Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
20.04.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 19 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 247251 от 17.10.2019г. по гр.д. № 78042/2018г. Софийски районен
съд, 53 състав осъдил „П.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******:
На основание чл. 242, ал. 2, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 236, ал. 1 ЗЗД сумата 8 214 лв., представляваща
неплатена наемна цена, дължима по сключен между страните договор за наем от
08.03.2013г. за ползването на офис, находящ се в гр. София, ж.к. „Лозенец“,
бул. „*******, за периода от месец март 2018г. до месец август 2018г., ведно
със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на
исковата молба - 11.12.2018г., до окончателното плащане; На основание чл. 92 ЗЗД сумата 2 614 лв., представляваща неустойка за
неплатената наемна цена за периода 21.03.2018г. - 20.08.2018г., дължима
съгласно чл. 2, ал. 4 от договора за наем, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г.,
до окончателното плащане; На основание чл. 86 ЗЗД сумата 240 лв., представляваща лихва за забава
върху неплатения месечен наем за периода 21.08.2018г. - 11.12.2018г.; На основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата 3 757.48 лв.,
представляваща консумативни разноски, свързани с използване на вещта, предмет
на договора за наем, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано
от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г., до окончателното
плащане, като отхвърлил този иск за разликата над 3 757.48 лв. до предявения
размер от 4 026.32 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 3 100.34 лв., а ищецът –
да заплати на ответника разноски в размер на 40.88 лв., съразмерно с уважената
и отхвърлената част от исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „П.“ ООД, който го
обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Районният съд не обсъдил задълбочено възражението на
ответника, че ищецът бил длъжен да издаде данъчна фактура, което забавило и
плащанията от страна на ответника. В случая датата на данъчното събитие се
определяла съгласно чл. 25, ал. 4 ЗДДС и наемодателят бил длъжен да го начисли,
независимо дали е получил плащане. За процесния период наемодателят не издал
данъчни фактури и не следвало да е начислено ДДС върху претендирания наем, и
неоснователно се претендирала неустойка върху наемната цена с ДДС. Следвало да
се приеме, че с издаването на фактура и изпращането й на наемателя наемодателят
отправя покана за плащане и цели да постави наемателя в забава, т.е. фактурата
имала действие на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗДД за плащане. Че наемодателят не е
издавал данъчни фактури се установило от приетото заключение на ССЕ. Неправилен
бил и изводът на СРС, че претендираната неустойка не е нищожна като накърняваща
добрите нрави. Уговорената в чл. 2, ал. 4 от договора неустойка за забава в
размер на 0.5 % на ден от стойността на вземането, уговорена без краен срок,
съобразно критериите, посочени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.
д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, значително надхвърляла очакваните вреди и водела
до неоснователно обогатяване на кредитора. Следвало да се има предвид и че
съгласно договора наемодателят имал право на избор да прекрати договора или да
продължи да изпълнява задълженията си и да получи неустойката по чл. 2, ал. 4. Неустойката
за процесния период възлизала на 3 141.87 лв., която сума значително
надхвърляла дължимото месечно възнаграждение за услугата в размер на 1 369
лв., което следвало да мотивира съда да приеме, че тя е прекомерна. Относно
иска за консумативни разходи, особено тези към „Център за градска мобилност“,
по делото не били представени доказателства за уведомяване на ответника за
представените с исковата молба фактури за извършени плащания. Неправилно
районният съд приел и че ползването на посоченото от ищеца паркомясто е
категорично част от ползването на имота по договора за наем. В тази част
претенцията била недоказана, а представената фактура не била обвързана с
отношенията по сключения договор между страните. Неправилно СРС приел и че по
делото не се доказало възражението на ответника, че след подписване на наемния
договор е заплатил депозит в размер на 1 140.83 лв. за покриване на
евентуални щети и дължими суми за консумативни разходи, който депозит не бил
възстановен на ответника в договорения срок, нито бил предложен вариант за
прихващане. Такова възражение било направено още с отговора на исковата молба,
а плащането на депозита се установило от заключението на ССЕ. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени
бележки от 08.02.2021г.
Въззиваемата страна „А.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в
атакуваните части като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове:
с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 8 214 лв.,
представляваща неплатена наемна цена с вкл. ДДС за периода м. 03.2018г. – м.
08.2018г. по договор за наем от
08.03.2013г., изменен с анекси от 20.03.2015г., 17.03.2016г. и от 15.03.2017г.;
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 614 лв.,
представляваща неустойка за забава по чл. 2, ал. 4 от договора за наем върху
неплатените наемни вноски за периода 20.03.2018г. – 20.08.2018г.;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 240 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата от 8 214 лв. за периода 21.08.2018г.
– 10.12.2018г. включително;
с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за сумата от общо
4 026.33 лв. – консумативни разходи, подробно описани по пера, размер и
период в исковата молба, от които сумата 2 700 лв. с ДДС – заплатени от
наемодателя на „ЦГМ“ ЕАД суми за паркомясто, ползвано от наемателя, за периода
м. 03.2018г. – м. 08.2018г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от подаване на исковата
молба в съда на 11.12.2018г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове. Не оспорва и признава, че
между страните е бил сключен договор за наем, както и че е ползвал наетия имот
в посочения в исковата молба период.
Заявил е възражения във връзка с исковете за наемна цена и неустойка,
поддържани и във въззивната жалба. Не е релевирал възражения във връзка с
исковете за консумативни разходи. Твърдял е само, че на основание чл. 2, ал. 5
вр. чл. 17 от договора още при сключването му заплатил на наемодателя сумата 1 140.83
лв., представляваща депозит за покриване на евентуални щети и дължими суми за
консумативни разходи, който депозит не бил възстановен на ответника в договорения
срок, нито бил предложен вариант за прихващане в случай на претенции. Искал е
от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Въззивният съд намира, че същото е и
допустимо в атакуваните части. Дадената от районния съд неточна квалификация на
иска за наемна цена – по чл. 242, ал. 2, пр. 1 ЗЗД вместо по чл. 232, ал. 2,
пр. 1 ЗЗД (каквато е дадена с доклада по делото), очевидно се дължи на
техническа грешка. Дори да не беше така, районният съд е обсъдил правопораждащите
факти във връзка с този иск, поради което решението в тази част не е
недопустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване решението в
атакуваните части не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата то е правилно по следните съображения:
По делото не е било спорно, че в процесния период м. 03.2018г. – м.
08.2018г. между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по
договор за наем от 08.03.2013г., при уговорена месечна наемна цена от
1 369 лв. с ДДС. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора, наемната цена се плаща
ежемесечно от 15-то до 20-то число на текущия месец по посочена банкова сметка ***.
Според уговореното в чл. 2, ал. 4, при забавяне на плащането на наеманата цена
наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на 0.5 % за всеки просрочен
ден до датата на окончателното плащане на наема. Съгласно чл. 8, ал. 3,
наемателят е длъжен да заплаща консумативните разходи, свързани с ползването на
имота, неизчерпателно изброени в същата клауза.
Според чл. 2, ал. 5, при сключване на договора наемателят предоставя на
наемодателя депозит в размер на 1 369 лв. за покриване на евентуални щети,
установени с приемо-предавателния протокол при прекратяване на наемния договор
и за дължими суми за изразходвани консумативи. Наемодателят връща депозита на
наемателя в 5-дневен срок от подписване на приемо-предавателния протокол или
след получаването и заплащането на всички разходи за консумативи за последния
месец на договора.
Приети и неоспорени са фактури и фискални бонове във връзка с платените от
наемодателя консумативни разходи за процесния имот, както и фактура № **********/01.12.2017г.
и потвърждение за електронно плащане на сумата по фактурата в размер на
4 860 лв. с ДДС, представляваща цена на абонамент за 1 паркомясто на бул.
Христо Смирненски“ 74 – 76 за периода 01.12.2017г. – 01.12.2018г.
Съгласно приетото в първата инстанция заключение на ССЕ, общият размер на
неплатените от ответника наемни вноски за процесния период е 8 214.00 лв.
с ДДС; Неустойката за забава за периода до 20.08.2018г. върху главницата без
ДДС възлиза на 2 618.20 лв., а върху главницата с ДДС – на 3 141.87
лв.; Дължимите за процесния период консумативни разходи за паркомясто възлизат
на 2 430 лв. От м. март 2018г. ищецът не е издавал данъчни фактури за
дължимия наем, а само проформа фактури, описани в заключението. В
счетоводствата на двете дружества е осчетоводена сумата 1 140.83 лв. без
ДДС и ДДС в размер на 228.17 лв. – заплатен от ответника през 2013г. депозит по
процесния договор.
С оглед така установеното от фактическа страна, правилно първостепенният
съд е приел, че ответникът дължи на ищеца за неплатена наемна цена сумата
8 214.00 лв. с ДДС. Противно на поддържаното в жалбата, районният съд задълбочено
и подробно е обсъдил възраженията на ответника
във връзка с неиздаването на данъчни фактури от наемодателя и
последиците от това, към които мотиви въззивният съд препраща. Страните са
уговорили падеж на задължението за плащане на наемната цена - от 15-то до 20-то
число на текущия месец, който падеж не е обвързан от издаването на данъчна
фактура от наемодателя. Неиздаването на данъчна фактура от регистрирано по ЗДДС
лице при наличието на условията за това може да обуслови носене на административнонаказателна
отговорност, но е неотносимо за изискуемостта на паричните задължения по
договора за наем. Действително, данъчната фактура може да бъде приета за покана
за плащане, но тази й функция е относима към хипотезите на чл. 84, ал. 2 ЗЗД –
когато не е определен срок за изпълнение, какъвто не е настоящият. В случая
страните са определили падеж на задължението за плащане на наемната цена,
поради което кредиторът не е длъжен да кани длъжника, за да стане вземането му
изискуемо. Както е посочил и районният съд, задължението за заплащане на ДДС не
зависи от това дали кредиторът на паричното вземане ще издаде фактура при
възникване на данъчното събитие, това задължение произтича от императивните
разпоредби на съответните нормативни актове, съответно неиздаването на данъчна
фактура не е факт с правно значение относно размера на задължението на
длъжника. Ето защо и неустойката, в случай че е дължима, следва да се начислява
върху дълга с включен ДДС. Само за пълнота следва да се посочи, че дори
неустойката да беше начислена върху задължението без ДДС, съгласно заключението
на ССЕ същата би възлизала на 2 618.20 лв., т.е. в по-висок размер от
претендирания с исковата молба размер от 2 614 лв.
За неоснователни въззивният съд намира и доводите на въззивника за нищожност
на клаузата за мораторна неустойка по чл. 2, ал. 4 от договора за наем. Съгласно
разясненията, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.
д. № 1/2009г. ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна като
противоречаща на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции; Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави; Преценката за нищожност се извършва към
момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване и на примерно посочени
от ОСТК критерии; Не е нищожна
неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който
тя може да се начислява.
В случая от съдържанието на договора не може да се
направи извод, че единствената цел, за която е била уговорена мораторната неустойка,
излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна, и не на
последно място наказателна функция, като последната следва да мотивира страните
да изпълняват поетите от тях договорни задължения. Неустойката е уговорена за
неизпълнение на основното задължение на наемателя - плащане на наемната цена,
изпълнението на което не е било обезпечено по друг начин. Уговореният размер от
0.5 % дневно, макар надхвърлящ размера на законната лихва за забава, съответства
на утвърдения в търговската практика и не обосновава извод за противоречие с
добрите нрави. Този размер, наред с обезщетяването на причинените на ищеца
вреди от забавата, отговаря на обезпечителната функция на неустойката, както и
на нейната наказателна функция, санкционирайки ответника за забавеното
изпълнение.
Доводите на въззивника във връзка с иска за консумативни разходи за
ползвано от наемателя паркомясто съдът намира за преклудирани. С отговора на
исковата молба ответникът не е релевирал възражения в тази насока, нито е
оспорил представените с исковата молба фактура № **********/01.12.2017г. и
потвърждение за електронно плащане на сумата по фактурата, в която изрично е
посочено, че касае паркомясто на адреса на наетия имот. Поради това доводите
във връзка с този иск не следва да се обсъждат. Само за пълнота следва да се
посочи, че плащането на сумата до размер от 2 430 лв. за процесния период,
до който размер този иск е уважен от районния съд, се установява и от
заключението на ССЕ. Дали наемателят е бил уведомен за извършените от
наемодателя плащания на консумативи е относимо към изпадането на ответника в
забава, а лихви за забава върху главниците за консумативни разходи не са
претендирани.
Единственото наведено с отговора по чл. 131 ГПК възражение (по същество
твърдение) във връзка с всички искове по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е относно
твърдяното плащане от ответника на депозита по чл. 2, ал. 5 от договора за наем
в размер на 1 140.83 лв. Районният съд действително неправилно е приел, че този
факт не е доказан. Този факт обаче е неотносим за настоящия правен спор, тъй
като от ответника в срока по чл. 131 ГПК не е релевирано възражение за
прихващане с посочената сума, съответно такова възражение не е било прието от
районния съд за съвместно разглеждане. Претенцията си за връщане на депозита
ответникът може да заяви с иск в отделен процес, в който предмет на изследване
ще бъде и настъпили ли са уговорените в чл. 2, ал. 5 от договора предпоставки
за връщането на депозита.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните осъдителни части, вкл. в частта
за разноските, определени от СРС съобразно правилата, установени в чл. 78 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 2 360 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 16.12.2019г. Минималното възнаграждение, определено съобразно
обжалваемия интерес от 14 825.48 лв. и чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 974.76 лв.
Заплатеното възнаграждение от 2 360 лв. значително надвишава минималния
размер, а пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа
и/или от правна страна. Поради това съдът намира възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като
възнаграждението следва да бъде намалено на 1 000 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 247251 от 17.10.2019г., постановено по гр.д. № 78042/2018г. на
Софийски районен съд, 53 състав в
обажлваните осъдителни части, с които „П.“ ООД, ЕИК *******, е осъдено
да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 8 214 лв., представляваща
неплатена наемна цена, дължима по сключен между страните договор за наем от
08.03.2013г. за ползването на офис, находящ се в гр. София, ж.к. „Лозенец“,
бул. „*******, за периода от месец март 2018г. до месец август 2018г., при
правилна правна квалификация на този иск по чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 236, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г., до
окончателното плащане; На основание чл. 92 ЗЗД сумата 2 614 лв., представляваща неустойка за
забава върху неплатената наемна цена за периода 21.03.2018г. - 20.08.2018г., дължима
съгласно чл. 2, ал. 4 от договора за наем, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г.,
до окончателното плащане; На основание чл. 86 ЗЗД сумата 240 лв., представляваща лихва за забава
върху неплатената наемна цена за периода 21.08.2018г. - 11.12.2018г.; На основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД сумата 3 757.48 лв.,
представляваща консумативни разноски, свързани с използване на вещта, предмет
на договора за наем, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано
от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г., до окончателното
плащане, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „П.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сграда
21, ет. 2, да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 000.00
лв. (хиляда лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 78042/2018г. на
Софийски районен съд, 53 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.