Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр.София, 04.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав в публичното заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
при
секретаря Весела Станчева
като
разгледа докладваното от съдията т. д. №
2297 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са
предявени при условията на обективно съединяване искове с правно основание §
433 (2) от Германския граждански кодекс (ГГК) и § 288 ГГК.
Ищецът Ай:К.ГмбХ със седалище и адрес на управление във Федерална република Германия твърди да е продал на ответника „К.Т.Е.Т.“ ЕООД дрехи втора употреба през периода 06.11.2017 г. – 17.10.2018 г. на обща стойност 62713,68 евро. Ответникът признал тези си задължения на 18.12.2019 г. и се задължил да ги погаси чрез частични плащания от 1000 евро. Ответникът заплатил само една сума от 1000 евро и останало да дължи 61713,68 евро, която се претендира в процеса.
Ищецът Ай:К.ГмбХ твърди да е придобил по договор за цесия, сключен със СОЕКС Т.-Ф.м.б.Х., със седалище и адрес на управление във Федерална Република Германия и вземания срещу ответника, произтичащи от продадени дрехи втора ръка по фактури №№ 340110/13.09.2018 г. и 342700/10.10.2018 г. общо в размер 6429,60 евро. Тези задължения също били признати от ответника извънсъдебно на 18.12.2019 г. като ответникът се задължил да ги заплаща на части от по 1000 евро. Ответникът не изпълнил поетия ангажимент като се претендира сумата 6459,40 лв.
При условията на чл. 214 ал. 2 ГПК ищецът претендира и законната лихва върху вземанията.
Ответникът, призован чрез служител, не депозира отговор по исковата молба.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца – адв. К. от САК, поддържа
исковете. Смята, че с оглед заявлението за признаване на вземания в размер,
съответстващ на претендирания, искът е доказан макар
и в счетоводството на ответника да не са отразени две от фактурите. Претендира
разноски като е представен и списък.
За ответника не се явява
представител в съдебно заседание и не е изразено становище по съществото на
спора.
Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 ГПК, съдът намира следното:
По делото не се спори, а
и от представените доказателства се установяват издадени от Ай К.ГмбХ на К.Т.е.Т. ООД фактури както следва: №
17-0157/06.11.2017 г. на стойност 13536,10 евро, № 17-01640/20.11.2017 г. на
стойност 3348 евро, 17-01670/23.11.2017 г. на стойност 15357,75 евро, 17-01710/30.11.2017
г. на стойност 3125,20 евро, 17-01836/31.12.2017 г. на стойност 1656,00 евро,
17-01837/31.12.2017 г. на стойност 3328,00 евро, 18-00011/11.01.2018 г. на
стойност 3026,40 евро, 18-00034/12.01.2018 г. на стойност 13309,25 евро,
18-00306/08.03.2018 г. на стойност 5625,20 евро, 18-00654/14.05.2018 г. на
стойност 4048,40 евро, 18-00889/08.06.2018 г. на стойност 2820,96 евро, 18-01476/30.08.2018
г. на стойност 2954,88 евро, 18-01733/17.10.2018 г. на стойност 2613,60 евро.
Във фактурите е отразено, че правото на собственост на доставените стоки остава
в Ай.К.докато не бъдат изпълнени всички претенции, произтичащи от бизнес
отношенията, включително но не само лихви и разходи.
Видно от представена фактура
№ 159162 с дата 13.09.2018 г. по заявка 340110 за дрехи втора употреба е
отразено задължение в размер на 6452,40 евро. Посочено е, че стоките остават
собственост на СОЕКС Т.-Ф. ГмбХ (срещано в превод и
като З.Т.-Ф.) дори ако бъде предоставена на трето лице.
Видно от представена
фактура № 159380 с дата 13.09.2018 г. по заявка 342700 за дрехи втора употреба
е отразено задължение в размер на 6429,60 евро. Посочено е, че до плащане на
цялата сума стоките остават собственост на СОЕКС Т.-Ф.ГмбХ
дори ако бъде предоставена на трето лице.
По делото не се спори, че
на 18.12.2019 г. от името на ответното дружество са признати задължения на
стойност 62713,68 евро към Ай:К.ГмбХ и 6459,40 евро
към СОЕКС-Т.Ф.като е предложено частично погасяване на част от тях до края на
2020 г.
На 5.08.2020 г. писмено е
изразено съгласие, че СОЕКС Т.-Ф.м.б.Х прехвърля в полза на Ай:К.ГмбХвземания на стойност 6459,40 евро, като в приложение 1
към договора е уточнено, че сумата представлява остатък от задължение по
фактура № 159162 в размер на 29,80 евро и пълната сума по фактура № 159380 –
6429,60 евро.
По делото не се спори, че
получена за ответника пратка на 26.10.2020 г. е съдържала уведомление от З.Т.-Ф.,
че прехвърля вземането си по процесните фактури на
Ай:К., което съответства и на частично четимото съдържание на пратката.
От заключението на вещото
лице В.Г. се установява, че ответникът е осчетоводил процесните
фактури с изключение на фактури с номера 17-01836/31.12.2017 г. и
18-00889/08.06.2018 г.
При установената
фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Съгласно чл. 4 пар. 1 б. „а“ от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския
парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към
договорни задължения (РИМ I) продажбеното отношение между страни от различни
държави членки е подчинено на правото по обичайното местопребиваване на
продавача. В случай както Ай:К., така и СОЕКС Т.-Ф.м.б.Х са със
седалище и адрес на управление на територията на Федерална република Германия.
Такъв адрес е отразен и в процесните фактури. По тези
съображения настоящият състав приема за приложимо немското право.
Съгласно § 433 ГГК с
договора за покупко-продажба продавачът се задължава да предаде на купувача
вещта и да му прехвърли собствеността върху нея, а купувачът – да плати на
продавача договорената цена и да приеме закупената вещ. По силата на § 449 ГГК при
запазено право на собственост прехвърлянето на собствеността е предпоставено от плащане на цената, но продавачът може да
изиска предаване на продадената вещ само ако е развалил договора. При това
законодателно решение се налага извод, че поетото задължение за прехвърляне на
собствеността е достатъчно, за да възникне вземане за договорената цена. Липсва
нарочно волеизявление от името на ответното дружество при указаното съдържание.
При все това обаче, отразените в счетоводството му стопански операции налагат
еднозначен извод за осъществени сделки с показаното в осчетоводените фактури
съдържание. Тъй като в случая това се установява, ищецът Ай:К.е в правото си да
изисква изпълнение на възникналото задължение – плащане на цената.
Предвид липсата на
оспорване досежно въведените с исковата молба
твърдения при обективна възможност за това от страна на ответника – препис от
исковата молба е получен за него, а законният му представител е взел участие по
делото, макар и досежно процесуален въпрос, а не по
съществото на спора, признатият размер на задължението към Ай:К.може да бъде
свързан с посоченото в исковата молба основание. Ето защо съдът приема за
доказан в своето основание и иска, основан на фактури с номера
17-01836/31.12.2017 г. и 18-00889/08.06.2018 г.
При признатото частично
плащане предявеният иск от Ай:К.за продадените стоки се явява доказан в пълния претендиран размер.
Съгласно § 398 ГГК
кредиторът може да прехвърли свое вземане върху друго лице чрез сключване на
договор с него като новият кредитор заема мястото на предишния. По силата на §
409 ГГК уведомяването на длъжника от неговия кредитор определя като легитимиран
да получи изпълнение приобретателя на вземането. От
доказателствата се установява, че за ответника е прието изявление за
прехвърлено вземане в полза на ищеца. Ето защо основателна се явява и
претенцията, произтичаща от прехвърлените му вземания.
По претенцията за законна лихва,
предявена при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният закон
регламентира облекчен ред за събиране на вземане на лихва, формирано след
предявяване на исковата молба, регламентирайки изключение от правилата за
неговото утвърждаване. Съдът е ангажиран да го определи по основание, а
размерът му подлежи на определяне към момента на погасяване на главницата. Досежно основанието и съдържанието на това вземане
приложимо е правото към главното правоотношение – немското право.
Съгласно § 286 ГГК забавата на длъжника предполага
получена покана, на каквато е приравнено и предявяването на иска. Ищецът се
позовава на това процесуално действие, поради което лихвата е дължима, считано
от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и възлиза за изтеклия до
момента период на 9 процентни пункта над основния лихвен процент (чл. 288 ал. 2
ГГК), определен от германското законодателство (информацията е достъпна и на електронен
адрес: https://e-justice.europa.eu/content_statutory_interest-404-de-maximizeMS_EJN-bg.do?member=1
).
По разноските
Законът признава право на страната, чиято позиция по спора е зачетена със
съдебния акт, да бъде възмездена за направените разноски, в съдебния процес,
необходими за утвърждаване на предявеното за защита право и съразмерно на
установения негов обем. Настоящият състав приема, че и по отношение на
отговорността за разноски е приложима общоустановената
граница на отговорност – подлежат на възстановяване вредите, които са пряка и
непосредствена последица от укоримо поведение –
необосновано предизвикан съдебен спор. От тази гледна точка и на възстановяване
подлежат разноските, които се явяват необходими, за да бъде получена защита.
Държавната такса е предпоставка за развитие на производството и възлиза на
посочения в списъка размер.
Присъщ разход за съдебното производство е и заплатеното адвокатско
възнаграждение. От доказателствата се установява, че за защита на предявените
вземания е заплатено възнаграждение в общ размер от 5397,15 евро. Законът
очаква от длъжника точно изпълнение – това, което произтича от конкретното
правоотношение. Разходът е направен в евро. Валутата е определящ признак на
паричното задължение. Превалутирането му предполага
промяна в съществен признак на дължимото, което е възможно само по съгласие
между страните или на изрично предписана от закона възможност. Утвърденият в
Република България официален валутен курс не създава основание за превалутиране, а регламентира механизъм за това. Не
съществува пречка длъжникът да предложи изпълнение на парично задължение и във
валута, различна от валутата на задължението, но няма основание това да му бъде
наложено със съдебно решение. Ето защо този признат разход следва да бъде
присъден във валутата, в която е възникнал.
Разходите за превод на чуждоезични документи са наложени от процесуалните
правила като предпоставка за разглеждането им в съдебно производство. Предвид доказателствената тежест, която носи ищецът тези разходи също
се явяват необходими за защита на предявените права.
В тежест на ответника следва да бъде възложен и разходът за събраната по
делото експертиза.
Не отговаря на тези критерии обаче заплатената държавна такса в
обезпечителното производство. Нормата на чл. 389 ГПК гарантира възможност на
ищеца да поиска обезпечение във всяка фаза на исковия процес без да дължи
допълнителна държавна такса. Изборът на реда за обезпечителна защита е в
правомощията на ищеца, поради което предпочитанието му да инициира отделно производство
определя този допълнителен разход като пряко произтичащ от контролирана от него
причина. Следователно, така заплатената сума не се включва в очертаната граница
на отговорността за обезвреда, за да бъде възложен
разходът в тежест на ответника.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „К.Т.Е.Т.“ ЕООД, ЕИК *****със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ай:К.ГмбХ АД, вписано
в Търговски Регистър В на Районния съд в гр. Любек със
седалище и адрес на управление: Федерална република Германия, гр. А.22926, ул. ********както
следва:
1) на основание § 433 ал. 2 ГГК общо сумата
61713,68 евро – цена на продадена
стока по фактури с номера 17-0157/06.11.2017 г., № 17-01640/20.11.2017 г.,
17-01670/23.11.2017 г., 17-01710/30.11.2017 г., 17-01836/31.12.2017 г.,
17-01837/31.12.2017 г., 18-00011/11.01.2018 г., 18-00034/12.01.2018 г.,
18-00306/08.03.2018 г., 18-00654/14.05.2018 г., 18-00889/08.06.2018 г.,
18-01476/30.08.2018 г. и 18-01733/17.10.2018 г., ведно със законната лихва на
основание § 288 ал. 2 ГГК
по реда на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 25.11.2020 г.
2) на основание § 433 ал. 2 вр.
§ 398 ГГК ГГК
общо сумата 6459,40 евро – цена на
продадена стока по фактури с номера 159162/13.09.2018 г. и 159380/13.09.2018 г..,
ведно със законната лихва на основание § 288 ал. 2 ГГК по реда на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано
от 25.11.2020 г.
3) на основание чл.
78 ал. 1 ГПК сумата 6058,24 лева и 5397,15 евро – разноски в
производството пред Софийски градски съд.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен
съд –София в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото, а в
частта за разноските – при условията и по реда на чл. 248 ГПК.
Съдия: