на причинителя на вредите е за отрицателен факт, поради
което ответникът, ако твърди противоположния положителен факт, носи тежестта да
го докаже на основание чл. 154, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай по делото са
доказани противоправността на увреждащото поведение на ответника при управление
на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег.№С *****, причинените имуществени вреди на
собственика на увреденото превозно средство – Р.Х.М., както и техният размер – 1 680
лв., тъй като е налице влязло в сила съдебно решение по гр.дело №15351/2008
год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в. Ответникът по посоченото дело Г. Ф. /който е
ищец по настоящото/ по реда на чл. 219, ал. 1 ГПК е привлякъл като трето
лице-помагач Е.С.Г. /ответник по настоящото дело/, който е бил конституиран в
това качество. Доколкото страните по настоящото дело са били съответно подпомагана
и подпомагаща страна по другия исков процес, между тях важи обвързващата сила
на мотивите към постановеното решение – чл. 223, ал. 2 ГПК. В този смисъл това,
което съдът е установил в мотивите е задължително за ответника по настоящото
дело Е.С.Г. и съответно ищецът не е необходимо отново да доказва основанието и
размера на обезщетението за имуществените вреди, претърпени от третото лице.
По делото не проведено успешно
обратно доказване от страна на ответника, че към момента на настъпването на процесното
ПТП – 21.11.2003 год., като водач на МПС, е имал сключена застраховка „Гражданска
отговорност”.
Установено е също така, че въз
основа на влязлото в сила решение по гр.дело №15351/2008 год. по описа на СРС,
ГО, 74 с-в, в полза на Р.Х.М. е бил издаден на 06.01.2012 год. изпълнителен
лист срещу Г. Ф. за присъдените суми: 1 680 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2008 год. до
окончателното изплащане, 500 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 22.04.2004 год. до 04.06.2008 год. и 366.57 лв. – съдебни
разноски. В тази връзка е било образувано изпълнително дело №20127900400302 по
описа на частен съдебен изпълнител Р.М., с рег.№790 на КЧСИ, като въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото и заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи
на кредитиране, въззивният съд приема за доказано, че на 22.02.2012 год. ищецът
е превел по банков път по сметката на посочения частен съдебен изпълнител сума
в общ размер на 4 554.15 лв., от която 1 680 лв. – главница, 733.49
лв. – лихва и 2 140.66 лв. – разноски, която сума съответно е била заплатена
на взискателката Р.Х.М., поради което и изпълнителното дело е било прекратено.
В този смисъл и на основание чл. 91,
ал. 1 ЗЗ /отм./ ищецът е встъпил в правата на увреденото лице до размера на
платеното. Ответникът дължи да му възстанови процесната сума, съставляваща сбор
от всички суми за обезщетение, лихва и разноски, които ищецът е платил на
пострадалата вместо него.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че не носи отговорност за платените от ищеца лихви и разноски,
защото той е допринесъл със своето поведение за завишаване на дължимата сума.
Ответникът в настоящото производство е следвало да изчерпи по проведеното
гр.дело №15351/2008 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, като трето лице-помагач всички възражения,
които биха осигурили благоприятен резултат на подпомаганата страна, като не би
могъл да черпи права от процесуалното си бездействие. А платените суми за
съдебни разноски и разноски по изпълнението представляват разходи, които Ф.ът е
направил за определяне и изплащане на обезщетението – виж чл. 31, ал. 10, т. 1
от Правилника за устройство и дейността на Г. Ф..
В този смисъл релевираната претенция
се явява изцяло основателна и подлежи на уважаване, ведно с претендираната законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане /виж петитума на исковата молба/.
Своевременно релевираното от ответника
възражение за погасителна давност се явява неоснователно, поради следните съображения:
Правото на Гаранционния Ф. – чл. 91,
ал. 1 ЗЗ /отм./ да иска от деликвента обезщетението, което е платил на
увреденото лице в резултат на виновно предизвикано от него ПТП и да встъпи във
всички права, които то има срещу прекия причинител на вредата, е аналогично по
съдържание и правна характеристика със суброгационното право на застрахователя,
изплатил обезщетение на правоимащия въз основа на съществуващата застраховка
„Гражданска отговорност“ – арг. от чл. 402 ТЗ /отм./. Поради това и в случая
намират приложение задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 14 от Постановление
№ 7/77 год. от 04.10.1978 год., Пленум на ВС, според които за регресните искове
важи общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от
момента на изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Т.е.
щом основанието на регресните суброгационни искове, които застрахователят
предявява, възниква от друг спрямо застрахователното правоотношение фактически
състав, в който като елемент се включва и изплащане на сумите на правоимащите
лица, то за тези искове тече не само различна по продължителност, спрямо
специалната застрахователна давност, погасителна давност, но е различен и
началният й момент, който е от изплащане на застрахователното обезщетение, в
случая приравненото на него право, от Гаранционния Ф.. В частност петгодишният давностен
срок не е изтекъл, тъй като плащането на процесната дума е извършено от ищеца
на 22.02.2012 год., а исковата молба е подадена на 02.02.2017 год., както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и 8 жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за назначения му особен представител
в размер на 300 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение /чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.10.2019 год., постановено по гр.дело №6747/2017
год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в.
ОСЪЖДА Е.С.Г. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Г. Ф., с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за назначения му особен представител в размер на
300 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/