гр. София, ........................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 16065 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 299271 от 20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 45040/2015 г. по
описа на СРС, ГО, 68 състав, са отхвърлени предявените от ДП „Н.к.ж.и.” срещу „П.”
ЕООД искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 286,
ал. 1 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищцовата страна сбора от
неплатените уговорени месечни вноски, дължими по сключения между страните на
07.10.2010г. договор за наем за
ползването от ответника на недвижим имот, представляващ обект „открита площ –
600 кв.м.” , находящ се в района на жп гара Сливница през
периода от 01.02.2011г. до 15.03.2011г. с общ размер от 2 160 лв (две хиляди сто и
шестдесет лева), и по чл. 92, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД за мораторна неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за забавеното плащане на посочените наемни
вноски, начислена за периода от
26.01.2011 г. до 17.10.2013 г. с общ размер от 4 224,24 лв (четири хиляди
двеста двадесет и четири лева и двадесет и четири стотинки), както и е осъден
ДП „Н.к.ж.и.” да заплати на „П.” ЕООД следните суми: 5078,71 лв (пет хиляди седемдесет и
осем лева и седемдесет и една стотинки), представляващи сбор от платени без
основание суми, подлежащи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
от които: 278,71 лв - платени на
07.10.2010 г. като наем за периода 01-06.10.2010 г. по договор за наем от
07.10.2010 г. между страните; 720 лв. - платени на 20.01.2011 г. като наем за
периода 15-30.03.2011 г. по същия договор за наем от 07.10.2010 г. между
страните, и 4 080 лв – платени на 21.03.2011 г. по фактура № **********/18.03.2011г.
като допълнителен наем съгласно консативен протокол от 21.10.2010 г. за периода
от месец 10.2010 г. до месец 11.2010 г. по
същия договор от 07.10.2010 г.,
и 2374 лв. (две хиляди триста седемдесет и четири лева),
представляващи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата
за периода от 23.03.2011 г. до 16.10.2015 г., заедно със законовата
лихва върху главницата от датата на предявяването на насрещната искова молба -
16.10.2015 г. до окончателното й изплащане.
Срещу решението в частта, в която са
ужавени насрещните искове за сумите от 4 080 лв – платени на 21.03.2011 г. по
фактура № **********/18.03.2011г. като допълнителен наем съгласно консативен
протокол от 21.10.2010 г. за периода от месец 10.2010 г. до месец 11.2010 г.
по същия договор от 07.10.2010 г., и 2374
лв. (две хиляди триста седемдесет и
четири лева), представляващи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата
за периода от 23.03.2011 г. до 16.10.2015 г., е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ДП „Н.к.ж.и.”. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Твърди се, че СРС не е обсъдил възраженията в
огвора на насрещната искова молба и писмените доказателства – Докладна от инж. П.Ц.с
рег. инд № 7020/02.12.2010 г. и Доклад с рег. инд. № 6987/30.11.2010 г. от Р.Д.Д.–
Началник ЖП участък. Аргументира се, че от тези доказателства се установява, че
насрещната страна е ползвала по-голяма от посочената по договор площ не само на
21.10.2010 г. и че извършеното неправомерно демонтиране на част от железния път
и изграждане на ограда от бетонни панели не може да се осъществи за един ден.
Ответникът по
жалбата в законоустановения срок е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който я сопорва като неоснователна.
Решението е
влязло в сила в необжалваната част.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима.
Въззивното решение е обжалвано в частта, в
която СРС е уважил предявените насрещни искове с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 4080 лв. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва.
Възникването на спорното материално право
се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е
постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага
от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание,
т. е. без да е бил налице годен юридически факт.
Безспорен по делото е фактът, че страните
са били в облигационни правоотношения по договор за наем, по силата на който „П.” ЕООД в качеството на наемодател
е ползвал, предоставен му от ДП „Н.к.ж.и.” в качеството на наемодател имот за
периода от 07.10.2010 г. до 15.03.2011 г.
От приетата по делото като писмено
доказателство фактура № **********/18.03.2011г.
се установява, че същата е издадена от ДП „Н.к.ж.и.”
с получател „П.” ЕООД
за удостоверяване задължение за плащане на сумата от 4 800 лв, представляваща
„допълнителен наем съгласно конст. протокол от 21.10.2010 г. за период от
м.10.2010 г. до м.11.2010 г. включително по договор от 07.10.2010 г.”. Не се
спори по делото, че сумата по гореописаната фактура е заплатена от „П.”
ЕООД на ДП „Н.к.ж.и.”. Този факт се установява и от приетата по делото
Съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и
компетентно дадена.
От представения по делото като писмено
доказателство Констативен протокол от 21.10.2010 г., подписан от страните по делото, се
установява, че вместо договорените 600 кв.м. открита площ на 21.10.2010 г. са
заети 1 450 кв.м. площ от наемателя. Спорно по делото е за какъв период
наемателят е ползвал по-голяма площ от уговорената в договора за наем.
Въззивният съд споделя изводът на първоинстанционния, че от констативния
протокол се установява единствено, че в деня на съставянето му е ползвана
по-голяма площ.
От представените по делото Докладна от инж.
П.Ц.с рег. инд № 7020/02.12.2010 г. и Доклад с рег. инд. № 6987/30.11.2010 г.
от Р.Д.Д.– Началник ЖП участък, на които се позовава въззивникът във въззивната
жалба се установява, че са съставени докладна и доклад, в които се твърди за
извършени от наемателя нарушения във връзка с демонтаж на железен път и
поставяне на ограда, които обстоятелства са извън спорния предмет по делото. В
доклада е посочено и че наемателят е ползвал по-голяма площ от предоставената
му съгласно договора за наем, като същото е констатирано с констативния
протокол от 21.10.2010 г. В доклада не се съдържа информация за какъв период е
ползвана по-голяма площ, а единствено, че е установен такъв факт и е изпратена
покана до наемателя да освободи неправомерно ползваното място, като обратната
разписка за получаване на същата не се е върнала. Няма данни в доклада дали към
момента на изготвянето му наемателят продължава да ползва по-голяма площ от
уговорената. В доказателствена тежест на ДП „Н.к.ж.и.” да установи при условията на пълно и главно
доказване, че платената от „П.” ЕООД сума от 4080 лв. е заплатена на годно
правно основание. В тази насока насрещната страна е провела успещно насрещно
доказване за оборване на наличието на такова основание чрез разпита на
свидетелката Е.С.Б., която свидетелства, че е работила в „Товарни превози БДЖ”
в продължение на 12 години преди да се пенсионира, включително е работила пряко
с „П.” ЕООД. Дава показания за наличието на наемни правоотношения между
страните, по силата на които е ползвана от наемателя площ за максимално 6
вагона, като си спомня, че един път е имало превишаване на реално наетата площ,
като тя е писала документите, които са се съставили в тази връзка. Сочи, че
знае, че е имало превишаване, тъй като предишния ден са пристигнали 10 вагона.
Свидетелката не си спомня за друг такъв случай. Съдът кредитира свидетелските
показания като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Поради изложеното въззивният
съд намира, че не е доказано по делото ищецът по насрещния иск да е ползвал за
месеците октомври и ноември 2010 г. по-голяма площ от отдадената му под наем, нито да е
имало уговорка в договора за наем за допълнително заплащане в случай, че се
ползва по-голяма площ. Следователно дори да беше доказано, че ищецът е ползвал
два месеца по-голяма площ то основанието за заплащането не би било наем, а
извъндоговорни отношения поради липса на такъв договор за ползване на площ над
600 кв.м. Поради изложеното СГС споделя извода на СРС, че плащането по
фактурата е извършено без основание.
Основателността на главния иск, води до
основателност и на акцесорния иск за заплащане на лихва за забава. Доколкото
липсват възражения във въззивната жалба относно размера и периода, въззивният
съд не следва да ги обсъжда, тъй като действа като ограничен въззив съгласно
правната уредба на ГПК.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено в обжалваната част, а
въззивната жалба – оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за
въззивното производство има ответникът по въззивната жалба в размер на 700 лв.,
представляващи платено адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 299271
от 20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 45040/2015 г. по описа на СРС, ГО, 68
състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА ДП „Н.к.ж.и.”, ЕИК ******** да
заплати на „П.” ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от
700 лв. (седемстотин лева), представляваща съдебно-деловодни разноски за
въззивното производство.
Решението е взязло в сила в необжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.