Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І г.о., 8 с-в, в открито заседание, проведено седми юни, през две хиляди
и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН
КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Нина Светославова,
като изслуша
докладваното от съдията гр. д. № 7058 по
описа на състава за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с обективно
съединени отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК и при условията на евентуалност, с иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „М.“ ЕООД
поддържа твърдение, че по повод сключения между него и ответника М.НА И.
Договор № BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за
изпълнение на проект „Просперитет чрез придобиване на независимост и грижа за
персонала“ възникнал спор, относно
задължение на ищеца за връщане на сумата от 26 400 евро, представляваща
авансова вноска на одобрена финансова помощ. Въпреки влезлите в сила
съдебни актове (Решение №5550/17.05.2013г. по гр.д. № 4453/2012г. на 59 с-в при
СРС, потвърдено с Решение № 6801/08.10.2015г. по гр.д. № 9680/2013г. на ІІа при
СГС), чиито правни последици обвързвали страните с възприетото от съда правно
положение - че ищецът е изпълнил изцяло и надлежно споменатия договор, поради
което е надлежно легитимиран да получи от ответника пълния размер на
уговорените в този договор суми - ответникът неоснователно продължавал да
поддържа твърдението, за съществуването на изискуемо задължение на ищеца - да
върне споменатата сума от 26 400 евро, представляваща авансово плащане по Договор
№ BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149. Спорът между страните, относно съществуването на
задължение на „М.“ ЕООД за споменатата сума, бил обективиран писмено в
съдържанието на Акт № 40/08.03.2011г. за установяване на частно държавно
вземане и в Писмо /уведомление/ с изх. № К-26-М-21/21.01.2016г., адресирано от
Главния директор на ГД „ЕФК“ при ответника. При това, доколкото имуществото му
било заплашено от принудително изпълнение, а самият той – поставен пред
откриване на производство по
несъстоятелност - ищецът сам внесъл по сметка на Националната агенция по
приходите сумата от общо 8 000 лева, тъй като към него било насочено
изпълнението въз основа на Акт № 40/08.03.2011г. за установяване на частно
държавно вземане. Сумата била недължимо внесена още в момента на внасянето й, поради
което подлежала на връщане. При
изложените фактически твърдения, ищецът претендира преимуществено да бъде установено в отношенията между него и
ответника, че ищецът не дължи на
ответника връщане на сумата от 26 400 евро, получена авансово по
Договор № BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149 и при условията на евентуалност (според уточнителните
молби с вх. № 159371/27.11.2017г. и с вх. № 164172/05.12.2017г.) - претендира
да бъде осъден ответника, да му заплати внесената при начална липса на
основание сума от общо 8 000 лева, по
Акт № 40/08.03.2011г. за установяване на частно държавно вземане в полза на
ответника. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира
за осъждане на ответника да му заплати направените съдебни разноски.
Исковата претенция е оспорена от ответника М.НА
И., по съображения, които са изложени в подадения отговор на исковата молба.
Ответникът поддържа твърдение, че оспорваното задължение е изискуемо и се дължи
от ищеца, независимо от обстоятелството, че между същите страни е приключил
друг съдебен спор. При това посочва, че силата на пресъдено нещо на предходно
съдебно решение, с което Министерството на икономиката е осъдено да заплати на
ищцовото дружество остатъка т.е. уговореното извън авансово заплатената сума на
основание един и същи договор, не обхваща и вземането, което е предмет на
настоящия правен спор и което било заплатено авансово. Оспорва тезата на ищеца,
че сумата от 8 000 лева била внесена в НАП без основание. Моли за
отхвърляне на главния и на евентуално съединения с него искове. С оглед очаквания изход от
делото, ответникът претендира за осъждане на ищеца, да му заплати направените
съдебни разноски.
Съдът, като прецени
доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал.3 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Съдържанието на приети
като доказателства препис от Договор № BG 2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149 за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ за изпълнение на проект „Просперитет чрез
придобиване на независимост и грижа за персонала“ и неговите приложения, сред
които и представени приложения /стр. 94-142 от делото/ установява съдържанието
на възникналото по силата на договора правоотношение, включително правата и
задълженията на страните.
За целите на
разрешаването на спора, следва да се отбележи, че в Раздел ІІ /Описание на
проекта/ е описана дейността по „Сертифициране
на СУЗБУТ съгласно Стандарт OHSAS 18001:2007“, както и дейността по
сертификация (стр.112 от настоящото дело). В съдържанието на чл.12.2. от приложените към договора Общи условия към финансираните договори по
процедури за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ „Подкрепа за
повишаване на конкурентноспособността на българските предприятия“ е
посочено че принципно допустими разходи, са разходите от упълномощен сертифициращ орган.
Процесуалните становище
на страните в спора, както и представените от ищеца преписи от разменена
кореспонденция, мотивира еднозначен извод за това, че страните не спорят
относно следната фактическа обстановка, при която се развива правния спор:
Изпълнителна агенция
„ФАР“ при М.НА И., в качеството му на
страна по сключения договор за безвъзмездна финансова помощ, е превела на „М.“
ЕООД като бенефициент авансово сумата от 26 400 евро, които са били
усвоени, но в последствие не одобрява за допустими извършените от бенефициента
разходи по повод дейности за внедряване на СУЗБУТ по Стандарт OHSAS 18001:2007, доколкото не признава
представения пред него и издаден от „С.И.Б.“ ООД сертификат. Мотивите за неодобрението
се свеждат до становището на ответника, че издателят на представения сертификат
„С.И.Б.“ ООД не е акредитирана организация за издаване на необходимия тип
сертификат, съгласно изискванията на националното и европейското
законодателство. За този извод, ответника се позовава на съдържанието на прието
като доказателство писмо с вх. №
12-00742/12.07.2010г. от Изпълнителна агенция „Българска служба за
акредитация“, според което дружеството „С.И.Б.“ ООД не е акредитирано нито от
ИА „Българска служба за акредитация“, нито от UKAS съгласно изискванията на БДС ЕN ISO/IEC 17021:2007, тоест, че е издало представения на „М.“ ЕООД сертификат, без да е
акредитирано за тази конкретна област на сертификация.
Последица от това
неодобрение е непризнаването на успешното приключване на дейността, финансирана
от процесния договор, за която е отпусната безвъзмездна финансова помощ, което
на свой ред е свързано с непризнаване на извършените финансови разходи, покрити
чрез направеното авансово плащане по договора. В тази връзка е направеното стандартно
писмено искане – покана към бенефициента „М.“ ЕООД, да възстанови на
договарящия орган, в срок от 10 дни от получаването на искане за това, всички
авансови средства, които са вече усвоени от „М.“ ЕООД, в повече от признатите
разходи. Именно тези авансови средства по същество представлява процесната сума
от 26 400 евро, за която не се
спори, че е била преведена авансово и получена по Договор № BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149, но спорът, за
който настоящият съд е сезиран е относим към съществуването на задължение за възстановяване
на същата сума. Спорът между страните, относно съществуването на такова
задължение на „М.“ ЕООД е възникнал с издаването на Акт № 40/08.03.2011г. за
установяване на частно държавно вземане.
Приетите като
доказателства официално заверени преписи от Решение от 17.05.2013г. по гр. д. №
4453/2012г. по описа на 59 състав при СРС и от Решение от 08.10.2015г. по гр.д.
№ 9680/2013г. съгласно описа на ІІ“А“ отделение при СГС установяват факта, че
съществуващия между страните по настоящото дело правен спор, относно
задължението на ответника да изплати на ищеца сумата от 12 908, 48 лева,
представляваща неплатена част от главницата по Договор № BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149 е бил разрешен по съдебен ред. Съдът е приел, че спорното
задължение на договарящия орган, за заплащане на втората (след процесната тук
авансова) част от финансовата помощ е налице, а в мотивите на своето решение,
при разглеждането на спора, съдът е обсъдил като преюдициален– въпросът за предвиденото
в договора изискване за сертифицирането на разходите, за валидността на
клаузата, индивидуализираща вида на сертификата и въпроса за наличието или
липсата на акредитация на дружеството „С.И.Б.“ ООД, което е издател на
сертификата.
Съдържанието на
споменатите две съдебни решения сочат, че в решаващите си мотиви, съдът възприема
тезата за надлежно изпълнение на процесния Договор № BG 2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149, а при това, че дори
сертификатът да не бил редовен – то бил изтекъл срока за отказ да бъдат
одобрени окончателните разходи, поради което е приел, че „М.“ ЕООД е материално
легитимирано да получи втората част
от дължимото плащане по договора, което е в размер на сумата от 12 908, 48
лева и е осъдил МИЕТ (понастоящем М.НА И.) да заплати тази сума.
При така установената
фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до следните правни
изводи:
Предявените искове са ПРОЦЕСУАЛНО
ДОПУСТИМИ.
Този извод съдът възприема с оглед правните последици на вече постановеното
от ВКС на РБ Определение № 655/16.12.2016г. по ч.гр.д. № 2319/2016г. по описа
на ІІ т.о. на ВКС, с което са дадени задължителни указания в същата насока.
За да се произнесе по основателността на предявения отрицателния
установителен иск, с който е сезиран, настоящия състав на съда взе предвид
следното:
В исковата молба, ищецът е мотивирал твърдението си за
недължимост на процесното парично вземане с правните последици на
влязлото в сила Решение от 08.10.2015г. по гр.д. № 9680/2013г. съгласно описа на ІІ“А“
отделение при СГС. В становището си пред
настоящия съд, ищецът поддържа категорично тезата, че влязлото в сила Решение
от 08.10.2015г. по гр.д. № 9680/2013г. съгласно описа на ІІ “А“ имало обвързваща страните и съда в настоящия
спор сила на пресъдено нещо /СПН/, по отношение на фактите, които са определящи
за настоящия спор. С други думи, ищецът твърди, че след като е бил осъден да
заплати сумата на втория транш по предвиденото финансиране - ответникът не би могъл да оспорва
дължимостта на авансово заплатената сума, защото е обвързан от СПН на
постановеното и влязло в сила съдебно решение.
Тази теза няма как да
бъде споделена.
В действителност,
развилия се правен спор в рамките на гр. д. № 4453/2012г. по описа на 59 състав
при СРС, а по- късно и в рамките на въззивно гр.д. № 9680/2013г. съгласно описа
на ІІ“А“ отделение при СГС е между същите страни, а предметът на делото се
отнася до същото материално правоотношение, което е породено от Договор № BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149, но предметът на спора по делата не е идентичен.
За да се произнесе по
предмета на вече приключилия спор, относно задължението на ответника да
заплати на ищеца сумата от 12 908, 48 лева – съдът, който е разглеждал
спора е обсъдил в мотивите си съществени въпроси за надлежното изпълнение на
договора, което е предпоставка за извършване на плащането. Сред тези въпроси
действително са въпросът за валидността
на клаузата, индивидуализираща вида на представения от ищеца сертификат и въпросът
за акредитацията на дружеството „С.И.Б.“ ООД, което негов е издател. Мотивите на споменатите съдебни решения обаче, никак не се ползват със сила на
пресъдено нещо, противно на тезата на
ищеца.
Както доктрината, така и
практиката на ВКС на РБ отдавна е възприела
категорично становището, че мотивите на съдебното решение представляват формираната воля на
съда, а диспозитива- нейното външно изразяване, следователно, под съдебно
решение следва да се разбира тази част от съдебния акт, с която съдът се
произнася по съществото на спора /диспозитив/. Сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по
съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само изразяват начина на формиране на тази воля /т.нар. път на
логиката/, поради
което те не се ползват със сила на
пресъдено нещо и нямат онази задължителна сила, каквато притежава диспозитивът на решението.
Отделни решения на по-
новата практика на ВКС приемат становището, че макар мотивите на решението да
се ползват с
доказателствена сила, тя не е нито обвързваща, нито задължителна, но може да се
опровергава с всякакви доказателствени средства. ( виж Решение № 57 от 26.02.2018 г. по
гр.д. № 2736/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). Мотивите на едно съдебно решение не обвързват друг съдебен състав с изложеното в тях. Затова и предявявеният друг вид иск, макар и основан на
същото материално правоотношение, следва да бъде доказан по общия процесуален ред, което в случая не е сторено, защото ищецът „М.“
ЕООД явно и категорично поддържа тезата за обвързващата сила на СПН. В тази
връзка, трябва да се посочи категорично, че без убедителни доказателства, които
да послужат за пълно и главно доказване, настоящият
състав на съда не
може да уважи предявения отрицателен установителен иск - „мотивирайки се с препращане“ към мотивите, изложени в решението на друг съд, по
друго гражданско дело, макар и
между същите страни.
Впрочем, в настоящото
производство не бе проведено пълно доказване на значимите за изхода на спора факти, а те са свързани конкретно с надлежното/ ненадлежното сертифициране –
представяне на сертификационно удостоверение на СУЗБУТ (използвана е обревиатурата
в договора), което е предвидено в съдържанието на самия договор като предпоставка/основание
за получаване на пълния размер на предвидената финансовата помощ от
бенефициента.
Ищецът очевидно не е
изпълнил изискванията на ответника, да представи такъв стандартизационен сертификат, който сертификат да е издаден от
упълномощен сертифициращ орган, но пък поддържа и тезата, че надлежното
изпълнение на точно това задължение било обективно невъзможно.
Ненадлежното изпълнение
на това, изрично предвидено в Договор № BG 2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149 задължение на
бенефициента „М.“ ЕООД, на свой ред е дало формално основание на ответника – да
поиска връщане на авансово платената сума
от 26 400 евро.
От формална страна,
щом необходимият сертификат не е представен, то следва извода, че искането за
връщане на авансово платената сума от 26 400 евро е основателно. В
рамките на настоящия спор и пред настоящия съд не бе установена /доказана/
тезата на ищеца, че изискания от договарящия орган стандартизационен сертификат
обективно не би могъл да бъде издаден,
понеже такъв стандарт не съществувал. Както вече беше посочено, споменатата
теза на ищеца не може да бъде възприета „директно“ т.е. без необходимото пълно
и главно доказване от мотивите на вече
постановените решения по друг съдебен спор между същите страни, но с друг
предмет, именно защото мотивите на решенията не се ползват със СПН.
Освен това, при
обсъждане на въпроса за неизпълнението на задължението на „М.“ ЕООД, да
представи изискания от договарящия орган сертификат по Стандарт OHSAS 18000:2007, не може да бъде пренебрегнат факта, че задължението за определен
тип сертифициране не е „наложено“ едностранно от договарящия орган, а е
„заложено“ в изготвения от бенефициента проект за финансиране, с който „М.“
ЕООД е кандидатствало за получаване на финансова помощ. При това положение,
кандидатът за финансиране „М.“ ЕООД би следвало да знае още при сключване на
договора, дали задължението за сертифициране на финансираната по договора дейност
е било обективно възможно и обективно изпълнимо. Възприемането на довод, че
договореното задължение всъщност било невъзможно, би създало очевидни
предпоставки за неизправната страна по договора, да черпи благоприятни правни
последици от факта на договорното неизпълнение и да се игнорира основополагащия
принцип добросъвестност при водене на преговори и изпълнение на сключените
договори.
По всички изложени
съображения и при липса на доказателства за съществуването на факти, които
могат да освободят ищеца от поетото задължение да представи пред ответника,
като договарящ орган изрично изискания определен
тип стандартизационен сертификат,
съдът не би могъл да приеме че връщането
на сумата от 26 400 евро, не се дължи от ищеца. Тъкмо напротив, налага се
извода, че връщането на сумата се дължи, като последица от ненадлежно
изпълнение на договора от страна на бенефициента - точно така, както е
посочено в Акт № 40/08.03.2011г. за установяване на частно държавно вземане и в
Писмо /уведомление/ с изх. № К-26-М-21/21.01.2016г., адресирано от Главния
директор на ГД „ЕФК“ при ответника.
При този краен извод
за предявения отрицателен установителен иск, предявения при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал.1 пр. първо от ЗЗД - за връщане
на недължимо внесената в НАП сума от 8 000 лева, следва да бъде оставен
без разглеждане, понеже не се е осъществило посоченото от ищеца
вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане по същество.
По претенцията за разноски;
С оглед изхода на спора
и при липсата на искане за присъждане на разноски от страна на ответника, за
процесуално представителство от юрисконсулт – разноски не следва да се
присъждат в полза на страните.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „М.“ ЕООД с ЕИК ********* и седалище ***,
срещу М.НА И. със седалище *** отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК - за несъществуване на паричното задължение за
връщане на авансово получената парична сума от 26 400 евро, по Договор
№ BG
2006/018-164.05.01/ESC/G/CSG/-3-149, което задължение е установено с Акт № 40/08.03.2011г. за
установяване на частно държавно вземане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от „М.“ ЕООД с ЕИК ********* и
седалище ***, срещу М.НА И., със седалище *** евентуален
иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. първо от ЗЗД - за връщане на сумата от 8 000 лева, внесена въз
основа на Акт № 40/08.03.2011г. за установяване на частно държавно вземане.
Решението подлежи на въззивно обжалване, с жалба пред Апелативен съд София,
в двуседмичен срок от връчване
на препис от него.
СЪДИЯ: