Решение по дело №4642/2020 на Районен съд - Пловдив

                                                   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  2622020                             09.08.2021 година                             град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на първи юли две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

                                                       

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА     

                               

при участието на секретаря Радка Цекова

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4642 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството по делото е образувано по искова молба от „С.“ АД, ЕИК *********, против К.Б.К., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 1225 лева, представляваща получено от ответника годишно наемно плащане по Договор за наем на земеделска земя от 27.03.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, а именно – 23.04.2020 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноски.

 В исковата молба се твърди, че на 12.04.2018 г. между страните бил сключен Договор за покупко – продажба на земеделска земя, обективиран в Нотариален акт № ****на НК, с което ищцовото дружество е придобило имоти, находящи се в землището на село З., област П., а именно:

1.      нива, с площ от 1,000 дка, четвърта категория, представляваща имот №***, в местност „***“;

2.      нива с площ от 0,999 дка, трета категория, представляващ имот №***, в местност „Б.в.“;

3.      нива с площ от 22,585 дка, трета категория, представляващ имот № ***, местност „Г.“;

4.     лозе с площ от 1,000дка, трета категория, представляващ имот № ***, местност „Л.“.

Твърди се още, че за гореописаните в т. 1 – 3 имоти, на 27.03.2017 г. ответникът като наемодател, сключил Договор за наем на земеделска земя с наемател „Напредък 2020“ ООД, като договорът бил сключен за стопанската 2017 – 2018 г. Съгласно чл. 2, т. 1 от договора за наем, наемателят дължал на наемодателя годишно наемно плащане в размер на 50 лева на декар за отдадената земеделска земя или за отдадените недвижими имоти с обща площ 24.584 дка., наемателят дължал на наемодателя годишно наемно плащане в размер на 1229.20 лв.

Твърди се, че от датата на придобиване на собствеността на гореописаните имоти, ищцовото дружество замества ответника като наемодател по посочения договор за наем, като от датата на уведомяване на наемателя за промяната в собствеността, последният дължи плащане на наемната цената на новия собственик. Позовава се, в случая, по аналогия на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 ЗАЗ, тъй като договорът за аренда бил сключен като договор за наем.

Сочи, че след придобиване на горепосочените имоти, като нов собственик е уведомил наемателят „Напредък 2020“ ООД за промяната в собствеността на имотите, с изпращане на уведомление № ***/01.06.2018 г., което било получено на 06.06.2018г. В отговор на уведомлението, наемателят уведомил ищцовото дружество, че е заплатил наемната цена на стария собственик, като представил документ за получена сума от 27.03.2017г., която удостоверявала плащането на паричното вземане.

Твърди още, че между ищеца и ответника била постигната уговорка наемната/арендната вноска за стопанската 2017 – 2018 г. да принадлежи на купувача, като тази договорка била обективирана в точка ІІІ на подписания нотариален акт. Тъй като още при сключване на договора за покупко-продажба, ответникът вече бил получил сумата от 1225 лв., искането е последният да бъде осъден да заплати тази сума на ищцовото дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът К.Б.К., не е депозирала писмен отговор на исковата молба.

В първото открито съдебно заседание, проведено на 20.11.2020 г., оспорва иска по основание и размер.

           Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

От приетия по делото като писмено доказателство – Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот – земеделска земя № **** при РС – П., вписан под акт № ***** на СВ – П., се установява, че „С.“ АД, като купувач е придобило от К.Б.К. – като продавач, недвижими имоти – земеделски земи, находящи се в землището на село З., община Пордим, област П., а именно:

1.      нива, с площ от 1,000 дка, четвърта категория, представляваща имот №***, в местност „***“;

2.      лозе с площ от 1,000дка, трета категория, представляващ имот №****, местност „Л.“;

3.      нива с площ от 0,999 дка, трета категория, представляващ имот №***, в местност „Б. в.“;

4.      нива с площ от 22,585 дка, трета категория, представляващ имот №***, местност „Г.“.

В пункт ІІІ на гореописания Нотариален акт, е посочено, че продавачът и купувачът са постигнали споразумение, че разноските по прехвърляне на собствеността на гореописаните недвижим имоти се поемат изцяло от купувача, както и че правото върху дължимата наемна/арендна вноска за текущата стопанска година, върху горепосочените имоти, принадлежи на купувача.

Установява се също, от приетия като писмено доказателство по делото – Договор № *** за наем на земеделски земи от 27.03.2017 г., че К.Б.К., от една страна и „Напредък 2020“ ООД, от друга страна – като наемател, че наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване следните свои земеделски земи, а именно:

1.      нива, с площ от 1,000 дка, четвърта категория, представляваща имот №***, в местност „***“;

2.      нива с площ от 22,585 дка, трета категория, представляващ имот №***, местност „Г.“;

3.      нива с площ от 0,999 дка, трета категория, представляващ имот №***, в местност „Б. в.“.

В чл. 2, ал. 1 от договора за наем е уговорено, че наемодателят предоставя на наемателя вещта срещу наеман цена в размер на 50 лева за декар, за една стопанска година, а според чл. 3 – наемната вноска се дължи до 30 дни от реализиране на селскостопанската продукция в края на всяка стопанска година. Посочено е още, че договорът се сключва и важи за срок от една селскостопанска година, а именно стопанска година 2017-2018 г., независимо от датата му на сключване и подписване.

От приетото по делото Уведомление № ***/01.06.2018 г., се установява, че „С.“ АД е уведомило „Напредък 2020“ ООД, че е придобило собствеността на горепосочените недвижими имоти и като приобритател по Договора за наем/аренда на земеделски земи е придобил всички права и задължения по него, свързани с имотите, поради което на него следва да му бъде заплатено наемното/арендно плащане за стопанската 2017/2018 г. Уведомлението е получено от „Напредък 2020“ ООД, на 06.06.2018 г., видно от приетото известие за доставяне.

По делото е приета и разписка за получена сума от 27.03.2017 г., издадена от К.Б.К. – в качеството си на „Наемодател на нива ******** землище на З.“, за получена сума в размер на 1225 лева от „Напредък 2020“ ООД, на основание „Договор за наем на земеделска земя ползвана от „Напредък 2020“  ООД“.

Предвид така установените факти, съдът намира следното:

В пункт ІІІ на сключения между страните Договор за продажба, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот – земеделска земя № **** при РС – П., вписан под акт № ***** г. на СВ – П., е посочено, че продавачът и купувачът са постигнали споразумение, че правото върху дължимата наемна/арендна вноска за текущата стопанска година, върху горепосочените имоти, принадлежи на купувача.

Съдът, тълкувайки действителната воля на страните, съгласно чл. 20 ЗЗД, относно уговорката, съдържаща се в пункт ІІІ от гореописания Договор, обективиран в Нотариален акт, съобразно смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед неговите цели, обичаите в практиката и добросъвестността, приема, че тази уговорка съдържа характеристиките на договор за цесия, тъй като по силата на същата, освен собствеността върху описаните земеделски имоти, продавачът прехвърля на купувача и вземането си към трето лице – наемател, произтичащо от сключения преди процесната покупко – продажба, договор за наем на същите имоти.

Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Няма спор в доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани, както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество – чл. 99, ал. 1 ЗЗД.

 Като всеки договор, цесията трябва да отговоря на всички условия за действителност на договорите. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.), определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях.

Обстоятелството, че в сключения договор между страните не е посочен размера и падежа на цедираното вземане, както и че към същия момент вземането е било погасено поради извършено плащане от третото лице - наемател на цедента, обуславят следните въпроси относно релевантните за спора, факти: съществуването на прехвърленото право и неговата принадлежност в патримониума на цедента относими ли са към действителността на договора за цесия, както и каква е отговорността на цедента към цесионера при прехвърляне на несъществуващо вземане.

Ако към деня на цесията вземането не съществува поради това, че е било погасено чрез плащане или по друг, предвиден в закона начин, това не влияе на действителността на договора. Договорът за цесия има невъзможен предмет, единствено ако имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на предварителни договорни ограничения.

Според разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД, кредиторът отговаря за съществуването на вземането, ако прехвърлянето е възмездно. Следователно прехвърлянето на несъществуващо вземане също поражда облигационна връзка между страните, т. е. налице е действителен договор.

В конкретния случай, уговорката за прехвърляне на процесното вземане е част от възмезден договор за покупко-продажба на недвижими имоти. Доколкото по отношение на цесията не са налице други уговорки, съдът извежда, че и в тази част договорът също е възмезден, т.е., че цедираното вземане е част от общата престация срещу получаване на цената по договора.

От изложеното следва, че при прехвърляне на несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, а обвързва страните по него и цедентът отговаря за изпълнението му по реда на чл. 79 и чл. 82 ЗЗД /Определение № 524/19.07.2011 г. по т. д. № 186/2010 г. на ВКС, II т. о. /. Следователно, тъй като ответницата не е изпълнила задължението си да прехвърли обещаното вземане, поради погасяването му преди сключването на договора, за нея възниква отговорността по чл. 100, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка съдът преценява като неоснователно възражението на ответницата, че извършеното от третото лице – наемател плащане към цедента се отнасяло до друго, предходно вземане. В тази насока, ответницата, чиято е доказателствената тежест, за това обстоятелство, не представи доказателства за наличието на друг, подобен договор, сключен между нея и третото лице, от който да произтича погасеното вземане.

Съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. В конкретния случай, доколкото страните не са уговорили отделна цена за прехвърленото с процесния договор вземане, следва да се приеме, че претенцията на ищеца е по втората алтернатива на чл. 79, ал. 1 ЗЗД– за обезщетение за неизпълнението.

Съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

В настоящият случай е несъмнено, че ответницата е била недобросъвестна, тъй като, предвид обстоятелството, че плащането на процесното вземане е било извършено преди сключване на договора, влючващ и уговорката за цесия, същата е била наясно, че към този момент вземането не е съществувало. Следователно обемът на отговорността й следва да се определи по втората хипотеза на чл. 82 ЗЗД.

В случая причинените вреди под формата на пропуснати ползи са следствие от невъзможността цесионерът да упражни придобитите права, произтичащи от договорното правоотношение, т.е. да получи от третото лице цедираното вземане в размер на исковата сума, като тази невъзможност е последица от недобросъвестните действия на длъжника - цедент, изразяващи се в прехвърляне на вече погасено в негова полза вземане. 

Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи в пълния му размер.

 

 

Относно разноските:

            Съгласно изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на разноски. Същият претендира и представя доказателства за сторени такива в размер на 50 лева – за държавна такса и 360 лева с ДДС – за заплатено адвокатско възнаграждение, които следва да се присъдят в тежест на ответника изцяло.

           

             Така мотивиран, съдът

                                                  Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА К.Б.К., ЕГН ********** да заплати на „С.” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Сливен, ул. „Добри Чинтулов“ № 16, представлявано от С. И. С., следните суми: сумата в размер на 1225 лева (хиляда двеста двадесет и пет лева) - главница, представляваща получено от ответника годишно наемно плащане по Договор за наем на земеделска земя от 27.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, а именно – 23.04.2020 г. до окончателното й погасяване, както и сумата от 410 лева (четиристотин и десет лева) – разноски за настоящото производство.

 

     Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.           

 

 

                                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/

 

            Вярно с оригинала!

            РЦ