Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.***, 09.05.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
***ски
районен съд, ІІ-ри граждански състав, в публично съдебно заседание на десети
април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ДИЛОВА
при участието
на секретаря А.Х.,като разгледа докладваното
от съдията Дилова гражданско дело № 737 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД.
Производството
е образувано по искова молба, предявена от ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление *** против ***, в която се
твърди, че между ответникът и *** на 15.04.2013г. бил сключен договор за
предоставяне на мобилни услуги, а именно заявление/договор № 461007408305042011 - 21712492 за срок от 12 месеца, договор 4610074083011022013 – 27054412 за срок от
12 месеца, договор 461007408311022013 - 27054491 за срок от за срок от 24
месеца.Твърди се, че за ползваните услуги
са били издадени фактури№ *********/22.01.2014г. на стойност 22,60 лв, №
**********/22.11.2013г на стойност 22,60
лв и № **********/22.01.2014г. на
стойност 200,82 лв., които към настоящия момент не са платени. Твърди се, че
общия размер на неплатените фактури е 239,64 лв, върху която ответникът дължи и
лихва за забава в размер на 79,41лв. Ищецът твърди, че на
29.05.2015г. между *** и *** се е сключил Договор за прехвърляне на вземания, по
силата на който последното дружество придобило вземанията по посочените фактури
и в качеството си на пълномощник на цедента уведомило длъжника за извършената
цесия. Твърди се, че на
12.05.2016г. *** прехвърлило всички свои вземания по горепосочения договор на ***.
Посочва, че цедентът *** е уведомил длъжника за
извършената цесия с подаване на заявление по чл. 410 ГПК. На 07.07.2016г. било
депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
посочените суми, като по образуваното ч.гр.д. 8552/2016г.
по описа на РС ***, била издадена заповед за изпълнение. Твърди се, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение за недължимост, поради което ищецът предявил настоящия
установителен иск. С оглед гореизложеното
ищецът моли да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 239,64
лв главница /по месечни сметки №**********/22.11.2013 г. и №
**********/23.12.2013 г., **********/22.01.2014г/ и сумата 79,41 лв лихва за забава за периода от
падежа на всяка от фактурите до 07.11.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното
й изплащане.Претендира и направените деловодни разноски, както разноските от
заповедното производство.
В срока
по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска
като неоснователен. Твърди, че за периода
21.10.2013-21.12.2013г не е ползвал интернет услуга, за което *** е уведомено. Твърди, че задължението по
фактура ********** за периода 22.12.2013г.-21.01.2014г. е за неустойка, за
което няма искане от ищеца. В допълнително становище представено по делото
прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие със
ЗЗП. Твърди,
че ищецът няма качеството на
кредитор, тъй като не е уведомен
за прехвърлянето на вземането С оглед
гореизложеното моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр.
чл. 12 ГПК, намира следното:
От
приложеното ч.гр.д. № 8552/ 2016 г. на ПлРС, се установява, че в полза на ищеца е издадена
Заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за
сумата от сумата от 16,22 лева главница, 5,66 лева лихва за забава за периода
11,12,2013 г. – 07,11,2016 г., 22,60 лева главница, 7,66 лева лихва за забава
за периода 11,01,2014 г. – 07,11,2016 г., 200,82 лева главница, 66,09 лева
лихва за забава за периода 10,02,2014 г. – 07,11,2016 г., законна лихва от
21,11,2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 25,00 лева деловодни
разноски за държавна такса и 300,00 лева за юрисконсултско възнаграждение. Срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника,
подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, като след това ищецът е предявил иск по
чл. 422 за установяване на вземането си. Искът е предявен в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК, поради което е допустим.
Видно от представения по делото договор е, че на
29.05.2015 г. между цедента *** и цесионера *** е сключен договор за цесия, с
който цедентът е прехвърлил на цесионера вземания посочени в приложения № 1.1 и
1.2. Съгласно т.1.7 от договора, „Приложение №1” означава приложение № 1.1 и
1.2 съдържащи списък/таблица в електронна форма, съдържащ информация за
вземанията и съответно всеки един от длъжниците по тях – име/фирма, ЕГН и
ЕИК/БУЛСТАТ, адрес на длъжника, с който разполага цедентът, фактурирани
вземания на цедента и дължима сума, представляващо неразделна част от
договора. По делото не са представени
въпросните Приложения №1.1 и 1.2, нито дори опис на съдържанието му, от които
да може да се извлече поне най - обща информация за вземанията, предадена в
електронна форма – длъжници, размер на прехвърлените задължения. По делото е представено извлечение от Приложение №
1 с имената на длъжниците и размера на
вземанията към Договор за прехвърляне на вземания сключен между *** и ***, като
е посочено, че е прехвърлено задължение към Ц.Д. в размер на 239,64 лв., по
делото е приложено уведомление до ответника, но по делото няма представени
доказателства, че уведомлението е връчено и ответникът е узнал за извършената
цесия.
С договор
за цесия от 12.05.2016 г. *** е
прехвърлило на ищеца вземания описани в
приложение № 1, което е приложено към делото и в което под № 195 фигурира името на ответника.
С оглед на изложеното съдът намира, че ищецът е
придобил вземането на БТК към ответника. По делото е приложено уведомление
от цедента до ответника, но от
представените доказателства не се установява, то да е достигнало до ответника.
Съгласно практиката на ВКС обаче, с получаване на исковата молба, към която е
приложено самото уведомление, се приема, че съобщаване на цесията е извършено
редовно, а в настоящия случай е точно така, тъй като на ответника редовно е
връчен препис от исковата молба ведно с приложенията към нея. В този смисъл
изходящите от цедента уведомления, приложени към исковата молба на цесионера, и
достигнали до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.3, прeдл.първо от
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Съдът намира, че от представените доказателства не се
установява съществуването и
изискуемостта на вземането, което се твърди да е цедирано.По делото са
представени три фактури /месечни сметки/,фактури№
*********/22.01.2014г. на стойност 22,60 лв, № **********/22.11.2013г на
стойност 22,60 лв и № **********/22.01.2014г. на стойност 200,82
лв, вкл. за неустойка. По
делото
не се установи и факта, че
доставчикът на услугата е бил изправна страна по договора. Именно в такава
насока са и направени възражения от страна на
ответника - че не е ползвал интернет
услугата за периода 21.10.2013г-21.12.2013г, върнал е модема и е уведомил БТК в
техен офис Представените договор и общи условия
установява само наличието на облигационна връзка (което по принцип не се
спори), но не и изпълнение на задълженията на страните по нея. От така представените фактури не се установява
изправността на цедента по договора , а именно, че е предоставил услугата през
отчетния период и че това е нейната цена.
По делото не
са ангажирани убедителни
доказателства от страна
на ищеца, че ответникът дължи
някакви месечни такси
по договора за предходни периоди,
включени в рамките
на срока на
действието му. Представените по делото фактури не могат да
установят факта, че ответникът действително е
ползвал услугите на оператора и
то на посочените в тях стойности, тъй
като те
са едностранно съставена, съдържа изгодни за представилата ги страна
твърдения и няма
данни да са
подписани, приети или задължението да е признато по друг начин от
насрещната страна. Не се установява и договорът да е предсрочно прекратен, за
да е дължима неустойката при подобна хипотеза, каквато е посочена във
фактура № **********/ 22.01.2014г., нито се излагат твърдения и
се представят доказателства за нейния размер и период на начисляване.
Ответникът е направил възражение за нищожност на
клаузата за неустойка в сключените между него и ***, поради противоречие със
ЗЗП. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита,
че ищецът притежава качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
На ищеца в качеството на физическо лице е предоставена телекомуникационна услуга
– телефон и интернет. Разпоредбата на
чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "
неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава
неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Процесният
договор е сключен при предварително определени условия от едната страна- ищецът кредитор клаузи на договора. Безспорно
се установи, че представеният от ищецът
бланков договор не е бил предмет на предварително договаряне между двете
страни. Ищецът не е имал възможност да влия върху съдържанието му. Не се
установи атакуваната клауза на договора, да е била индивидуално договорена.
Липсват такива както твърдения, така и доказателства от ответната страна.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО н Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов
чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр.64/2007 г./Според чл. 3 от Директивата
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която
е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на
чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик
твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт.
В случая с оглед начина на попълване на проектодоговора и обстоятелството,
че полетата се попълват от представител на ответника-търговец говори, че ответникът не е имал възможност да
изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за неустойка. Поради изложеното съдът
приема, че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по т. 5
от договора, касаеща дължимата
неустойка. В този смисъл е и
разпоредбата на чл.146 от ЗЗП, съгласно и която самата тежест на доказване за
индивидуално договаряне е в тежест на търговеца, каквито доказателства по
делото няма. В случая, самият начин на сключване на договора поставя в
изключително неблагоприятно положение потребителят спрямо търговеца, което
противоречи на добросъвестността. Съдът приема, че клаузата за неустойка е
неравноправна, поради което е и нищожна. С оглед изложеното съдът намира, че главният иск по чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.
79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Оттук следва и
неоснователността на кумулативно обективно съединения с него акцесорен иск по
чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените по делото разноски в размер на 400 лв съгласно представения списък
на разноските .
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление *** представлявано от *** против Ц.С.Д. ЕГН
********** ***, с петитум да се признае за установено, че дължи на ищеца
сумата от 16,22 лева главница, 5,66 лева лихва за забава за периода 11,12,2013
г. – 07,11,2016 г., 22,60 лева главница, 7,66 лева лихва за забава за периода
11,01,2014 г. – 07,11,2016 г., 200,82 лева главница, 66,09 лева лихва за забава
за периода 10,02,2014 г. – 07,11,2016 г., законна лихва от 21,11,2016 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 25,00 лева деловодни разноски за
държавна такса и 300,00 лева за юрисконсултско възнаграждение, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 8552/2016г. по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление *** представлявано
от *** против Ц.С.Д. ЕГН ********** ***, направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред ***ски
окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :